1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 424
гр.София, 11.05.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
девети май две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 694/ 2018 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по жалби на К. Н. В., П. Д. В. и П. (П.) срещу въззивно решение на Великотърновски апелативен съд № 247 от 17.11.2017 г. по гр.д.№ 386/ 2017 г., с което частично е отменено и частично е потвърдено решение на Габровски окръжен съд по гр.д.№ 7/ 2017 г. и като краен резултат П. е осъдена да заплати на К. Н. В. 6 000 лв обезщетение за неимуществени вреди и 150 лв обезщетение за имуществени вреди, а на П. Д. В. 4 000 лв обезщетение за неимуществени вреди и 150 лв обезщетение за имуществени вреди, търпени от неоснователно повдигнато обвинение за извършено престъпление, по което са оправдани с влязла в сила присъда по ВНОХД № 103/ 2014 г. на Ловешки окръжен съд, със законната лихва върху тези суми от 20.07.2015 г., като за разликата до 150 000 лв исковете за обезщетяване на неимуществени вреди за всеки от ищците са отхвърлени.
Ищците К. Н. В. и П. Д. В. обжалват въззивното решение в частта, отхвърляща предявените искове за обезщетяване на неимуществени вреди. Поддържат очевидна неправилност на въззивното решение в тази част и поставят правните въпроси (уточнени съгласно Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г., ОСГТК, ВКС) за възможността отговорността на П. по чл.2 ал.1 т.3 пр.1 ЗОДОВ да бъде ограничена поради обстоятелството, че на определен етап от производството прокурорът не е оспорвал актовете на съда, оневиняващи обвинените лица, а висящността на производството е поддържана от частен обвинител; за прилагането на обществения критерий за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД при определяне на размер на обезщетение за неимуществени вреди и за задължението на съда да обсъди и анализира всички доказателства, имащи значение за него и да отрази преценката си в мотивите на решението; за задължението на въззивния съд, когато не възприема определения от първата инстанция размер на обезщетение за неимуществени вреди, да мотивира и обоснове решението си защо намалява този размер. Считат, че тези въпроси са разрешени в обжалваното решение в противоречие с практиката на Върховния касационен съд или че са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
Ответникът П. не взема становище по жалбата на ищците. Той обжалва въззивното решение в осъдителната му част, като в изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК също повдига материалноправния въпрос за приложението на обществения критерий за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД при определяне на размер на обезщетение за неимуществени вреди от неоснователно обвинение. Освен това повдига процесуалноправните въпроси за правомощието на въззивния съд, когато спорът е очертан в рамките на обичайното за подобни случаи, да приеме увреждания над обичайните като интензитет и вид и за задължението му да мотивира тези си изводи; и за задължението на съда да изложи мотиви стоят ли вредите в причинна връзка с незаконното обвинение и да определи кои конкретни по вид неимуществени вреди са доказани по делото. Счита, че тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на Върховния касационен съд.
Ищците оспорват касационната жалба на ответника и молят по нея касационно обжалване да не бъде допуснато, тъй като в изложението си П. е изложила принципни постановки, които не са отнесени към конкретните разрешения на въззивния съд. Поддържат, че обжалваното решение не противоречи на практиката на ВКС.
Съдът намира жалбите за допустими, а искането на ищците за допускане на касационното обжалване – и за основателно. Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване, направено от ответника.
За да уважи предявените искове частично, въззивният съд е приел, че на 02.12.2010 г. срещу ищците е повдигнато обвинение за извършено престъпление по чл.133 пр.1 НК – за това, че на 11.06.2010 г. не осъществили достатъчно контрол върху собственото си немско овчарско куче и по непредпазливост допуснали причиняване на тежка телесна повреда – загуба на по-голямата част от дясната ръка – на С. Т. Й.. Взета им била мярка за неотклонение „подписка”. Наказателното производство срещу ищците продължило с внасяне на обвинителен акт, по който е образувано НОХД № 37/ 2011 г. на Дряновски районен съд. С присъда от 21.12.2011 г. ищците били признати за виновни по повдигнатото обвинение и били осъдени на по три месеца лишаване от свобода, като изпълнението на наложеното наказание било отложено за изпитателен срок от три години. Тази присъда била отменена по жалба на ищците от Габровски окръжен съд по НОХД № 1/ 2012 г. и на 23.05.2012 г. те били оправдани по повдигнатите обвинения изцяло. Актът на окръжния съд не бил протестиран от П., но бил обжалван пред ВКС от частния обвинител С. Й.. С решение по НОХД № 1194/ 2012 г. състав на ВКС отменил оправдателната присъда и върнал делото за ново разглеждане от въззивната инстанция. При повторното разглеждане ищците отново били оправдани, с присъда по НОХД № 160/ 2012 г. на Габровски окръжен съд. И тази присъда не била протестирана от П., но частният обвинител обжалвал и нея и с решение по НОХД 925/ 2013 г. състав на ВКС я отменил. Последвало ново разглеждане на делото, вече от състав на Ловешки окръжен съд, който с присъда от 30.10.2014 г. по НОХД № 103/ 2014 г. за трети път оправдал ищците по повдигнатите обвинения. Жалбата на частния обвинител (протест от прокурора отново не е бил подаден) срещу тази присъда е оставена без уважение с решение на ВКС от 21.07.2015 г. и с това бил сложен край на наказателното производство. Ищците преживели тежко упражненото срещу тях наказателно преследване, изпитвали безпокойство от възможното осъждане и се отдръпнали от обществото и приятелския си кръг. Обвинението получило широка медийна разгласа и отрицателни коментари, което допринесло за изолирането на ищците. По тежко се отразило наказателното преследване на ищеца, който бил полицай и на чиито доходи семейството разчитало за издръжка. Обвинението довело при него до по-сериозен психически срив. От правна страна съдът посочил, че търпените от ищците неимуществени вреди следва да бъдат обезщетени от прокуратурата, щом повдигнатото от нея обвинение е било незаконно. За да определи размера на дължимото обезщетение съдът отчел, че обвинението не е било за тежко престъпление, че не се отразило на здравословното състояние на ищците и че срещу тях била взета най-леката мярка за неотклонение. Приел, че обстоятелство, обуславящо занижаване на размера на обезщетението, е липсата на протест на прокуратурата срещу оправдателната присъда по НОХД № 1/ 2012 г. на Габровски окръжен съд и на всички последвали съдебни актове до окончателното приключване на производството. Съдът извел, че вредите от продължилото след 23.05.2012 г. наказателно преследване не следва да се обезщетяват от П. поради липса на причинна връзка – за тези вреди причина са жалбите на частния обвинител по делото, а не действията на прокуратурата. При съвкупната преценка на установените обстоятелства съдът намерил за справедливо ищецът да бъде обезщетен за търпените неимуществени вреди със сумата 6 000 лв, а ищцата – със сумата 4 000 лв. За разликата до пълните предявени размери счел исковете за неоснователни и ги отхвърлил.
С оглед тези мотиви на въззивния съд, формулираният и от двамата жалбоподатели правен въпрос за приложението на обществения критерий за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД при определяне на размер на обезщетение за неимуществени вреди от неоснователно обвинение е обуславящ. Той обаче не е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, нито има значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. По разрешаването му има задължителна практика, която е спазена от инстанцията по същество. Съгласно указанията, дадени с ППВС № 4/ 1968 г., Тълкувателно решение № 1/ 04.01.2001 г., ОСГК, ВКС и Тълкувателно решение № 3/ 22.04.2005 г., ОСГК, ВКС, тази инстанция е посочила в акта си кои установени по делото обстоятелства имат значение за размера на обезщетението и кои от тях обуславят определянето му в по-голям или в по-малък размер. Дали направеният анализ е правилен по същество, в производството по чл.288 ГПК не може да се проверява – в това производство се контролират само правните разрешения на въззивния съд, които по материалноправния въпрос не противоречат на практиката на Върховния касационен съд. Същата практика е относима и по поставения от П. процесуалноправен въпрос за задължението на съда да изложи мотиви стоят ли вредите в причинна връзка с незаконното обвинение и да определи кои конкретни по вид неимуществени вреди са доказани по делото. И тя е съобразена при постановяване на обжалваното решение, без в настоящето производство да е относимо оплакване за резултатите, до които съдът е достигнал в изпълнение на тези си задължения.
Третият поставен от П. въпрос (за правомощието на въззивния съд, когато спорът е очертан в рамките на обичайното за подобни случаи, да приеме увреждания над обичайните като интензитет и вид и за задължението му да мотивира тези си изводи), не е обуславящ. Съдът не е приел наличие на увреждания над обичайните, напротив, изрично е посочил в акта си, че влошаване на здравословното състояние на ищците не е налице. Поради това по нито един от правните въпроси, повдигнати от ответника, няма основание за допускане на касационен контрол.
Такова основание има по жалбата на ищците по въпроса за възможността отговорността на П. по чл.2 ал.1 т.3 пр.1 ЗОДОВ да бъде ограничена поради обстоятелството, че на определен етап от производството прокурорът не е оспорвал актовете на съда, оневиняващи обвинените лица, а висящността на производството е поддържана от частен обвинител. Този въпрос не е разрешен в обжалваното решение в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, но има значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, поради което по жалбата на ищците обжалването следва да бъде допуснато на основание чл.280 ал.1 т.3 ГПК.
По изложените съображения съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Великотърновски апелативен съд № 247 от 17.11.2017 г. по гр.д.№ 386/ 2017 г., изменено в частта за разноските с определение № 21/ 22.01.2018 г., в частта, в която П. е осъдена да заплати на К. Н. В. 6 000 лв обезщетение за неимуществени вреди и 150 лв обезщетение за имуществени вреди и на П. Д. В. 4 000 лв обезщетение за неимуществени вреди и 150 лв обезщетение за имуществени вреди, със законната лихва върху тези суми от 20.07.2015 г.
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Великотърновски апелативен съд № 247 от 17.11.2017 г. по гр.д.№ 386/ 2017 г. , изменено в частта за разноските с определение № 21/ 22.01.2018 г., в останалата част.
Указва на жалбоподателите в едноседмичен срок от съобщението да представят по делото документ за внесена държавна такса по сметка на Върховния касационен съд в размер 5 лв (пет лева) за всеки от тях, в противен случай жалбата ще бъде върната.
Делото да се докладва за насрочване в открито съдебно заседание.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: