Р Е Ш Е Н И Е
№ 412
София, 17 октомври 2008 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на четиринадесети октомври 2008 г. в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ:БОРИСЛАВ АНГЕЛОВ ЧЛЕНОВЕ:КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ
ПАВЛИНА ПАНОВА
при секретаря …………Л ГАВРИЛОВА……………………… и в присъствието на прокурора от ВКП ………А. ГЕБРЕВ…………….., като изслуша докладваното от съдия П. ПАНОВА наказателно дело № 460/2008 г. , за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по жалба на защитника на подс. В. Т. М. срещу въззивно решение № 155 от 08.08.2008 г., постановено от Пловдивския апелативен съд по ВНОХД № 257/2008 г. , с което е била изменена първоинстанционна присъда № 57 от 09.04.2008 г., постановена от Хасковския окръжен съд по НОХД № 208/2006 г., като наложеното наказание на подс. М. „глоба” е било намалено от 400 на 10 лева, било е приспаднато изцяло от размера на наказанието „лишаване от правоуправление” времето, през което подсъдимият е бил лишен от това право по административен ред , а размерите на присъдените обезщетения на гражданските ищци са били увеличени от 1000 на 8000 лева. Подсъдимият е бил осъден да заплати на Пловдивския апелативен съд допълнителна държавна такса върху увеличените обезщетения по гражданските искове. В останалата част присъдата е била потвърдена.
С първоинстанционната присъда № 57/09.04.2006г. подс. В. М. e бил признат за виновен за това, че на 13.04.1995 г. в гр. Д. при управлението на лек автомобил „ВАЗ 2105” с ДК № Х* нарушил правилата за движение по чл. 20 ал.2 от ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на К. Г. Л. – престъпление по 343 ал.1 б. В от НК, за което на осн. чл. 55 ал.1 т.2 б. Б от НК му е било наложено наказание „глоба” в размер на 400 лева, както и „лишаване от право да управлява МПС” за срок от една година. С присъдата подс. М. е бил осъден да заплати на Р. Г. Л., Г. К. Г. и Р. К. П. в качеството им на наследници на починалия К. Л. обезщетение за претърпени от тях неимуществени вреди от смъртта на наследодателя им в размер на по 1000 /хиляда/ лева за всеки от тях, като до първоначално предявените им размери от по 10 000 лева исковете са били отхвърлени.
Касационната жалба, подадена от името на подсъдимия, касае само гражданско-осъдителната част на въззивното решение и релевира касационен довод по чл. 348 ал.1 т.1 от НПК – нарушение на материалния закон, предвид на незаконно приетите за съвместно разглеждане граждански искове в наказателното производство, които предвид разпоредбата на чл. 110 от ЗЗД, са били погасени по давност. Твърди се и че съдът е уважил искове в размери , различни от предявените , с което е нарушил и чл. 84 от НПК и е налице касационно основание по чл. 348 ал.1 т.2 от НПК. С жалбата се прави искане за отмяна на въззивно решение в гражданската му част и връщане на делото за ново разглеждане.
Пред касационната инстанция жалбоподателят не се явява, като в писмена молба защитникът сочи уважителна причина за неявяването си, но желае делото да бъде разгледано в негово отсъствие и жалбата да се уважи по изложените в нея съображения.
Гражданските ищци Р. Л. и Г. Г. не се явяват и не взимат отношение по жалбата.
Повереникът на гражданската ищца Р. П. моли жалбата на подсъдимия да бъде оставена без уважение, като намира, че не са налице сочените в нея касационни основания, а в представено писмено изложение развива подробни съображения за това, че материалният закон е приложен правилно. Моли за присъждането на разноски, направени пред настоящата инстанция.
Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата, като счита, че гражданските искове са били своевременно предявени на досъдебното производство, поради което законосъобразно са били приети за съвместно разглеждане, а определеното от въззивния съд обезщетение за всеки от гражданските ищци е справедливо.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в гражданската му част, установи следното:
Жалбата на подсъдимия е неоснователна.
Недоволството на жалбоподателя – подсъдим от начина, по който е бил приложен закона по отношение на предявените по делото граждански искове, не намира опора в материалите по делото.
Времевите предели на погасителната давност за гражданскоправните претенции на пострадалите по настоящето дело се определят от началният момент , от който е възникнало вземането им, който е денят на деликта /13.04.1995г./, поради факта, че извършителят на деянието е известен от самия момент на неговото извършване, и крайният момент – изтичането на срок от пет години от тази дата /13.04.2000г./. Пропускът да бъде предявена гражданската претенция в този интервал от време води до погасяването й по давност, поради което след този период тя вече се преклудира. Именно съображения за изтекла погасителна давност по чл. 110 от ЗЗД по отношение на предявените граждански искове претендира жалбоподателя в настоящето производство. Довод за това е правен и пред двете предходни инстанции, които са дали надлежен отговор – първата в определението си от 09.04.2008 г. , а въззивната – в съдебното решение от 08.07.2008 г. Техните изводи, че наследниците на К. Л. , своевременно са упражнили своите права да поискат да бъдат обезщетени вследствие на деликта – причинената смърт на своя наследодател, са напълно обосновани с материалите по делото. На досъдебното производство, на л. 60 е приложена писмена молба от тримата, насочена срещу В. М. с искане да бъдат конституирани като граждански ищци по делото, като предявяват срещу М. /тогава обвиняем/ граждански искове в общ размер на 10 000 000 /десет милиона/ неденоминирани лева. При подписването на молбата всеки от пострадалите е уточнил и своята гражданска претенция – Л. – 2 млн. лева, Г. – 4 млн. лева и П. – 4 млн. лева. Вярно е, че тази молба не е датирана, но както обосновано е посочил първоинстанционният съд в мотивите си /л. 151/, тя времево се отнася към периода 25.05.1998 г. – 27.05.1999 г., от когато датират предходният и последващият следствени актове. С оглед и настъпилата деноминация на лева на 05.07.1999 г., тази молба не би могла да бъде подадена по-късно от тази дата. Следователно гражданската претенция е била предявена своевременно в рамките на петгодишния давностен срок по чл. 110 от ЗЗД.
Не е основателен доводът на защитата на подс. М. , правен и пред предходните инстанции, че след като липсва постановление на следователя за конституирането на Л. , Г. и П. въз основа на тяхната молба като граждански ищци по делото, то те не са придобили това качество и не е налице валидно предявен иск от тяхна страна. Изготвянето или не на нарочен акт на следователя за конституирането на едно лице като граждански ищец на досъдебното производство при действията на стария НПК не е относимо към валидността на предявената от пострадалия на досъдебното производство гражданска претенция към обвиняемия. Действията на следователя не обвързват съда нито в случай на конституиране, нито в случай на бездействие да стори това. Както по силата на стария, така и при действието на настоящия НПК, значение за конституирането на страните в съдебната фаза на процеса имат само актовете на съда. Съдът безспорно е сторил това, отчитайки и обстоятелството, че с молба преди даване ход на съдебното следствие тримата пострадали са депозирали искане за увеличаване на размерите на гражданските искове, предявени от тях по следственото дело. По този начин законосъобразно съдът е конституирал Л. , Г. и П. като граждански ищци и е приел за съвместно разглеждане предявените от тях изменени граждански искове в размер на по 10 000 /десет хиляди/ за всеки от тях. Постъпвайки по този начин съдът не е допуснал нарушение на чл. 85 ал.3 от НПК, тъй като молбата , приложена на л. 140 от съдебното дело, не е нова искова молба, а молба за увеличение на вече предявени в срок искове по делото /л. 60 от сл.дело/, което е станало до даване ход на съдебното следствие. По този начин е бил спазен както наказателния процесуален закон, така и гражданският такъв, който е субсидиарно приложим на основание чл. 88 ал.1 от НПК.
По настоящето дело, производството по което продължава вече 13 години /по вина на органите на досъдебното производство/, в различни периоди от време са действали нормите на стария и на настоящия НПК. Искът на пострадалите е бил предявен при действието на стария НПК, когато е било допустимо такова предявяване на граждански иск и на досъдебното производство /чл. 60 ал.1 в ред. ДВ, бр.21/1998г./. Тази процесуална възможност е отпаднала с последващо изменение на закона /ДВ, бр. 50/2003 г./, съгласно която граждански иск може да бъде предявен само в съдебната фаза на наказателното производство /”съдебното производство”/. Аргумент в тази насока са редакциите и на нормите на чл. 61 ал.4, чл. 63 ал.1, чл. 64 ал. 1 от НПК /отм./, съгласно които пострадалите са имали права по предявяване на граждански иск и участие като граждански ищци в „наказателното производство”, възприемано като единство на досъдебно и съдебно производство. По този начин се явява неоснователен доводът на жалбоподателя, че съдът е придал обратно действие на наказателнопроцесуалните норми, тъй като реално съдът е приложил именно тази процесуална норма, която е действала към момента на съответното процесуално действие – предявяване на граждански иск на досъдебното производство, което е част от „наказателното производство” в посочения вече смисъл. Ето защо, макар и към 09.04.2008 г. / когато са приети от съда за съвместно разглеждане гражданските искове/ да не е съществувала вече правна възможност за предявяването им на досъдебното производство, то те вече са били валидно предявени при действието на стария НПК, поради което са и били приети за съвместно разглеждане. Безспорно е в правната доктрина ,че за всяко процесуално действие се прилага този процесуален закон, който е в сила към момента на неговото извършване. Затова, като е приел, че исковете са били предявени при действието на чл. 60 ал.1 от НПК / отм., в ред. ДВ, бр.21/98 г./, който е позволявал това, първоинстанционният съд не е допуснал нарушение, приемайки ги за съвместно разглеждане в наказателния съдебен процес.
На следващо място, обосновано въззивният съд е приел, че изтичането на давността за предявяване на гражданските искове, е било прекъснато на основание чл. 115 Ж от ЗЗД в процеса на съдебното производство, като е приел, че за нуждите на наказателния процес като такова производство следва да се счита и досъдебното такова за случаите, в които съгласно НПК /отм./ е било възможно предявяване на искове и на досъдебната фаза. В този смисъл, след като самият закон е позволявал на пострадалите да заявяват своята претенция и на предварителното производство като фаза на „наказателния процес”, то никоя съдебна практика не би могла да доведе до обратно тълкуване на тези категорични норми и с това да увреди интересите на пострадалите лица. Цитираното решение от защитата / № 732/30.10.2007 г. на ВКС – ІІІ н.о./ действително има за предмет произнасяне по давността за предявяване на граждански иск, но то не е коректно цитирано. В решението, посочено в жалбата, се интерпретират действия по предявяване на граждански иск за първи път в съдебната фаза на процеса, когато вече е изтекла петгодишната давност, без да е била предявявана гражданска претенция на досъдебното производство, независимо, че съгласно приложимия към този момент закон това е могло да бъде направено. Такъв смисъл е вложен и в ТР № 5 от 05.04.2006 г. по тълк. дело № 5/2005 г. на ОСГК и ОСТК на ВКС. Съгласно него „ако пострадалият предяви граждански иск в наказателното производство, ще е налице съдебен процес относно вземането му и това обстоятелство, а не висящото наказателно производство, е основание за спиране на погасителната давност”. По силата на това тълкувателно решение ВКС е постановил, че „ ако не е предявен граждански иск, висящият наказателен процес, както в досъдебното, така и в съдебното производство, включително и когато е завършил с влязла в сила осъдителна присъда или споразумение, не е процес относно вземането на пострадалия за вреди от престъплението и не е основание за спиране на погасителната давност.” Това от своя страна означава, че когато такъв иск е предявен своевременно в някоя от двете фази на наказателния процес /при условие, че е била налице процесуална допустимост за това/, то това предявяване е основание за спиране на погасителната давност.
Като е подвел фактите под нормите на наказателния и гражданския процесуални закони и е приел, че исковете на Л. , Г. и П. са били надлежно своевременно предявени на досъдебното производство, обосновано въззивният съд е отхвърлил довода за неправилно приложение на закона от първоинстанционния съд. Този извод съответства на закона – наказателен и граждански, поради което не са налице касационни основания по чл. 348 ал.1 т.1 и т.2 от НПК.
Жалбоподателят не релевира довод за несправедлив размер на присъдените обезщетения по гражданските искове. ВКС не констатира те да не съответстват на претърпените болки и страдания на гражданските ищци по загубата на техния син и баща и съобразявайки се с принципа на справедливостта, е присъдил на всеки от ищците обезщетение в размер на по осем хиляди лева. Съдът се е съобразил с нормите на чл. 45 и чл. 52 от ЗЗД, поради което решението му в обжалваната гражданска част следва да бъде потвърдено изцяло.
Поради направените от гражданската ищца Р. П. разноски пред настоящата инстанция в размер на 300 лева за възнаграждение за повереник, подс. М. следва да бъде осъден да ги заплати.
По изложените съображения ВКС намери жалбата на подсъдимия с искане за отмяна на присъдата в гражданско-осъдителната й част за неоснователна.
С оглед на това и на основание чл. 354 ал.1 т.1 от НПК , Върховният касационен съд, трето наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 155/08.07.2008 г. на Пловдивски апелативен съд, постановено по ВНОХД № 257/2008 г.
ОСЪЖДА подс. В. Т. М., със снета по делото самоличност, да заплати на гражданската ищца Р. К. П. направените от нея разноски пред настоящата инстанция в размер на 300 /триста/ лева.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.