1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 299
гр.София, 20.03.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
осми март две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 4608/ 2016 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Г. И. С. и М. С. С. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски градски съд № 2622 от 31.03.2016 г. по гр.д.№ 14173/ 2015 г. С него е потвърдено решение на Софийски районен съд по гр.д.№ 17678/ 2013 г. и по този начин по предявените от Д. П. И. против жалбоподателите искове е признато за установено, че Г. И. С. и М. С. С. дължат на Д. П. И. 11 000 лв – обезщетение за пропуснати ползи от невъзможността да ползва собствения си недвижим имот (ателие, находящо се в [населено място], [улица]) за периода 01.03.2009 г. – 31.10.2012 г. със законната лихва върху сумата от 02.11.2012 г. до окончателното изплащане на задължението, като за сумата 11 000 лв е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№ 51997/ 2012 г. на Софийски районен съд.
От изложението на жалбоподателите по чл.284 ал.3 т.1 ГПК следва да бъдат уточнени при условията на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС процесуалноправният въпрос допустимо ли е съдебно решение, с което съдът се произнася без за това да е отправено надлежно искане от ищеца и материалноправният въпрос предполага ли се сигурното увеличаване на имуществото на купувача при неизпълнение на договорни задължения за изграждане на обект от невъзможността да извлича ползи от обекта за срока на забавата. Касаторите поддържат, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, но същевременно сочат и представят конкретни решения на ВКС, в които те са разрешени по противоположен начин (решение № 439/ 23.07.2010 г. по гр.д.№ 476/ 2009 г., ІV г.о. и Тълкувателно решение № 3/ 12.12.2012 г. по тълк.д.№ 3/ 2012 г., ОСГТК).
Ответната страна Д. П. И. оспорва жалбата. Поддържа на първо място, че искането за допускане на касационно обжалване следва да се отклони поради липса на изрично формулирани от жалбоподателите правни въпроси по чл.280 ал.1 ГПК и липса на обосновка на допълнителните основания по т.1- т.3 на същата разпоредба. Евентуално поддържа, че решението по иска за законна лихва не подлежи на касационен контрол, защото е с цена под 5 000 лв. Жалбата в тази част е недопустима и поради липса на правен интерес, тъй като срещу касаторите не е издаден и няма да бъде издаден изпълнителен лист за законната лихва. Поради това моли жалбата да бъде оставена без разглеждане по същество.
Съдът намира жалбата за допустима. Неоснователно ищецът поддържа, че въззивното решение не подлежи на обжалване пред касационната инстанция в частта относно законната лихва, поради цената на този иск. Цената на иска по смисъла на чл.280 ал.2 т.1 ГПК се определя от размера на търсената сума по предявеното за съдебна защита вземане (чл.69 ал.1 т.1 ГПК). Самият ищец е посочил цена на иска от 11 000 лв и въпрос за тази цена не е повдигнат нито от ответника, нито от съда. Тази цена е определяща за допустимостта на касационното обжалване, а не произнасянето на съда по съпътстващите искания за лихви и разноски, без оглед техния размер. Що се касае до обстоятелството дали ще бъде издаден изпълнителен лист въз основа на обжалвания акт, то няма отношение към въпроса налице ли е интерес от обжалването на решение, което признава съществуването на правно задължение, съответно към допустимостта на жалбата.
Неоснователно е и поддържаното от ищеца, че касаторите не са повдигнали правни въпроси по чл.280 ал.1 ГПК и не са обосновали допълнителни основания за допускане на касационния контрол. Изложението на основанията по чл.284 ал.3 т.1 ГПК е обективирано в самата касационна жалба, а по указания на въззивния съд е представено и допълнително, като отделен документ, с приложени към него доказателства за сочената от касаторите практика. Изложението е погрешно квалифицирано от самите касатори (посочено е, че то е по чл.281 т.3 ГПК), само че дадената от страните неточна квалификация на искането им е без значение. Съдът служебно квалифицира отправеното към него искане, независимо от сочената от страната правна норма. Това важи и за сочените допълнителни основания по т.1 – т.3 на ал.1 на чл.280 ГПК. Когато страната се позовава на противоречие с практиката на ВКС и сочи съдебни решения, основанието е чл.280 ал.1 т.1 ГПК, независимо че самата страна сочи т.3 на същата алинея. Що се касае до въпросите по чл.280 ал.1 ГПК, съгласно цитираното по-горе Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС, страната трябва да ги формулира, а касационната инстанция е в правомощието си да ги прецизира и изясни. В конкретния случай жалбоподателите са посочили конкретните правни разрешения на съда по същество, които според тях не съответстват на практиката на Върховния касационен съд, с което въпросите са повдигнати.
По процесуалноправния въпрос е налице и основание за допускане на касационното обжалване.
За да уважи предявените искове, въззивният съд е приел за установено, че между страните по делото е сключен договор за покупко-продажба на недвижим имот прие поето задължение от продавачите (сега касатори) да предадат владението след въвеждане на обекта в експлоатация, най-късно до 01.03.2009 г. Това задължение не е изпълнено, тъй като за строежа не е издаден акт образец 16. Затова от 02.03.2009 г. ответниците са в забава, продължила за целия исков период. Същевременно ищецът е имал намерение да отдаде имота под наем след въвеждане на обекта в експлоатация и е имал обективна възможност да стори това. Единствено неизпълнението на ответниците е препятствало възмездното отдаване на вещта на трети лица, поради което ответниците следва да обезщетят ищеца за ползите, които е пропуснал като последица от тяхната забава. За вземането е издадена заповед за изпълнение, срещу която ответниците са възразили, поради което спрямо тях следва да се признае за установено съществуването на задължение да платят сумата. Вземането е признато със законната лихва от датата на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, какъвто петитум исковата молба не съдържа.
С оглед тези мотиви на инстанцията по същество, свързаният с допустимостта на решението (но само в частта за законната лихва) процесуалноправен въпрос е обуславящ. Налице е и допълнителното основание по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, тъй като същият въпрос е разрешен по противоположен начин в посоченото и представено от касаторите решение № 439/ 23.07.2010 г. по гр.д.№ 476/ 2009 г., ІV г.о.
Материалноправният въпрос също е обуславящ, но той е разрешен в обжалваното решение в съответствие, а не в противоречие със задължителната съдебна практика. По същия въпрос е постановено Тълкувателно решение № 3/ 12.12.2012 г. по тълк.д.№ 3/ 2012 г., ОСГТК, ВКС, с което е прието, че при забавено изпълнение на договорни задължения за изграждане и въвеждане в експлоатация на обект, възможното увеличаване на имуществото на купувача от извличане на ползи от този обект не се предполага, а следва да се докаже, че то би настъпило със сигурност. Не е постановено нещо различно в обжалваното решение. Съдът е посочил, че установява от показанията на свидетеля Б. и от експертното заключение, че към процесния обект е имало интерес от наемането му и че подобни обекти са били наемани в процесния период. До възмездното отдаване на конкретния обект не се е стигнало по само една причина: че касаторите не са изпълнили поетото задължение да въведат сградата в експлоатация. В случай на изпълнение увеличаването на имуществото на ищеца е щяло да настъпи със сигурност. Даденото разрешение в обжалваното решение е в съответствие с това, което е обективирано в Тълкувателно решение № 3/ 12.12.2012 г.
Поради това съдът намира, че касационното обжалване следва да бъде допуснато единствено по процесуалноправния въпрос, касаещ произнасянето на въззивния съд по задължението за лихва. В останалата част няма основания за допускане на обжалваното решение до касационен контрол.
По изложените съображения Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Софийски градски съд № 2622 от 31.03.2016 г. по гр.д.№ 14173/ 2015 г. в частта му, в която е признато за установено в отношенията между Г. И. С., М. С. С. и Д. П. И. съществуването на задължение за плащане на законна лихва върху сумата 11 000 лв от 02.11.2012 г. до окончателното й изплащане.
Указва на жалбоподателите в едноседмичен срок от съобщението да представят по делото документ за внесена държавна такса по сметка на Върховния касационен съд в размер 220 лв (двеста и двадесет лева), в противен случай жалбата ще бъде върната.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Софийски градски съд № 2622 от 31.03.2016 г. по гр.д.№ 14173/ 2015 г. в останалата му част.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: