Р Е Ш Е Н И Е
№ 427
гр.София, 22.05.2009 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в публично съдебно заседание на четиринадесети май две хиляди и девета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
при секретаря: Райна Пенкова и прокурора
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д. № 1957/ 2008 г.
за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по чл.218а и сл. от ГПК (отм.) вр. пар.2 ал.3 от ПЗР на ГПК.
Образувано е по касационна жалба на “В” Е. (в несъстоятелност) против въззивно решение на Софийски градски съд от 22.11.2007 г. по гр.д. № 3763/ 2004 г. С обжалваното решение е оставено в сила решение на Софийски районен съд, 48 с-в по гр.д. № 4750/ 2001 г., с което е отхвърлен предявения от касатора против П. М. М. иск за установяване на правото на собственост и предаване на владението върху дворно място от 3 110 кв.м., находящо се в гр. С., бул.”Г”, съставляващо имот пл. № 14 по плана на гр. С. м.”П”.
В жалбата се твърди, че обжалваното решение е необосновано, тъй като съдът неправилно приел, че процесният имот не е идентичен с имот, описан в нотариален акт от 1919 г. Този фактически извод бил базиран на неприети по делото писмени доказателства, а без основание били игнорирани документите, представени от ищеца. Изложени са и доводи, че неправилно процесният имот бил счетен за земеделски. В исковата молба същият бил описан като дворно място, а не като имот със земеделски характер. Поради което жалбоподателят моли решението на въззивния съд да бъде отменено и делото да бъде решено по същество.
Ответникът по касация – П. М. М. – оспорва жалбата. Според него изводите на въззивния съд са правилни и законосъобразни. Ищецът не бил доказал по несъмнен начин, че праводателите му са били собственици на процесния имот, следователно не установил но надлежния начин своето право на собственост. При това положение искът не следвало да бъде уважаван, поради което ответникът моли обжалваното решение да бъде оставено в сила и претендира за разноските по делото.
Третото лице – помагач на ответника “Софийски имоти” Е. не взема становище по жалбата.
Съдът, след като обсъди направените доводи и прецени събраните по делото доказателства, намира жалбата за допустима. Разгледана по същество обаче, същата е неоснователна.
Установено е по делото, че за дворно място в кв. Павлово, София, кв.268, с площ около 5 000 кв.м. е съставен акт за държавна собственост на 10.04.1956 г. На 26.08.1997 г като частна общинска собственост, въз основа на акта от 1956 г., е актувано празно дворно място с площ от около 3 600 кв.м., имот пл. № 395 от кв.251 по плана на гр. С., м.”П”. С решение на СОС от 27.07.1998 г този имот е апортиран в капитала на “Софийски имоти” Е. , а с нотариален акт от 18.09.2000 г. дружеството се е разпоредило със същия, като го е продало на ответника П. М. М..
На 06.07.1995 г наследниците на А. М. П. се снабдили с констативен нотариален акт за собственост на недвижим имот, придобит по наследство, за имот пл. № 14 в кв.268 по плана на гр. С., м.”П”, с площ 3 210 кв.м. За да направи извод, че А. П. е бил собственик на имота, нотариусът се е позовал на нотариален акт № 71, н.д. № 2638/ 1919 г. Този акт също е представен по делото и видно от съдържанието му, с него А. М. е бил признат за собственик на къща в с. Б. и на земеделски имоти – ниви и ливади в с. Б..
На 28.09.1995 г наследниците на А. П. продали имота, на който били признати за собственици с констативния нотариален акт, на “В” ЕООД.становено е от заключението на в.л. Пандев, че имот пл. № 14 е идентичен с имот пл. № 395 по нов кадастрален план от 1996 г., за който е отреден парцел ****.
При тези данни решението на СГС е правилно. При възприемането на фактите въззивният съд не е допуснал твърдяното от касатора нарушение на правилата на ГПК. В мотивите на обжалваното решение са обсъдени доказателствата по делото и въз основа на тях са направени съответстващи фактически изводи. В конкретния случай ВКС не открива нарушения на правилата, регламентиращи процеса на доказване, поради което не може да се приеме, че при постановяване на решението са допуснати съществени нарушения на норми на ГПК. Твърдението на касатора, че са обсъждани неприети по надлежния ред доказателства, не се оправдава от данните по делото. Справката на СО и писмото на отдел “Д”, цитирани във въззивното решение, са приети като доказателства в открито съдебно заседание на 12.04.2005 г. и не са оспорени от ищеца.
Вярно е, че въпросните документи не са официални удостоверителни изявления по смисъла на чл.143 ал.1 от ГПК (отм.), но това няма съществено значение в случая. При спор за право на собственост между субекти, всеки от които разполага с нотариален акт за собственост, ищецът е този, който следва да докаже, че праводателите му са били собственици на имота. Това е така, защото продажбата на недвижим имот, извършена от несобственик, макар валидна, не поражда целените правни последици и не прехвърля собствеността. А ищецът по иск с правно основание чл.108 от ЗС най-напред следва да установи, че е собственик на имота. Ако тази предпоставка не е налице, искът подлежи на отхвърляне без оглед има ли ответникът права върху имота и владее ли същия.
В конкретния случай ищецът се позовава на права, придобити чрез продажба от наследниците на А. М. П. , т.е. той следваше да докаже, че А. М. П. е бил собственик на въпросния имот. За целта е представен нотариален акт от 1919 г., с който А. П. е бил признат за собственик на недвижими имоти, но всички тези имоти са в с. Б., а не в гр. С.. Следователно от самия нотариален акт не може да се направи извод, че А. П. е бил собственик на имот с пл. № 14 от кв.268, който наследниците му са продали на “В” Е. (в несъстоятелност). Други доказателства за установяване налице ли е такава идентичност не са ангажирани, поради което изводът на въззивния съд за липса на идентичност е обоснован и законосъобразен.
Допълнително следва да се отбележи, че имотите, на който А. П. е признат за собственик с акта от 1919 г., са земеделски (с изключение на ? от къща и дворно място в Б. , които обаче категорично не могат да бъдат идентифицирани с процесния незастроен парцел). Собствеността върху земеделски имоти се възстановява по реда на ЗСПЗЗ, независимо от това дали са били включени в ТКЗС или други селскостопански организации и независимо от това дали понастоящем същите са включени в границите на урбанизираните територии (чл.10 от ЗСПЗЗ). Реституцията се извършва с конститутивен административен акт (Тълкувателно решение № 1 от 1997 г на ОКГК на ВКС), т.е. до снабдяване с такъв акт наследниците на А. П. не могат да се легитимират като собственици на дворните места, образувани при включване в границите на населените места и регулирането на бившите земеделски земи. Следователно дори някой от земеделските имоти по акта от 1919 г да е идентичен с процесното дворно място, праводателите на ищеца не са титуляри на собствеността върху него. А който е закупил имот от несобственик, не може да придобие право на собственост, тъй като самият прехвърлител не е притежавал такова.
Следователно не са налице твърдяните в касационната жалба основания за отмяна на атакуваното въззивно решение. Същото следва да бъде потвърдено.
При този изход от спора касаторът няма право на разноските в производството. Такова право има само ответникът, като платеното от него възнаграждение за адвокатска защита пред ВКС следва да бъде възложено в тежест на ищеца.
По изложените съображения Върховният касационен съд
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА решението на Софийски градски съд от 22.11.2007 г. по гр.д. № 3763/ 2004 г.
ОСЪЖДА „В” Е. (в несъстоятелност), гр. В., представлявано от синдика В. Л. Б. , да заплати на П. М. М. сумата 3 000 лв (три хиляди лева) – разноски по касационното производство, на основание чл.64 ал.2 от ГПК (отм.)
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: