О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№.456
гр. София,14.06.2016 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ТК, II отделение, в закрито заседание на двадесет и втори март, две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
като разгледа докладваното от съдия Марков т.д.№2780 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение №36 от 18.05.2015 г. по гр.д.№21/2015 г. на ОС Търговище. С обжалваното решение е потвърдено решение №629 от 18.12.2014 г. по гр.д.№1133/2013 г. на РС Търговище, с което е признато за установено по предявения от Д. Т. Т. срещу [фирма] иск по чл.146 от З., че клаузата на т.9.4 от Общите условия, вр. т.11.2 от договор за банков ипотечен кредит на физическо лице №0124/27.06.2008 г., е неравноправна на основание чл.143, т.10, т.12 и т.13 от З. и същата е прогласена за нищожна и с което [фирма] е осъдено да заплати на Д. Т. Т. на основание чл.55, ал.1, т.1 от ЗЗД сумата от 5 000 лв., част от претенция от 10 140 лв., надвзета редовна лихва за периода 01.01.2009 г. – 31.08.2013 г., ведно със законната лихва от 16.09.2013 г. до окончателното изплащане.
В жалбата се навеждат доводи, че решението в частта по иска по чл.55 от ЗЗД е недопустимо, а в останалата част – неправилно, поради нарушение на материалния и процесуалния закон и поради необоснованост, като в изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК се поддържа, че общото основание за допускане на касационно обжалване е налице, поради произнасянето на въззивния съд по следните въпроси: 1. Неравноправни ли са клаузите в договорите за банков ипотечен кредит, с които банката едностранно определя размера на лихвения процент и прилагат ли се за тези клаузи изключенията, предвидени в чл.144, ал.2 и ал.3 от З.. 2. Разпоредбата на чл.272 от ГПК освобождава ли въззивният съд от задължението по чл.236, ал.2 от ГПК да мотивира решението си, а именно длъжен ли е въззивният съд да изготви собствени мотиви в решението си или може да препрати изцяло към мотивите на първоинстанционния съд. 3. Длъжен ли е въззивният съд да разгледа всички доводи на страните, като отговори защо приема, респективно не приема конкретните защитни доводи. 4. Допустимо ли е въззивният съд да се позове на разпоредбата на чл.272 от ГПК при положение, че мотивите на първата инстанция са непълни. 5. След като ипотечните кредити са изрично изключени от приложното поле на З. и директива 2008/48/ЕО, то физическите лица страни по тях представляват ли потребители и свързаните с тези договори искове потребителски ли са. 6. Допустимо ли е клаузите, които определят възнаградителната лихва или цената на кредитната сделка по договор за банков кредит, да бъдат прогласявани за нищожни, предвид разпоредбата на чл.145, ал.2 от З., съдържаща забрана за извършване преценка за неравноправност на клауза, определяща основния му предмет. По отношение на първия от формулираните въпроси се поддържат селективните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 от ГПК, спрямо втори, трети и четвърти въпрос – основанието по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, а спрямо пети и шести – това по чл.280 ал.1, т.3 от ГПК.
Ответникът по касация Д. Т. Т. заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК. Жалбата е процесуално недопустима и следва да бъде оставена без разглеждане на основание чл.280, ал.2 от ГПК в частта, с която е обжалвано въззивното решение по иска по чл.55, ал.1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 5 000 лв., част от претенция от 10 140 лв., надвзета редовна лихва за периода 01.01.2009 г. – 31.08.2013 г., ведно със законната лихва от 16.09.2013 г. до окончателното изплащане. В частта, с която е обжалвано решението в частта по иска по чл.146 от З. жалбата е допустима и следва да бъде разгледана при предпоставките на чл.280, ал.1 от ГПК.
За да постанови решението в обжалваната част, с която е намерил за неравноправна клаузата на т.9.4 от Общите условия, вр. т.11.2 от договор за банков ипотечен кредит на физическо лице №0124/27.06.2008 г. /предвиждаща промяна на годишния лихвен процент от банката при кредити, погасявани чрез анюитетни вноски и то автоматично при всяко нарастване на базовия лихвен индекс с повече от 0.5 пункта спрямо действащия към момента на промяната размер, като банката променя годишния лихвен процент в същия размер/, въззивният съд, препращайки към мотивите на първата инстанция е приел, че е налице нарушение на чл.143, т.10 от З., като е посочил, че в случая не може да намери приложение разпоредбата на чл.144, ал.3, т.1 от З., тъй като банката сама е определяла годишният лихвен процент. Същевременно е видно, че въззивният съд е посочил в решението си, че при кредитите в лева, какъвто е процесният, годишният лихвен процент се формира от базовия лихвен индекс и надбавка, с уговорен в договора непроменяем размер на надбавката, като за базов лихвен индекс се прилага едномесечния SOFIBOR, равен на индекса, публикуван на страницата SOFIBOR на R. в 11.00 часа българско време, два работни дни преди първия работен ден от всеки месец и се прилага от първия работен ден на месеца до деня, предхождащ първия работен ден на следващия месец, включително.
С оглед изложените от въззивния съд мотиви, касационно обжалване не може да се допусне по въпроси от втори до шести, вкл. от посочените в изложението въпроси, тъй като същите не могат да бъдат определени като обуславящи изхода на делото.
Настоящият състав намира обаче, че следва да допусне касационно обжалване на въззивното решение по въпроса неравноправни ли са клаузите в договорите за банков ипотечен кредит, с които банката едностранно определя размера на лихвения процент и прилагат ли се за тези клаузи изключенията, предвидени в чл.144, ал.2 и ал.3 от З.. Даденото от въззивния съд разрешение на този въпрос е обусловило направения в решението извод за основателност на предявения иск и в този смисъл поставеният въпрос отговаря на общото изискване, предвидено в разпоредбата на чл.280, ал.1 от ГПК. В случая не е налице допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.2 от ГПК, тъй като по този въпрос е налице формирана от ВКС задължителна за съдилищата практика, обективирана в решение №77 от 22.04.2015 г. по гр.д.№4453/2014 г. на ВКС, ГК. В цитирания акт се приема, че сумите, дължими за лихви и таксата за управление, представляват цената на заетите парични средства, а клаузите, които дават право на търговеца едностранно да увеличава цената на стоката, без потребителят в такива случаи да има право да се откаже от договора, ако окончателно определената цена е значително завишена в сравнение с цената, уговорена при сключването на договора, по принцип са неравноправни клаузи. В разпоредбата на чл.144, ал.3, т.1 от З. законодателят е предвидил изключение от това правило, като основният критерий за приложимостта на изключението е изменението на цената да се дължи на външни причини, които не зависят от търговеца или доставчика на финансови услуги, а са породени от въздействието на свободния пазар и/или от държавен регулатор. Тогава търговецът/доставчикът на финансови услуги не може да се счита за недобросъвестен по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза, съдържаща се в чл.143 от З., тъй като увеличението на престацията не зависи от неговата воля. За да се прецени дали клаузите отговарят на този критерий за изключение от общия принцип, те трябва да бъдат формулирани по ясен и недвусмислен начин /чл.147, ал.1 от З./. Потребителят следва предварително да получи достатъчно конкретна информация как търговецът може едностранно да промени цената, за да може на свой ред да реагира по най-уместния начин. Съдът не следва да допълва неравноправните клаузи с цел да отстрани порока. При съмнение обаче съдът има право да тълкува тези клаузи по благоприятен за потребителя начин /чл.147, ла.2 от З./, във връзка с всички останали клаузи на договора, като вземе предвид вида на стоката и услугата /чл.145, ал.1 от З./.
Настоящият състав споделя правното разрешение на въпроса, дадено с цитирания акт на ВКС и тъй като въззивното решение противоречи на посочената практика, е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение №36 от 18.05.2015 г. по гр.д.№21/2015 г. на ОС Търговище, в частта му, с която е потвърдено решение №629 от 18.12.2014 г. по гр.д.№1133/2013 г. на РС Търговище, в частта, с която е признато за установено по предявения от Д. Т. Т. срещу [фирма] иск по чл.146 от З., че клаузата на т.9.4 от Общите условия, вр. т.11.2 от договор за банков ипотечен кредит на физическо лице №0124/27.06.2008 г., е неравноправна на основание чл.143, т.10, т.12 и т.13 от З. и същата е прогласена за нищожна.
УКАЗВА [фирма] в едноседмичен срок от съобщението да представи доказателства за внесена по сметка на ВКС държавна такса в размер на 40 лв.
При неизпълнение на указанията в срок касационното производство ще бъде прекратено.
След представяне на доказателства за внасяне на таксата, делото да се докладва на Председателя на Второ отделение на Търговска колегия на ВКС за насрочване в открито съдебно заседание.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на на [фирма] срещу решение №36 от 18.05.2015 г. по гр.д.№21/2015 г. на ОС Търговище, в частта му, с която е потвърдено решение №629 от 18.12.2014 г. по гр.д.№1133/2013 г. на РС Търговище, в частта, с която [фирма] е осъдено да заплати на Д. Т. Т. на основание чл.55, ал.1, т.1 от ЗЗД сумата от 5 000 лв., част от претенция от 10 140 лв., надвзета редовна лихва за периода 01.01.2009 г. – 31.08.2013 г., ведно със законната лихва от 16.09.2013 г. до окончателното изплащане.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО може да се обжалва в едноседмичен срок от връчването с частна жалба пред друг тричленен състав на Търговска колегия при ВКС в частта за оставяне на касационната жалба без разглеждане, а в останалата част не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.