Р Е Ш Е Н И Е
№ 29
гр. София,30.01.2009 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в съдебно заседание проведено на двадесет и първи януари през две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ РИКЕВСКА
ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
при секретаря А. Иванова
след като разгледа докладваното от съдия Л. РИКЕВСКА гр. д. № 2496 по описа на четвърто гражданско отделение за 2008 г., за да се произнесе, взема предвид следното:
Производство по § 2 ал. 3 от ПЗР на ГПК, вр. с чл. 218а и сл. ГПК /отм./.
С решение от 28.12.2005 г. по гр. д. № 75/05 г. О. с. гр. Б. е осъдил О. с. с. гр. Б., П. на Р. Б. и О. с. гр. Б. да заплатят солидарно на М. И. П. 15 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди и 3 000 лв. обезщетение за имуществени вреди, заедно със законната лихва считано от 23.02.2005 г., на основание чл. 2 ал. 1 ЗОДВПГ. О. е иска за имуществени вреди до предявения размер от 6 000 лв.
С решение № 49 от 28.03.2007 г., поправено с решение № 22 от 27.02.2008 г., по гр. д. № 525/06 г. Софийски апелативен с. е отменил частично първоинстанционното решение. Постановил е решение с което е отхвърлил исковете за имуществени вреди за разликата над 89.98 до 3 000 лв. и за неимуществени вреди за разликата над 5 000 до 15 000 лв. Оставил е в сила първоинстанционното решение в останалата му обжалвана част.
Срещу решението на въззивния с. в частта, в която искът е отхвърлен, е подадена жалба от М. П. Според касатора обезщетението не е определено в съответствие с нормата на чл. 52 ЗЗД. Не били преценени конкретните обстоятелства и негативните последици за ищеца. Съдът не определил и отделно обезщетение за приложената по отношение на него мярка за неотклонение. Имуществените вреди съдът следвало да определи по втори вариант от заключението на счетоводната експертиза, защото той отразявал реално претърпените от него вреди.
Постъпила е жалба от П. на Р. България в частта, в която исковете са уважени. Касаторът счита, че решението е постановено в нарушение на чл. 52 ЗЗД. Обезщетението не било съобразено с доказателствата по делото и било завишено.
Решението в частта, в която искът е уважен, е обжалвано и от О. с. гр. Б.. В касационната жалба се твърди че не били събрани доказателства за претърпени от ищеца неимуществени вреди, което било в тежест на ищеца.
Ответникът по касация О. с. с. гр. Б. не взема становище по жалбите.
Касационните жалби са допустими. Подадени са в срок от легитимирани лица, насочени са срещу решение което подлежи на касационно обжалване съгласно чл. 218а ГПК /отм./ и отговарят на изискванията по чл. 218в ГПК /отм./.
Върховният касационен с. , след като прецени съвкупността на всички събрани по делото доказателства, взема предвид наведените съображения и с оглед очертаните в жалбите пороци на решението, приема за установено следното:
За да остави в сила решението в частта, в която исковете са уважениq съдът е приел че е доказана отговорността на ответниците по чл. 2 т. 2 ЗОДОВ, който поглъща състава на т. 1. За отмени частично първоинстанционното решение и да отхвърли иска за неимуществени вреди до предявения размер въззивният с. е приел, че с оглед вида на увреждането и личността ищеца, сумата 5 000 лв. е достатъчна за да възмезди понесените от него неимуществени вреди. За да приеме че пропуснатите ползи са 89.98 лв., съдът е възприел първи вариант от заключението на счетоводната експертиза. Изложил е съображения че втори вариант е неприложим, тъй като гаранцията е внесена в български лева и пропуснатата полза следва да бъде изчислена по лихвения процент в лева, а не в долари.
Фактическата обстановка по делото е изяснена. На 16.07.1991 г. ищецът бил привлечен като обвиняем за извършено престъпление по 115 НК вр. с чл. 20 ал. 2 и 3 НК и по чл. 339 ал. 1 вр. с чл. 20 ал. 2 НК. На същата дата му била взета мярка за неотклонение “задържане под стража”. Срещу ищеца и неговия син В. в съда бил внесен обвинителен акт, образуван в НОХД № 67/92 г., за престъпление по чл. 116 т. 9 вр. с чл. 20 ал. 2 и 3 НК и по чл. 339 ал. 1 вр. с чл. 20 ал. 2 НК. С определение от 15.07.1992 г. О. с. гр. Б. прекратил производството и върнал делото за доразследване. Със същото определение отказал да измени мярката за неотклонение на ищеца. С постановление от 12.02.1993 г. О. прокуратура гр. Б. изменила мярката за неотклонение в “парична гаранция” в размер на 20 000 лв., внесена на 17.02.1993 г. О. прокуратура внесла нов обвинителен акт в съда, образуван в НОХД № 315/97 г. С присъда № 29 от 09.09.1998 г. съдът признал ищеца за виновен в престъпление по чл. 116 т. 9 НК вр. с чл. 20 ал. 3 НК и чл. 54 НК, като го осъдил на наказание “лишаване от свобода” за срок от 15 години и зачел предварителното задържане от 05.07.1991 г. до 12.02.1993 г. Признал ищеца за невинен по обвинението по чл. 339 ал. 1 вр. с чл. 20 ал. 2 НК. С присъда № 2 от 11.02.2000 г. по НОХД № 349/98 г. САС отменил присъдата на първоинстанционния с. , като ищецът бил признат за невинен и оправдан и по повдигнатото обвинение за престъпление по чл. 116 т. 9 вр. с чл. 20 НК. С решение № 590 от 08.05.2001 г. по НОХД № 539/00 г. ВКС оставил в сила присъдата на въззивния с. в частта, в която ищецът бил оправдан.
Чл. 2 ЗОДОВ, заглавие след изменението с ДВ бр. 30 от 2006 г., ангажира отговорността на държавата за дейността на правозащитните и органи при изпълнение на която са причинени вреди на граждани – органите на дознанието, следствието, прокуратурата, съда и особените юрисдикции. Посочени са няколко хипотези при които държавата отговаря за причинени вреди, включително при задържане под стража като мярка за неотклонение /чл. 2 т. 1/ и при обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано /чл. 2 т. 2/. Според чл. 4 от ЗОДОВ, държавата дължи обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането независимо от това, дали са причинени виновно от длъжностно лице.
В ТР № 3 от 22.04.2004 г. по тълк. гр. д. № 3/2004 г. на ОСГК ВКС е дадено разяснение на въпроса дължи ли се самостоятелно обезщетение при отмяна на мярката “задържане под стража” тогава когато лицето е било оправдано с влязла в сила присъда. В т. 13 е записано, че обезщетението за неимуществени вреди от деликтите по чл. 2 ал. 1 т. 2 пр. 1 и пр. 2 ЗОДВПГ включва и обезщетението за вреди от незаконно наложената мярка за неотклонение “задържане под стража”, а обезщетението за имуществени вреди се присъжда самостоятелно. С оглед на приетото в решението, въззивният с. не е допуснал нарушение на материалния закон като е присъдил едно общо обезщетение за неимуществени вреди – за наложената мярка за неотклонение „задържане под стража” и за обвинение за престъпление, за което има постановена от съда оправдателната присъда.
Неоснователни са поддържаните в жалбите възражения, че при определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди не са обсъдени онези факти и обстоятелства, които формират преценката за справедливост. Касае се за арест и висящо наказателно производство, което представлява ограничение на гражданските права на ищеца, а от тук и до стресово състояние свързано с психични преживявания. За установяване на неимуществените вреди по делото са събрани гласни доказателства. Свидетелите, които имат непосредствено впечатление от и след задържането на ищеца, са доказали претърпените от него неимуществени вреди. Според свидетеля И ищецът се ползувал с авторитет в селото. След задържането му хората започнали да го отбягват, останал без работа. Психиката му се променила. Според свидетеля И, син на ищеца, семейството било депресирано, майка му отказвала да ходи на свиждания при баща му. Контактите на ищеца в селото се прекратили, не излизал от къщи, здравословното му състояние се влошило. С оглед на тези факти определеното обезщетение от 5 000 лв. е съобразено с претърпените от ищеца болки и страдания, тяхната степен и продължителност. С оглед момента на претърпените вреди, обезщетението е справедливо и не е налице противоречие с разпоредбата на чл. 52 ЗЗД и с практиката на съдилищата.
Решението е законосъобразно и в частта в която съдът е отхвърлил иска за имуществени вреди над 89.98 лв. Предвид определената мярка за неотклонение “гаранция”, на 17.02.1993 г. ищецът внесъл 20 000 неденоминирани лева. Според счетоводна експертиза, законната лихва върху тази сума за претендирания период е 89.98 лв. Съдът законосъобразно не е присъдил обезщетение по втори вариант от експертизата. След като гаранцията е внесена в български лева, пропуснатата полза, съизмерима с лихвата върху внесената сума, може да бъде изчислена само по лихвения процент на БНБ в български лева, а не в друга валута.
По изложените съображения касационните жалби са неоснователни. Въззивното решение е правилно и следва да се остави в сила.
С оглед изхода на спора, страните не си дължат заплащане на разноски.
Водим от горното и на основание чл. 218ж ГПК /отм./, ВКС
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 49 от 28.03.2007 г. по гр. д. № 525/06 г. на Софийски апелативен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: