Р Е Ш Е Н И Е
№ 985
гр.София, 18.12.2009 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Първо отделение на Гражданска колегия в открито съдебно заседание на девети декември две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ РИКЕВСКА
ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
при участието на секретаря Анета Иванова, като взе предвид докладваното от съдия Т.Гроздева гр.д.№ 2241 от 2008 г. по описа на Второ г.о., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на пар.2, ал.3 от ПЗР на ГПК във връзка с чл.218а и сл. от ГПК /отм./ във връзка с чл.193 от ГПК /отм./.
С решение № 573 от 30.06.2009 г. по настоящото дело ВКС, ГК, състав на Първо г.о. е оставил в сила решение № IV-293 от 14.02.2008 г. на Бургаския окръжен съд, четвърти въззивен граждански състав, постановено по в.гр.д. № 1* от 2006 г.
С молба от 08.07.2009 г. касаторът Р. С. Х. е поискал да бъде допълнено решението на ВКС в следния смисъл: ВКС да се признесе по доводите на касатора за недопустимост на въззивното решение, поради това че искът за собственост, предявен от един съсобственик срещу друг съсобственик бил недопустим, поради това, че съдът се е произнесъл „свръхпетитум” и поради това, че въззивният съд допуснал недопустимо изменение на иска посредством индивидуализация на спорния имот едва пред втората инстанция.
Пълномощникът на ответницата по молбата С. П. З. оспорва искането за допълване на решението на ВКС.
Върховният касационен съд, състав на Първо отделение на Гражданска колегия, счита искането за допълване на решението за неоснователно поради следното: Съгласно чл.193 от ГПК /отм./ съдебното решение следва да бъде допълнено, ако съдът е пропуснал да се произнесе по цялото искане на страната, която е инициирала производството по делото, тоест когато постановеното решение е непълно. Непълнота на съдебното решение е налице, когато липсва формирана воля и произнасяне на съда по част от спорното право, по един от съединените искове или по допълнителните искания на страните, свързани с главния спорен предмет /каквито са исканията за плодове,лихви,съдебни разноски/. Не е налице непълнота на решението, когато съдът е пропуснал за изрази в решението си част от иначе пълно формираната своя вола /в този случай е налице очевидна фактическа грешка в решението/, когато не е мотивирал решението си, когато не е обсъдил всички доводи и възражения на страните или когато се е произнесъл по целия спорен предмет, но самият той е непълен /частичен иск или пропуск на страна да заяви цялото си искане/.
В касационното производство, искането на касатора е ВКС да извърши проверка за валидността, допустимостта и правилността на въззивното решение. Правомощията на ВКС по повод на тази проверка са строго визирани в чл.218ж от ГПК /отм./ и чл.209 от ГПК /отм./: 1. Когато въззивното решение е нищожно, ВКС го обявява за нищожно, 2. К. въззивното решение е недопустимо, ВКС го обезсилва, като или прекратява делото, или изпраща делото за разглеждане от компетентния съд, или връща делото на същия съд за произнасяне по предявения иск, 3. К. въззивното решение е неправилно, ВКС го отменя и според това дали са допуснати процесуални нарушения или не- връща делото за ново разглеждане от въззивния съд или сам пререшава делото и 4. К. въззивното решение е валидно, допустимо и правилно, ВКС го оставя в сила.
В случая, като е оставил в сила решението на Бургаския окръжен съд, ВКС се е произнесъл по цялото искане, включително и относно това дали обжалваното решение е валидно и допустимо. Поради това не е налице основание за допълване на решението на ВКС.
С подадената молба касаторът на практика иска да бъдат допълнени мотивите на решението на ВКС и по същество да бъде изменено това вече влязло в сила съдебно решение /да се обезсили оставеното вече в сила решение на въззивния съд/- нещо, което е недопустимо в производсвото по чл.193 от ГПК /отм./.
Независимо от горното, следва да се отбележи, че в мотивите на решението си ВКС се е произнесъл по доводите на молителя в допълнителната му молба: На стр.3 и 7 от решението на ВКС изрично е записано, че решението на въззивния съд е допустимо, а на стр.4 и 5 ВКС е изложил изрични мотиви защо счита за правилно решението на въззивния съд за уважаване на иска за 1/6 и.ч. от 200/566 ид.ч. от имота, защо няма произнасяне „свръхпетитум” и защо приема, че въззивният съд не е допуснал процесуално нарушение, допускайки уточнение на исковата молба по отношение индивидуализацията на спорния имот.
Неоснователно е твърдението на молителя в писмената му защита от 09.12.2009 г., че касационната проверка обхванала въззивното решение само в частта, с която е уважен иска за собственост, предявен от С. З. срещу Р. Х. за 1/6 ид.ч. от 200/566 ид.ч. от процесния имот, но ВКС не е разгледал правилността на въззивното решение в частта му, с която е оставена без разглеждане въззивната жалба на Р. Х. против първоинстанционното решение в частта за прогласяване нищожността на договора за доброволна делба от 26.10.1994 г. В настоящия случай ВКС не е дължал произнасяне за правилността на въззивното решение в горепосочената част, тъй като в касационната си жалба Р. Х. изрично е посочил, че обжалва решението на Бургаския окръжен съд само в частта, с която е осъден да предаде на С. З. 1/6 ид.ч. от 200/566 ид.ч. от имота.
Поради гореизложеното, молбата на Р. Х. за допълване на решението по гр.д. № 2* от 2008 г. следва да се остави без уважение.
С оглед изхода на делото и на основание чл.64 от ГПК /отм./ молителят дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответницата по молбата С. З. направените от нея разноски за адвокат за делото в размер на 1300 лв.
Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Първо отделение на Гражданска колегия
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молбата на Р. С. Х. за допълване на решение № 573 от 30.06.2009 г. на ВКС, ГК, състав на Първо г.о., постановено по гр.д. № 2* от 2008 г.
ОСЪЖДА Р. С. Х. да заплати на С. П. З. на основание чл.64 от ГПК /отм./ сумата 1300 лв. /хиляда и триста лева/, представляваща разноски за адвокат пред настоящата инстанция.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.
К. А. / да стане изключителен собственик на имот с площ от 3 158 кв.м., представляващ част от имот пл. № 1* нотариален акт № 1* том IV по нот.д. № 3* от 22.12.1995 г. ответникът К. П. А. е продал на касатора Р. С. Х. 200/566 ид.ч. от имот пл. № 1* по кадастралния план на Н.
При тази фактическа обстановка правилно въззивният съд е приел, че ищцата С. П. З. е собственик на 1/6 ид.ч. от целия имот пл. № 1* и съответно на 1/6 ид.ч. от прехвърлените с нотариалния акт № 171 от 1995 г. 200/566 ид.ч. от този имот: С. П. З. е била собственик по наследство от К. Я. А. и сина му П. К. А. на 1/6 ид.ч. от имот пл. № 1* тъй като този имот е бил възстановен на наследниците на К. Я. А. по реда на ЗСПЗЗ и тъй като договорът за дарение от 05.10.1994 г. на 1/2 ид.ч. от този имот от П. К. А. на сина му К. Я. А. е бил обявен за нищожен с влязло в сила решение на ВКС по гр.д. № 936 от 2004 г.
С договора за замяна от 27.06.1994 г. тогавашните съсобственици на имот пл. № 176 Петър К. А. /баща на ищците и на ответника К. П. А./, М. А. С. , З. Я. Д. и Д. Я. Ц. са се разпоредили с част от притежавания от тях имот в полза на трето лице- Община Н.. В замяна на това те са придобили собствеността върху два имота, единият от които е процесния имот пл. № 1* Ищцата С. З. , като наследник по закон на страната по този договор за замяна П. К. А. , след неговата смърт е станала собственик на 1/6 ид.ч. от получените в замяна от Община Н. имоти, включително и на процесния имот пл. № 1* този смисъл неоснователен е касационния довод на Р. Х. , че ищцата С не е собственик на имот пл. № 1* тъй като този имот не бил част от възстановения с решението на ОСЗГ имот пл. № 176.
Неоснователно е и възражението за липса на правен интерес у ищцата да предяви иска за собственост върху 1/6 ид.ч. от 200/566 ид.ч. от имот пл. № 1* тъй като с разпоредителната сделка, обективирана в нотариален акт № 171 от 22.12.1995 г. не била засегната нейната запазена част от наследството. Съсобственикът на един недвижим имот винаги има правен интерес да предяви иск по чл.108 от ЗС за защита на нарушеното му право на собственост. В случая въобще не се касае за възстановяване на запазена част от наследството, тъй като разпореждането с нотариален акт № 171 от 22.12.1995 г. е извършено не от наследодателя на ищцата П, а от брата й К. П. А., който към датата на разпоредителната сделка / 22.12.1995 г./ не е бил собственик на продадения имот пл. № 1* нито на ид.ч. от него /същият е придобил ид.ч. от имот пл. № 1* по наследство от баща си П, починал едва на 24.02.1996 г./. Поради това правилно въззивният съд е приел, че с договора от 22.12.1995 г. на ответника-касатор не са прехвърлени права и съответно, че ищцата С като наследник на П. А. е собственик на 1/6 ид.ч. от имот пл. № 176-Б.
Неоснователен е и касационния довод за неправилност на решението на въззивния съд, поради допуснато от него съществено нарушение на съдопроизводствените правила- допуснато изменение на иска пред въззивната инстнация. С молба от 10.09.2007 г. ищцата не е изменила иска за собственост, а само е конкретизирала петитума на исковата молба относно имота, за който е предявен иска, като го е описала по актуалния му регулационен статут. Не отговаря на истината твърдението на касатора, че с тази молба е предявен иск за съвсем друг имот, различен от заявения в исковата молба. В исковата молба е посочено, че се претендира да ревандикиране на собствеността върху 2/3 ид.ч. /по 1/3 ид.ч. за всяка една от ищците/ от 200/566 ид.ч. от имот пл. № 1* по кадастралния план на Н. , м.”М” от 1931 г., намиращ се сега в стоителните граници на КК „С”. Пред въззивната инстанция, след приемане на заключенията на единичната и тройна съдебно-технически експертизи ищцата С е уточнила, че претендира за 1/3 ид.ч. от 200/566 ид.ч. от бившия имот пл. № 1* който по сегадействащия регулационен план на КК”С” представлява 200 кв.м. ид.ч. от новообразувания УПИ XIV-230 от кв.5001 с площ от 409 кв.м., ограничена на скицата на вещите лица от тройната техническа експертиза като онази част от бившия имот пл. № 2* означен със син цвят на скицата, която попада в УПИ XIV-230 от кв.5001, означен с червен цвят на скицата.
Неоснователен е и касационния довод за неправилно решение по направеното от касатора възражение за придобиване на ид.ч. от имота по давност. Касаторът Р. С. Х. е придобил 200/566 ид.ч. от бившия имот пл. № 1* на правно основание, което е било годно да го направи собственик /договор за покупко-продажба от 22.12.1995 г., обективиран в нотариален акт № 171 от 1995 г./, но от лице, което не е било собственик на имота. Не се доказа Х. да е знаел, че прехвърлителят по този договор К. П. А. не е бил собственик на имота към датата на продажбата. Поради това и съгласно чл.70, ал.1 от ЗС касаторът Х. е бил добросъвестен владелец на процесната ид.ч. от имота. Правилно е прието от съда обаче, не това негово добросъвестно владение не е продължило повече от 5 години, какъвто е необходимия съгласно чл.79, ал.2 от ЗС срок за приобиване на недвижим имот по давност, тъй като прехвърлянето е станало с договор за покупко-продажба от 22.12.1995 г., а исковата молба по настоящото дело, която съгласно чл.84 от ЗС във връзка с чл. 116, ал.1, б.”б” от ЗЗД е довела до прекъсване на давността, е подадена на 21.12.2000 г. Неоснователно е твърдението на касатора, че давността се прекъсва от датата на вписване на исковата молба в съда, а не от датата на подаването й по пощата. Съгласно чл.116, ал.1, б.”б” от ЗЗД, давността се прекъсва с предявяване на иска, а искът се счита предявен от датата на подаване на исковата молба. Съгласно чл.72, ал.4 от ЗЗД, когато тази искова молба е била изпратена по пощата, тя се счита подадена от датата на изпращането й по пощата, а не от датата на постъпването й в съда.
Неоснователен е и касационния довод за допуснати от съда процесуални нарушения при решаване на въпроса на коя дата е подадена исковата молба и относно това, допустими ли са свидетелски показания за доказване на тази дата. В случая, върху исковата молба е поставен печат, че е получена в Н. районен съд на 27.12.2000 г. и липсва пощенски плик, който да доказва, че тази искова молба е подадена по пощата. Пред въззивната инстанция обаче ищците са представила известие за доставяне на писмо с обратна разписка /пощенска пратка № 28676/, в което изрично е записано, че на 21.12.2000 г. пълномощникът на ищците адв. Н е изпратила искова молба срещу К. А. и Р. Х. до РС- Н. , която искова молба е получена в РС- Н. на 27.12.2000 г. Действително, това известие е частен документ и като такъв няма абсолютна доказателствена стойност за изложеното в него, а следва да се преценява в съвкупност с останалите събрани по делото доказателства. След като е взел предвид извършената в съдебно заседание от 28.05.2007 г. констатация по оригинала на това известие и нотариалната заверка от 18.05.2007 г. на известието, от които се установява, че в оригинала на това известие няма задрасквания и поправки, обстоятелството, че посочената в известието дата на получаване на писмото в РС Н. съответства на датата на получаването на исковата молба в съда, която е отбелязана от длъжностно лице върху самата искова молба /вх. № 704 от 27.12.2000 г./, показанията на свидетеля З датите на вносните бележки за внесена държавна такса по делото /19.12.2000 г./, правилно въззивният съд е приел, че това известие за доставяне на писмо с обратна разписка е истински документ и доказва по безспорен начин, че исковата молба по делото е била изпратена по пощата именно на 21.12.2000 г.
Позоваването на съда на свидетелските показания на свидетеля З/съпруг на ищцата/ относно това, дали исковата молба по делото е подадена лично в РС Н. или е изпратена по пощата и относно датата на изпращане на тази искова молба по пощата не представлява процесуално нарушение. В случая свидетелските показания са били допустими на основание чл.134, ал.1 от ГПК /отм./, тъй като по делото е представено удостоверение, че нарочната книга за получени в РС Н. пощенски пратки през м.12.2000 г. е унищожена и не се съхранява, а от П. станция- Н. е представено удостоверение № 261 от 23.05.2007 г., че не може да се направи исканата справка за движението на пощенска пратка № 2* от 21.12.2000 г., тъй като документите по пощенските пратки се съхраняват само 12 месеца. Въпреки евентуалната заинтересованост на свидетеля като съпруг на ищцата С, правилно въззивният съд е кредитирал показанията на този свидетел, като е взел предвид, че тези показания напълно съответстват на останалите събрани по делото доказателства.
Поради гореизложеното и на основание чл.218ж, ал.1, изр.2 от ГПК /отм./ обжалваното решение като валидно, допустимо и правилно следва да бъде оставено в сила.
С оглед изхода на делото и на основание чл.64 от ГПК /отм./ касаторът дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответницата по жалбата С. З. направените от нея разноски за адвокат за делото пред ВКС в размер на 600 лв.
Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Първо отделение на Гражданска колегия
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА решение № IV-293 от 14.02.2008 г. на Бургаския окръжен съд, четвърти въззивен граждански състав, постановено по в.гр.д. № 1* от 2006 г.
ОСЪЖДА Р. С. Х. да заплати на С. П. З. на основание чл.64 от ГПК /отм./ сумата 600 лв /шесттотин лева/, представляваща разноски за адвокат пред настоящата инстанция.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.