ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1162
София, 12.09. 2011г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и девети юли две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 1465 по описа за 2010г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат Н. като процесуален представител на Ц. И. Ц. от С. и по наслещната касационна жалба на [фирма] С. срещу въззивното решение на СГС от 03.ХІ.2009г. по в.гр.д. № 4413/2009г., поправено с протоколно решение от 15.ХІІ.2009г.
Касационните жалби са подадени в предвидения в закона и указан от съда преклузивен срок и са процесуално допустими.
По допускането на касационното обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С атакуваното решение СГС по въззивна жалба само на ответника е отменил решението на СРС от 25.ІХ.2008г. по гр.д № 41048/2006г. в осъдителните му части за неимуществени вреди – за разликата над 1750лв., за имуществени вреди /разходи за лечение/ – за над 270лв., както и изцяло в частта за обезщетение за имуществени вреди /разлика между пенсия и заплата/, и вместо него е постановил друго, с което е отхвърлил предявените от Ц. Ив.Ц. срещу [фирма] искове за присъждане на обезщетения: за неимуществени вреди – за разликата над 1750лв. до присъдения размер 5000лв., за имуществени вреди, изразяващи се в разходи за лекарства за исковия период – за разликата над 270лв. до присъдените 1080лв., и за имуществени вреди, изразяващи се в разликата между получавана пенсия за инвалидност и трудовото възнаграждение, което ищецът би получил през исковия период, в размер на 9622.46лв. В останалите му уважителни части първоинстанционното решение е оставено в сила, отменено е допълнителното решение от 13.ІІ.2009г. в осъдителната му част по претенцията за присъждане на законна лихва върху присъденото обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 1750лв. и частично за разноски и е оставено в сила допълнителното решение в останалите му части.
За да постанови решението, въззивният съд е приел, че са налице предпоставките по чл.200 от КТ за обезщетяване на вредите на ищеца от професионалното му заболяване от вибрационна болест, втори стадий, причинена от работата на ищеца при ответника като шофьор на автобус в продължение на 13 години, от които последните 7 години като шофьор на „И.”, както и от работата му в други предприятия като фрезист и дърводелец. Въз основа на съдебно-медицинска експертиза е прието, че стажът на ищеца при ответника може да обуслови вибрационна болест в начален първи стадий с 10% намаление на трудоспособносттта. Експозицията му като фрезист и дърводелец е била достатъчно голяма и сама по себе си би могла да обуслови такава болест от първи към втори стадий с трайно намалена работоспособност от 10 до 30%. С решение на ТЕЛК от 23.І.2003г. на ищеца е призната трайно намалена трудоспособност 82%, като 70% от нея е резултат от общото му заболяване, а 40% – от професионалното. При това положение е направен извод, че тъй като условията на работа при ответника са съставлявали ? от факторите, допринесли за професионалното заболяване, те са обусловили 10% от намалената му работоспособност от него, при което отговорността на ответника е ограничена до ? от размера на неимуществените вреди /от 5000лв./ и на имуществените, изразяващи се в разходи за лекарства /от 1080лв./. По претенцията за разликата между получаваната пенсия за инвалидност и трудовото възнаграждение, което ищецът би могъл да получава през исковия период, въззивният съд е приел, че по силата на чл.200 ал.3 от КТ отговорност за такива вреди работодателят носи само в случаите, когато работникът/служителят е получил право на пенсия в резултат на трудова злополука или професионална болест, че по силата на чл.78 във вр. с чл.72 от КСО пенсия за инвалидност поради професионална болест се определя само на лица с 50% или над 50% трайно намалена работоспособност, дължаща се единствено на такова заболяване. Тези предпоставки в случая не са налице, тъй като получаваната от ищеца пенсия за инвалидност не е поради професионалното му заболяване, а поради общото му заболяване, и че при обусловената от първото 40% намалена работспособност получаването на такава пенсия поради професионалното му заболяване не би било възможно. С оглед на това не е налице причинна връзка между пенсията на ищеца и професионалната му болест и вредите, изразяващи се в пропуснати ползи, не се дължат на тази болест.
По възражението на ответника за изтекла погасителна давност е прието, че началния момент на давностния срок е датата на издаването на експертното решение на ТЕЛК – 23.І.2003г., с което е установено заболяването, и че от тази дата до изпращането на исковата молба по пощата са изминали точно три години, поради което давностният срок не е надвишен.
В изложението на Ц. Ив.Ц. по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК се сочи, че въззивният съд се произнесъл по въпросите 1. солидарна ли е отговорността на двама и повече работодатели, при които условията на труд са допринесли за причиняване на професионално заболяване, в противоречие с трайната съдебна практика и с чл.53 от ЗЗД, и 2. как се разпределя отговорността на отделните съпричинители в противоречие с практиката на ВКС, че отговорността се разпределя в отделно производство, а не в това по чл.200 от КТ. Поставен е и трети въпрос – следва ли работодателят да отговаря за имуществени вреди от професионално заболяване, обуславящо 50% намалена работоспособност, практиката на ВКС по който приемала, че изброените в чл.200 от КТ вреди имали примерен, а не изчерпателен характер и че работодателят отговарял за вреди и от намалена работоспособност под 50%.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че с представената съдебна практика се обосновава в случая наличието на предвидените в чл.280 ал.1 т.2 от ГПК предпоставки за допускане на касационното обжалване на атакуваното въззивно решение в частите по претенциите за обезщетения за неимуществени вреди и за имуществени вреди, изразяващи се в разходи за лекарства, по първите два поставени от касатора материалноправни въпроси.
По третия релевиран от касатора въпрос въззивният съд не се е произнесъл. Следва да се отбележи в тази връзка, че съдът е приел наличие на предвидените в чл.200 от КТ предпоставки за отговорност на работодателя и при 10% трайно намалена работоспособност. Решаващият извод в атакуваното решение по претенцията за пропуснати ползи, изразяващи се в разлика между получаваната пенсия и трудово възнаграждение, което би могло да се получава, че поради липса на причинна връзка между определената пенсия на ищеца за инвалидност и професионалното му заболяване, такива евентуални вреди не се дължат на това заболяване, касаторът не е навел като основание за допускане на касационно обжалване, а това касационната инстанция не може да стори служебно. Ето защо по тази претенция касационно обжалване не следва да бъде допускано.
С оглед частичното допускане на касационно обжалване по касационната жалба на ищеца и съобразно разпоредбата на чл.287 ал.4 от ГПК следва да се разгледа и подадената от ответника насрещна касационна жалба.
В изложението на [фирма] по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК, инкорпорирано в касационната му жалба, се сочи, че въззивният съд се произнесъл по въпроса налице ли е спазване на давностния срок по изпратена до съда по пощата искова молба и може ли да бъде годно доказателство относно спазването на срока представянето на плик и разписка към него, без да е посочено в тях какво се съдържа в плика, който въпрос бил от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Останалите релевирани в жалбата съображения, включително, че не било установено по безспорен начин професионалното заболяване на ищеца да е в причинна връзка с условията му на труд при ответника, представляват касационни основания по смисъла на чл.281 от ГПК, които се подлагат на проверка, ако касационно обжалване бъде допуснато, но не и в това по допускането му.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че по поставения от ответника процесуалноправен въпрос не са налице предвидените в ч.280 ал.1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване.
По сега действащият ГПК касационното обжалване не е задължително, а факултативно. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по делото и който е решен в противоречие с практиката на ВКС или на съдилищата или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането от въззивния съд на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въпросът трябва да е посочен конкретно и ясно от касатора, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен по силата на чл.290 ал.2 от ГПК. С оглед на това и предвид правото на защита на противната страна касационният съд няма правомощие да стори това служебно, като изведе въпросът от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението му /Така т.1 от ТР № 1/19.ІІ.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
В разглеждания случай по поставения от касатора процесуалноправен въпрос въззивният съд не се е произнесъл. В мотивите на атакуваното решение липсват съображения може ли да бъде годно доказателство относно спазването на срока представянето на пощенски плик и разписка към него, без да е посочено в тях какво се съдържа в плика, въпреки направеното в този смисъл от ответника възражение, съдържащо се в писменото му становище1 депозирано пред СГС на 19.Х.2009г. При това положение въпросът, който касаторът е следвало да релевира като основание за допускане на касационно обжалване, но не го е сторил, е за непроизнасянето на въззивния съд по така наведеното пред него възражение. Както вече бе посочено, касационният съд не може служебно да извлича въпросите, по които се е произнесъл въззивният съд, обусловили изводите му по спора. Ето защо касационно обжалване по жалбата на [фирма] не следва да бъде допускано.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
ДОПУСКА касационно обжалване на решението на СГС ІV Д състав № 296 от 03.ХІ.2009г. по гр.д. № 4413/2009г., поправено с решение по протокол от 15.ХІІ.2009г., в отхвърлителните му части по претенциите по чл.200 от КТ за обезщетение за неимуществени вреди и за обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в разходи за лекарства, по касационната жалба на Ц. И. Ц..
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на СГС ІV Д състав № 296 от 03.ХІ.2009г. по гр.д. № 4413/2009г. в отхвърлителната му част по претенцията за имуществени вреди, изразяващи се в разликата между трудово възнаграждение, което ищецът би могъл да получава, и получаваната пенсия, по касационната жалба на Ц. И. Ц., както и по насрещната касационна жалба на [фирма] С..
Държавна такса за касационно обжалване Ц. Ц. не дължи на основание чл.359 от КТ.
Делото да се докладва на председателя на ІV ГО за насрочването му в открито съдебно заседание.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: