Р Е Ш Е Н И Е
№ 425
гр.София, 30.04.2009 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Първо отделение на Гражданска колегия в публично съдебно заседание на двадесет и девети април две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ РИКЕВСКА ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
при участието на секретаря Анета Иванова, като изслуша докладваното от съдия Гроздева гр.д.№ 252 по описа на Второ г.о. за 2008 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на пар.2, ал.3 от ПЗР на ГПК във връзка с чл.218а и сл. от ГПК /отм./.
Образувано е по касационна жалба на Г. Н. В. срещу решение № 136 от 02.07.2007 г. на Варненския апелативен съд, гражданско отделение по в.гр.д. № 214 от 2007 г., с което е оставено в сила решение № 127 от 20.01.2007 г. на Варненския окръжен съд по гр.д. № 949 от 2006 г. за уважаване на предявените от Д. И. И. срещу Г. Н. В. иск по чл.240 от ЗЗД за осъждане на В. да заплати на И. сумата 7 956,20 лв., представляваща левова равностойност на 4 000 щ.д., дадени по договор за заем от 25.06.2002 г., ведно със законната лихва върху тази сума от датата на завеждане на иска до окончателното плащане и иск по чл.86 от ЗЗД за сумата 3 476,10 лв., представляваща обезщетение за забавено изпълнение на задължението за връщане на заема за периода от датата на падежа- 30.08.2002 г. до датата на подаване на исковата молба- 01.06.2006 г. и 1 592 лв. разноски по делото.
В жалбата се правят оплаквания за недопустимост и неправилност на решението поради противоречието му с материалния закон и нарушението на процесуалния закон- основания за касационно обжалване по чл.218б, ал.1, б.”б” и б”в”от ГПК /отм./. Твърди се, че решението е недопустимо, тъй като исковата молба е следвало да бъде разгледана от Варненския районен съд, а Варненският окръжен съд нямал право да изземва делото и да се произнася по тази искова молба. Освен това, според касатора, делото започнало и било разгледано без съда да изпълни задълженията си по чл.25 и чл.98 от ГПК- исковата молба била подадена лично от ищеца, а е подписана от адвокат, чийто подпис не кореспондирал с подписа по представеното адвокатско пълномощно. В тази връзка касаторът моли съдът да задължи ищеца да потвърди извършените от негово име действия по делото. По съществото на спора твърди, че по делото нямало представени данни за идентичността на ищеца и ответника и лицата, посочени в разписката от 25.06.2002 г. /в тази разписка били за записани лица само с двете им имена и без каквито и да било други индивидуализиращи белези/. Освен това, в разписката от 25.06.2002 г. било обективирано задължение не за връщане на сума по договор за заем, а да периодични плащания по договор за покупко-продажба. Не на последно място сочи, че било нарушено правото му да ползва компетентна адвокатска защита по делото- адвокатът му заболял внезапно, поради което касаторът нямал време и физическа възможност да упълномощи друг адвокат, а не бил в състояние да се защитава по най-добрия начин сам.
В срока по чл.218г от ГПК /отм./ не е постъпило писмено възражение от ответника по жалбата Д. И. И..
Върховният касационен съд, състав на Първо отделение на Гражданска колегия, след като взе предвид събраните по делото доказателства и обсъди наведените от касатора основания да обжалване на решението, счита следното: Касационната жалба е допустима- подадена е от легитимирана страна, в срока по чл.218в, ал.1 от ГПК /отм./ и срещу решение на въззивен съд, което съгласно на чл.218а, ал.1, б.”б” от ГПК /отм./ подлежи на касационно обжалване. В нея се съдържа точно и мотивирано изложение на касационните основания.
Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. За да постанови решението си за уважаване на предявените от Д. И. И. срещу Г. Н. В. искове по чл.240 от ЗЗД за сумата 7 956,20 лв. и по чл.86 от ЗЗД за сумата 3 476,10 лв., въззивният съд е приел, че представената по делото разписка от 25.06.2002 г. доказва сключването между страните на договор за заем. По силата на този договор ищецът Д е дал в заем на ответника Гnbsp;000 щ.д., които Н. се е задължил да върне на 30.08.2002 г. Тъй като заемателят Г. Н. не е върнал дадената в заем сума в уговорения срок, съдът го е осъдил да заплати на Д. И. левовата равностойност на дадените в заем 4 000 щ.д. към датата на падежа на задължението и обезщетение за забавено плащане на тази сума за периода от датата на падежа- 30.08.2002 г. до датата на завеждане на делото- 01.06.2006 г.
Това решение е валидно, допустимо и правилно. От представената разписка е видно, че на 25.06.2002 г. между ищеца Д. И. и ответника Г е бил сключен договор за заем на 4 000 щ.д. Съгласно този договор, Г. Н. се е задължил да върне дадената му в заем сума на 30.08.2002 г. В тежест на Н. е било да докаже, че е изпълнил задължението си за връщане на дадената в заем сума в уговорения срок. Тъй като такива доказателства не са представени, а и не се твърди задължението да е погасено, правилно въззивният съд е приел, че Г. Н. дължи тази сума и го е осъдил да заплати на ищеца Д. И. левовата й равностойност към датата на падежа на задължението, както и обезщетение за забавено плащане на тази сума за периода от датата на падежа на задълженито до датата на подаване на исковата молба.
Неоснователен е касационния довод за недопустимост на решението, тъй като исковата молба е следвало да бъде разгледана от Варненския районен съд, а Варненският окръжен съд нямал право да изземва делото и да се произнася по тази искова молба. Действително, съгласно чл.80, ал.1, б.”б” от ГПК /отм./ компетентен да разгледа и реши спора по предявените обективно съединени искове по чл.240 от ЗЗД за сумата 7 956,20 лв. и по чл.86 от ЗЗД за сумата 3 484 лв. /всеки един с цена под 10 000 лв./ е бил Варненския районен съд. Разглеждането и решаването на делото от по-горестоящ съд обаче не прави постановеното по това дело решение недопустимо.
Неоснователен е и касационния довод за недопустимост на решението като постановено по нередовно предявен иск /искова молба не била подадена от посочения в нея ищец по делото/: И. молба е подадена от адв. К, която е представила към нея изрично пълномощно от ищеца Д. И. да го представлява пред съд, нотариус, АВ, СИС във връзка със завеждането на гражданско дело срещу касатора Г. В. до окончателното завършване на това дело. Обстоятелството, че в титулната част на тази искова молба не е посочено, че тя се подава чрез адвокат не прави тази искова молба нередовна, при положение че тя е подписана от адв. А че към нея е приложено пълномощното на адв. А, с което тя е упълномощена от ищеца Д. И. не само да го представлява по делото, но и да заведе това дело /тоест да подаде и подпише исковата молба вместо ищеца по делото/. Не отговаря на истината твърдението, че исковата молба не била подписана от адв. А, тъй като подписът върху тази искова молба не кореспондирал с подписа на представеното пълномощно. Не би могло да има такова съответствие на подписите, тъй като исковата молба е подписана от адв. А, а пълномощното- от упълномощителя Д. И. Горепосоченото възражение на касатора за нередовност на исковата молба е неоснователно и тъй като по същество то представлява оспорване на подпис върху исковата молба, което оспорване той е пропуснал да направил до изтичане на посочения в чл.154, ал.1 от ГПК /отм./ преклузивен срок- в конкретния случай този срок е бил до приключване на първото заседание по делото пред първоинстанционния съд.
Неоснователен е и доводът за неправилност на решението поради това, че по делото нямало представени данни за идентичността на ищеца и ответника с лицата, посочени в разписката от 25.06.2002 г. /в тази разписка били за записани лица само с двете им имена и без каквито и да било други индивидуализиращи белези/. Непълнотата на доказателствата не е касационно основание по смисъла на чл.218б от ГПК /отм./. Ако се приеме, че този довод на касатора по същество е оспорване на приетото за установено по делото обстоятелство, че касаторът е подписал разписката от 25.06.2002 г., тоест оспорване на подписа му върху тази разписка, то този довод също е неоснователен поради следното: Съгласно чл.154, ал.1 от ГПК /отм./ оспорването на подписа си върху разписката касаторът е можел да направи най-късно в съдебното заседание, в което тази разписка е представена, а ако не е присъствал в това съдебно заседание- най-късно в следващото съдебно заседание. Тъй като разписката е представена от ищеца към исковата му молба, следователно крайният срок, в който касаторът е можел да изложи това свое възражение, е бил първото по делото съдебно заседание пред първоинстанционния съд. За това съдебно заседание касаторът е бил редовно призован, но не се е явил и не е оспорил подписа си върху тази разписка, тоест пропуснал е преклузивния срок по чл.154, ал.1 от ГПК /отм./ за оспорване на този документ.
Неоснователен е и доводът на касатора за неправилност на извода на съда, че разписката от 25.06.2002 г. установявала сключен между страните договор за заем. В горепосочената разписка е обективирано изявление на касатора, че е получил от ищеца сумата 4 000 щ.д. и дължи връщането й до 30.08.2002 г., което по същество е едно признание за сключен между страните договор за заем. Твърдението на касатора, че тази разписка обективирала задължение за периодични плащания по договор за покупко-продажба не е доказано. Съгласно чл.127, ал.1 от ГПК /отм./ доказването на това твърдение е било в тежест на касатора. При липсата на доказателства, обосноваващи истинността на това твърдение, правилно въззивният съд е приел, че разписката от 25.06.2002 г. е признание за сключен между страните договор за заем, а не за задължение по договор за покупко-продажба.
Неоснователен е и касационния довод за допуснато от съда съществено процесуално нарушение, изразяващо се в нарушаване на правото на касатора да ползва компетентна адвокатска защита по делото в съдебно заседание от 05.06.2007 г. Действително, за това съдебно заседание касаторът е депозирал молба за отлагане на делото поради заболяване на адвоката му, като е представил към молбата и болничен лист. Съгласно чл.107, ал.2 от ГПК /отм./ обаче основание за отлагане на делото е невъзможността да се явят в съдебно заседание както адвоката на страната по делото, така и лично тази страна. Тъй като в случая не са били представени доказателства, а и не е твърдяно касаторът да не е имал възможност да се яви лично в съдебното заседание от 05.06.2007 г., правилно с оглед разпоредбата на чл.107, ал.2 от ГПК /отм./ въззивният съд е оставил без уважение молбата на адв. В за отлагане на делото. При това не е било нарушено правото на касатора да ползва компетентна правна помощ по делото, тъй като това право е свързано с възможността на касатора да ангажира адвокат и да се ползва от адвокатска защита по делото, но не и с личното явяване на този адвокат във всяко съдебно заседание по това дело.
Поради всичко гореизложено и на основание чл.218ж, ал.1, изр.2 от ГПК /отм./ обжалваното решение като валидно, допустимо и правилно следва да бъде оставено в сила.
Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Първо отделение на Гражданска колегия
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 136 от 02.07.2007 г. на Варненския апелативен съд, гражданско отделение по в.гр.д. № 214 от 2007 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.