ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 165
С., 16.02.2017г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на пети декември две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 3080 по описа за 2016г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационните жалби на С. а. п. /С./ и на адвокат Н.А. като процесуален представител на К. Ц. К. със съдебен адрес в С. срещу въззивното решение на Софийския апелативен съд /САС/ от 24.ІІІ.2016г. по гр.д. № 4481/2015г.
В отговора си по реда на чл.287 ал.1ГПК чрез адвокат Н.А. К. Ц. К. е заел становище за недопускане на касационно обжалване на въззивното решение по касационната жалба на С..
П. на РБ не е подала отговор по реда на чл.287 ал.1 ГПК по касационната жалба на К. К..
Касационните жалби са допустими – подадени са в преклузивния срок и от страни, имащи право и интерес от обжалването.
По допускането на касационно обжалване ВКС на РБ съобрази следното:
С обжалваното въззивно решение, поправено с решение от 26.V.2016г., САС е отменил решението на СГС от 26.VІ.2015г. по гр.д № 1644/2013г. и вместо него е постановил друго, с което е осъдил П. да заплати на К. К. 15000лв. обезщетение за неимуществени вреди и 550лв. обезщетение за имуществени вреди, причинени от незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл.149 ал.1 НК, наказателното производство по което е прекратено с постановление на СРП от 2009г., ведно със законната лихва, считано от 02.ХІІ.2010г. до окончателното изплащане, и е отхвърлен искът за обезщетение за неимуществени вреди за разликата до претендираните 90000лв.
Въззивният съд е приел за установено, че: на 02.VІ.2004г. ищецът е задържан за 24 часа със заповед по реда на ЗМВР поради съмнение в извършено блудство с малолетна; на същата дата по пр.пр. № 21276/2004г. на СРП със съдебно разрешение са извършени претърсване на личния му автомобил, на жилището му и на служебния му шкаф в МБАЛ „А.”; на 03.VІ.2004г. е привлечен като уличено лице и му е проведен разпит, като с прокурорско постановление е задържан за 72 часа; с определение от 05.VІ.2004г. на СРС е наложена мярка за неотклонение „задържане под стража”, изменена на „домашен арест” от СГС с определение от 10.VІ.2004г.; препис от определението за изменението на мярката е изпратен за изпълнение на 24.VІ.2004г., поради което К. е останал задържан още 14 дни; прекратяването на наказателното производство с прокурорско постановление от 09.VІІІ.2004г. е отменено от СГП на 29.Х.2004г. и е наложена мярка за неотклонение „подписка”; на 11.І.2005г. наказателното производство е прекратено, потвърдено с постановление на СГП и с определение на СРС от 11.Х.2006г.; производството е възобновено на 22.ІV.2005г. с постановление на С. с мярка за неотклонение „подписка” и на 20.VІІ.2005г. е внесен обвинителен акт, като с определение от 07.Х.2005г. е наложена мярка –за неотклонение „парична гаранция” в размер на 2000лв.; в производството пред съда К. представил отговор на обвинителния акт, в който посочил, че не е извършител на престъплението, че такъв е П. Б., срещу когото се води наказателно производство по НОХД № 10283/2004г. на СРС; след проведени три съдебни заседания на 29.ХІІ.2005г. съдебното производство е прекратено и делото е върнато за повторно разглеждане на досъдебното производство поради процесуални нарушения; на 13.VІ.2006г. отново е внесен обвинителен акт, но образуваното по него НОХД № 8179/2006г. е прекратено и върнато за отстраняване на съществени процесуални нарушения; на 19.VІІ.2006г. е внесен за трети път обвинителен акт, като образуваното НОХД № 10214/2006г. отново е прекратено и върнато за отстраняване на процесуални нарушения; образуваното по внесения на 21.ХІ.2008г. за четвърти път обвинителен акт НОХД е прекратено и върнато по същите причини; по същите причини е върнато и образуваното въз основа на внесения за пети път на 05.ХІІ.2008г. обвинителен акт НОХД, като на 10.ХІІ.2009г. наказателното производство е прекратено с постановление на СРП, тъй като К. не е извършител на деянието и че истинският извършител П. Б. е установен, наказателното производство срещу когото е прекратено поради смъртта му; на 22.ХІІ.2009г. е отменена паричната гаранция.
При тези обстоятелства е направен извод за наличие на предвидените в ЗОДОВ предпоставки за отговорността на държавата за претендираните имуществени и неимуществени вреди. Съдът е посочил, че при определяне на обезщетението за неимуществени вреди следва да бъдат взети предвид тежестта на повдигнатото обвинение, продължителността на наказателното преследване, вида и продължителността на наложената мярка за неотклонение, данните за личността на К. с оглед доколко повдигнатото му обвинение за деяние, което не е извършил, се е отразило негативно на физическото и психическото му здраве, на контактите и социалния му живот, на положението му в обществото, работата, в т.ч. върху възможностите за професионални изяви и развитие в служебен план. Съобразени са приетите за установени в случая конкретни обстоятелства в този смисъл – пет години и два месеца период на незаконно повдигане и поддържане на обвинение за тежко умишлено престъпление от общ характер, интензитетът на преживените от ищеца негативни емоционални изживявания и отражението на наказателното производство върху психиката му – силно притеснение, унижение пред колеги и пациенти от задържането му на работното място, затваряне в себе си, липса на контакти с малолетната му дъщеря, притеснение за възрастните му родители, влошаване на здравословното му състояние чрез обостряне на съществуващи заболявания и диагностициране на нови, включително претърпени хирургически интервенции, застой в научната кариера чрез невъзможност за участие в международни научни прояви и неприсъждане на научно звание „доцент”, отдръпване на колеги и близки, възрастта на ищеца и най-вече обществения и професионалния му статус – уважаван лекар, асистент и преподавател, участник в множество международни лекарски организации, с научна кариера, икономическите условия в страната към периода на наказателното преследване, мярка за неотклонение „задържане под стража” за период от 23 дни, от които за период от 14 дни тя е била необосновано продължена, както и прилагане на мярката „домашен арест” за срок от 46 дни. Отчитайки тези обстоятелства, въззивният съд е приел, че обезщетение в присъдения размер 15000лв. ще обезщети в пълна степен ищеца за претърпените неимуществени вреди.
В касационната си жалба С. твърди, че въззивният съд допуснал съществено процесуално нарушение, необоснованост и незаконосъобразност. Съдът неправилно определил продължителността на наказателното производство, която не била 5г.2м., а 5г.6дни; за вреди от задържането на ищеца на 02.VІ.2004г. на работното му място П. не следвало да отговаря, тъй като нито го била разпоредила, нито участвала в осъществяването му, а то е проведено по реда на ЗМВР и органите на МВР; забавеното изпълнение на определението за изменение на задържането под стража в домашен арест не се дължи на действия на прокуратурата и тя не следва да отговаря за периода след 10.VІ.2004г.; не са ангажирани никакви доказателства, че през периода 03.VІ. – 09.VІІІ.2004г. ищецът е имал отправени покани за международни прояви, поради което П. не следва да отговаря за вреди от застой на научната кариера; съдът не взел предвид водените други две наказателни производства срещу ищеца през същия период и за също такова престъпление по чл.149 ал.1 НК, причинили му вреда, но неотграничена от тази по процесното наказателно производство; претендираното обезщетение било за периода 2004 – 2009г., който се характеризирал с различни социално-икономически условия в сравнение с настоящите., които обстоятелства налагали по-ограничен обем на неимуществените вреди.
В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК С. сочи като основание за допускане на касационно обжалване въпроса за определяне на неимуществените вреди, което следва да се извърши след задължителна преценка на всички обективно съществуващи обстоятелства за приложението на чл.52 ЗЗД съобразно ППВС № 4/1968г. Атакуваното решение противоречало и на т.3 и т.11 от ТР № 3/2005г. на ОСГК, защото част от твърдените неимуществени вреди не били пряка и непосредствена последица от увреждането, и на т.19 от ТР № 1/2001г. на ОСГК поради липсата на мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и вредите. Противоречиво бил решаван въпроса как се прилага критерият за справедливост по чл.52 ЗЗД при определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, което довело до различно разрешаване на еднородни случаи.
К. Ц. К. твърди в изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, че въззивният съд се произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по процесуалноправния въпрос за задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства от значение за прилагането на чл.52 ЗЗД, посочени в касационната жалба – че са претърпени вреди от: наказателното преследване за сексуално посегателство върху дете, накърнени чест, достойнство и самооценка като честен и уважаван гражданин, след задържането под стража и домашния арест са наложени подписка и парична гаранция в размер на 2000лв. за повече от 4 години, особено огорчение и притеснение от факта, че истинският извършител на престъплението е установен още през 2004г., което е било известно в производството срещу К. от 2005г. и въпреки това той е продължил да бъде обвиняем/подсъдим до края на 2009г., необходимост да отделя продължително време за участие в различни процедури и за организиране на защитата си. Иска се произнасяне и по въпроса какъв е справедливият размер за обезщетяване на неимуществени вреди, който бил разрешаван противоречиво.
ВКС на РБ намира, че касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допускано по касационната жалба на С.. Изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК е бланкетно, тъй като касаторът-ответник не е посочил в него кои установени по делото обстоятелства въззивният съд не е подложил на преценка и не е съобразил при определянето на обезщетение по справедливост, както и не е конкретизирал вредите, които според него не са пряка и непосредствена последица от увреждането. С оглед на това е невъзможна преценката от касационния съд за значението на поставените въпроси за изхода на спора по делото. Следва да се посочи, че с оглед диспозитивното начало и правото на защита на насрещната страна в гражданския процес съдът не е оправомощен служебно да определи въпросите, по които въззивният съд се е произнесъл в хипотезите по чл.280 ал.1 т.1-3 ГПК. Релевираните в касационната жалба оплаквания, че продължителността на наказателното производство е 5г. и 6дни, а не 5г. и 2м, че нямало доказателства за застой в кариерата, че П. не следва да отговаря за задържането на 02.VІ.2004г., нито за задържането за период от 14 дни, че не са взети предвид други две наказателни производства, както и социално-икономическите условия през процесния период, представляват твърдения за процесуално нарушение, за необоснованост и незаконосъобразност, т.е. касационни основания по смисъла на чл.281 ГПК, преценка по които касационният съд дължи при допуснато касационно обжалване, но не и в производството по чл.288 ГПК. Несъгласието на касатора с решаващите фактически и правни изводи на въззивния съд не е основание за допускане касационно разглеждане на делото по същество. За пълнота следва да се отбележи и че съдът не е включил деня на задържането на 02.VІ.2004г. в процесния период, който е определил между 03.VІ.2004г. и 10.ХІІ.2009г.; че касаторът не е представил доказателства за твърдяните други две производства /които той сочи да са от 2013г., при което е невъзможна преценка за тяхната релевантност в случая/, както и че съдът изрично е посочил като съобразено от него обстоятелство при определяне на справедливото обезщетение, а именно обществено-икономическите условия в страната през процесния период. По въпроса относно начинът за прилагане на обществения критерий за справедливост е налице многобройна и непротиворечива съдебна практика, като се започне от ППВС № 4/1968г., според която справедливостта по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, тя се извежда от преценката на всички установени по делото обективни обстоятелства, имащи отношение към характера, начина и степента на увреждането, към произтичащите от него физически и психологически последици за увредения, възрастта, общественото и социалното му положение, обществено-икономическите условия. Когато съдът е съобразил конкретно установените такива обстоятелства, решението е в съответствие със закона и със съдебната практика. Следва да се посочи, че със сочените решения на ВКС по гр.д. № 170/2011г. ІІІ ГО и по гр.д. № 951/2010г. ІІІ ГО /съдът не взема предвид решенията на БАС по гр.д. № 102/2013г. и на САС по гр.д. № 1220/2009г. – първото е представено, но няма данни да е влязло в сила, само каквито решения се включват в съдебната практика, а второто не е представено и не може да бъде направена преценка в тази насока/ не се обосновава твърдяната от касатора „еднородност” на разгледаните по тях и по настоящото дело случаи, което да е основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
Касационно обжалване на въззивното решение в отхвърлителната му част по претенцията за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди следва да бъде допуснато по касационната жалба на К. К., тъй като по поставения от него в изложението му процесуалноправен въпрос за задължението на съда да прецени всички конкретни обстоятелства от значение за прилагането на принципа за справедливост при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди /включително наложени мерки за неотклонение „подписка” и „парична гаранция” в продължение на повече от 4 години – във връзка с твърдяната вреда, изразяваща се в непрекъснати неудобства и необходимост да се съобразява с ограниченията от тях, особено огорчение и притеснение от факта, че истинският извършител на престъплението е установен още през 2004г. и въпреки че това било известно в наказателното производство, то продължило до края на 2009г., необходимост да отделя продължително време за участие в процедурите по наказателното производство и за организиране на защитата си/ въззивният съд се е произнесъл в противоречие с ППВС № 4/1968г.
За касационното обжалване Кр.К. следва да внесе по сметката на ВКС 5лв. д.т.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд, ГК, 1 състав, № 537/24.ІІІ.2016г. по гр.д № 4481/2015г. в осъдителната му част по касационната жалба на С. а. п..
ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд, ГК, 1 състав, № 537/24.ІІІ.2016г. по гр.д № 4481/2015г. в отхвърлителната му част по претенцията за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди по касационната жалба на К. Ц. К..
УКАЗВА на К. Ц. К. в едноседмичен срок да представи доказателства за внесени по сметката на ВКС 5лв. д.т., както и че при неизпълнение касационната жалба ще му бъде върната.
След изпълнение на указанието делото да се докладва за насрочване в о.с.з.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: