Решение №949 от 7.1.2010 по гр. дело №4053/4053 на 4-то гр. отделение, Гражданска колегия на ВКС

Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е
 
№ 949
 
гр. София, 07.01.2010 г.
 
В ИМЕТО НА НАРОДА
 
            Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в съдебно заседание проведено на двадесет и пети ноември през две хиляди и девета година в състав:       
 
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ РИКЕВСКА
ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
при секретаря Анета Иванова
след като разгледа докладваното от съдия Л. РИКЕВСКА гр. д. № 4053 по описа на четвърто гражданско отделение за 2008 г., за да се произнесе, взема предвид следното:
 
Производство по § 2 ал. 3 от ПЗР на ГПК вр. с чл. 218а и сл. ГПК /отм./.
С решение № 203 от 02.05.2006 г. по гр. д. № 317/04 г. Районен съд гр. П. е признал за установено по отношение Е. „Т”, представляван от А. Р. М. , А. Г. М. и О. к. съюз гр. Б., че „Т” О. гр. П. е собственик на УПИ * в кв. 4а по плана на гр. П. с площ 410 кв. м. Осъдил е Е. „Т” и А. М. да предадат на „Т” О. гр. П. владението на имота.
С решение № 240 от 29.06.2007 г. по гр. д. № 696/06 г. Окръжен съд гр. Б. е отменил първоинстанционното решение в частта, в която искът за предаване владението на имота е уважен. Постановил е ново решение в отменената част, като е отхвърлил предявения от „Т” О. срещу Е. „Т” и А. Г. М. иск за предаване владението на УПИ * в кв. 4а по плана на гр. П.. О. е в сила решението в частта, в която установителния иск за собственост е уважен.
Срещу решението на въззивния съд в частта, в която първоинстанционното решение е оставено в сила, е подадена жалба от В същата част решението е обжалвано от Е. „Т” и от А. М.
Ответникът по касация „Т” О. гр. П.не взема становище по жалбите.
Касационните жалби са допустими. Подадени са в срок от легитимирани лица, насочени са срещу решение което подлежи на касационно обжалване и отговарят на изискванията по чл. 218в ГПК /отм./.
Върховният касационен съд, след като прецени съвкупността на всички събрани по делото доказателства, взема предвид наведените съображения и с оглед очертаните в жалбите пороци на решението, приема за установено следното:
За да остави в сила първоинстанционното решение в частта, в която установителния иск за собственост е уважен, въззивният съд е приел че процесният имот е част от дворно място отредено за РПК гр. П., след извършено отчуждаване по силата на регулация през 1957 г. Съдът е изложил съображения че искът е допустим, тъй като административният акт с който е осъществена реституцията на имота е непротивопоставим на ищеца, а и не е задължителен за гражданския съд разглеждащ спора за собственост. РКС преустановил дейността си на 01.03.1959 г. и след извършени реорганизации, държавната собственост, включително и процесният терен, преминала в собственост на „Т” ЕООД. Освен това, ответникът О. к. съюз не доказал че е правоприемник на РКС. Той бил правоприемник на Окръжен к. съюз гр. Б. регистриран през 1967 г., но не и на РКС гр. П.. З. О. к. съюз не бил собственик на имота, а от тук и другите ответниците са придобили имота от несобственик. Съдът е разгледал и възражението на ответниците за придобиване на имота въз основа на давностно владение. Приел е, че ответникът О. к. съюз не е доказал да е бил във владение на имота. Но дори да е владял, от предаването на одържавеното имущество на 13.10.1994 г., до предявяване на иска на 20.09.2004 г., не е изтекъл изискуемия давностен срок.
В жалбите на О. к. съюз гр. Б. и на Е. „Т” и А. М. се съдържат аналогични доводи. Касаторите твърдят че решението е недопустимо, тъй като в ПМС № 192/91 г. е предвиден административен ред за връщане на възстановеното по силата на закона имущество. Областен к. съюз придобил имота въз основа на заповед на министъра на търговията № Р* от 24.08.1993 г. Административният акт не бил обжалван и процедурата по възстановяване на собствеността била приключена, затова и претенцията за същия имот по исков ред била недопустима. Съдът не преценил и всички доказателства по делото сочещи на правоприемство на имуществото на РКС от страна на О. к. съюз, включително и представения правен анализ на ищеца. Нормата на чл. 17а ЗППДОП /отм./ на която се позовавал ищеца била неприложима, тъй като към момента на приемане на ЗППДОП /отм./ процесните имоти не били дълготрайни материални активи на търговското дружество, а и текстът не създавал придобивно основание.
Искът е за собственост на имущество принадлежало на РПК гр. П., одържавено през 1959 г. и заварено от ЗК от 1991 г. във владение на търговско дружество. Ищецът твърди че е собственик на имота, тъй като той бил част от капитала на държавна фирма на която е правоприемник. Ответникът противопоставя твърдения че е собственик на имота на основание § 1 от ДР на ЗК от 1991 г. /отм./, тъй като е правоприемник на РПК.
Касаторите излагат доводи за недопустимост на иска и решението, тъй като за възстановяване на собствеността била издадена заповед от министъра на търговията в качеството му на орган по чл. 1 ал. 2 ПМС № 192/91 г. и реституцията на имота била приключена. Доводите са неоснователни. Възстановяването на правата на собственост на кооперациите, постановено с § 1 ал. 1 от ДР на ЗК /отм./ настъпва по силата на самия закон, ако са налице посочените в цитираната разпоредба предпоставки. С алинея 4 на § 1 се възлага на Министерския съвет да регламентира условията и реда за връщането на така възстановено по закон имущество. С ПМС 192/91 г., издадено въз основа на законовата делегация, се предвижда административен ред за уреждане на връщането на имуществото. Предвидено е да се подаде искане, по което административният орган се произнася със заповед, която подлежи на обжалване по реда на ЗАП. Въззивният съд правилно е приел че заповедта не се ползва с обвързваща доказателствена сила относно правото на собственост на ищеца и тя не легитимира ответника като собственик на имота, включително и относно наличието на предпоставките за възстановяването му по § 1 от ДР към ЗК от 1991 г. /отм./. В случая е налице спор за собственост, т. е. за наличието на законните предпоставки за възстановяване на собствеността и този спор следва да се разгледа от съда, както е изрично посочено и в ал. 2 на § 1. З. предявения иск за собственост в неговата установителна част е допустим. По него няма постановено влязло в сила решение, а заповедта на министъра за връщане на кооперативното имущество не е доказателство за възстановено право на собственост. В този смисъл е и константната практика на ВКС.
Касационните доводи за нарушение на материалния закон и на процесуалните правила са също неоснователни. От данните по делото е безспорно, че първоначален собственик на процесния имот е бил РКС гр. П., което е удостоверено с нотариален акт № 100/57 г. По силата на ПМС № 35 от 17.02.1959 г. имотът е одържавен и предаден на ДСО “Т” гр. П.. Р. промени на имота описан в нот. акт № 100/57 г. са подробно изследвани от техническа експертиза и е установено че УПИ * 1 в кв. 4а по плана на гр. П. с площ 410 кв. м. попада в отредения за РКС терен. Съдът е проследил и правоприемството с имуществото на ДСО “Т” гр. П. в последващите реорганизации. През 1988 г. дейността на предприятието, заедно с материалната част, преминала към Търговско обединение “П” гр. Б.. П. 1990 г. обединението било преобразувано в държавни фирми, една от които била “Д” гр. П.. Тя от своя страна през 1993 г. била преобразувана в “Т” ЕО. г., а през 2004 г. ЕО. било преобразувано в „Т” О. гр. П.. С. счетоводна експертиза, процесният имот бил включен в балансите на преобразуваните държавни фирми като част от дълготрайните материални активи. Неоснователен е доводът, че съдът не е обсъдил фактите в представения правен анализ на ищеца. Законосъобразно съдът е приел, че се касае за частен свидетелствуващ документ в който не се съдържат доказателства за собственост на имота. От друга страна, действително в анализа е записано че по баланса на дружеството не е вписана земя, но изрично е посочено че активите на фирмата са преценени към момента на изготвянето на анализа и е обяснена причината за незаписването на земята и към този момент – реституирането и въз основа на заповед № Р* от 24.08.1993 г., както и че има висящ иск за собственост. С оглед на тези факти законосъобразно въззивният съд е приел че ищецът е доказал своите права върху имота.
От друга страна въззивният съд правилно е приел, че ответникът О. к. съюз не е правоприемник на РПК гр. П. за чието имущество претендира на основание § 1 от ДР към ЗК от 1991 г. Този извод на съда е съобразен с данните по делото и закона. Съгласно § 1 от ДР на ЗК от 1991 г. /отм./, правото на собственост се възстановява по силата на закона, но при наличие на няколко кумулативни предпоставки: кооперацията да е съществуваща или възстановена, имуществото да е принадлежало, да е иззето или одържавено след 10.09.1944 г., както и да има идентичност на членската маса и на предмета на дейност. Съгласно правната теория, “съществуваща” е тази кооперация, която е съществувала както към момента на одържавяване на имуществото, така и към влизане на ЗК в сила. “В” е тази кооперация, която е била прекратена по решение на общото събрание, но която то е решило да възстанови до приключване на ликвидацията. След одържавяване на кооперативното имущество по силата на ПМС № 35/59 г., районните кооперативни съюзи фактически са преустановили дейността си и са престанали да съществуват, въпреки липсата на формално отразяване на това обстоятелство в кооперативния регистър. Не може да се приеме за правилно становището че универсален правоприемник на тези РКС са станали създадените по силата на ПМС № 43/1960г. окръжни кооперативни съюзи, защото на тях се връщало имуществото, одържавено по ПМС № 35/59 г. С този и други последващи актове на Министерски съвет се разпорежда преминаването на определени дейности и свързаните с тях основни средства, помещения, съоръжения, малоценни и малотрайни предмети и други имущества, които до този момент са били държавна собственост, към ЦКС и кооперациите в неговата система – т. е. налице е промяна в режима на правото на собственост, а не се установява правоприемство с кооперативна организация, която вече фактически е прекратила съществуването си. С ПМС № 37/61 г. и ПМС 66/66 г. на Окръжните кооперативни съюзи са били прехвърлени и други държавни имущества, а не само одържавените по ПМС № 35/59 г. Във всички случаи обаче, не се касае за универсално правоприемство, а до предаването на конкретно имущество, което е трябвало да се извърши със съответни описи и протоколи. В издаденото от ЦКС у-ние № 6* от 19.06.1992 г. се сочи, че създадените окръжни кооперативни съюзи са правоприемници на ликвидираните районни кооперативни съюзи, но тълкуването в това писмо е общо, а не се отнася конкретно за процесния имот. По делото няма доказателства за това, че регистрирания през 1967 г. Окръжен к. съюз гр. Б. е правоприемник на имуществото на РКС гр. П.. Видно е от протоколите за учредяване на съюза от 21.02.1960 г. и от 30.08.1967 г., че се касае за новоучредена кооперация която не е правоприемник на РПК гр. П.. РПК е прекратила дейността си с одържавяване на имуществото й и е престанала да съществува като правен субект, въпреки че не е вписано заличаването й. Тя не е вписана и в списъка на учредителите на Окръжен к. съюз. При последваща реорганизация през 1990 г. наименованието на Окръжен к. съюз е променено на Районен к. съюз гр. Б.. П. 1992 г. Районен к. съюз е вписал клон на съюза – К. предприятие гр. П., на когото е предоставил само паричен капитал. През 2000 г. е вписано промяна на наименованието в О. к. съюз гр. Б.. И. от тези установени факти не може да се направи извод че на одържавеното имущество на РПК гр. П. е преминало в патримониума на О. к. съюз. След като е установено, че собственик на спорния имот е търговското дружество – ищец, че ответникът О. к. съюз не е станал собственик на имота по силата на твърдяното от него възстановяване на собствеността на основание § 1 от ДР на ЗК, или че владее имота на друго правно основание, съдът законосъобразно е уважил предявения установителен иск. Законосъобразно искът е уважен и срещу Е. „Т” и А. М. Касае се за продажба на чужда вещ от несобственик, която не е нищожна, но не води до придобиване на собствеността от купувача. По изложените съображения касационната жалба на заявените в нея основания е неоснователна, а въззивното решение е правилно, поради което следва да се остави в сила.
Водим от горното и на основание чл. 218ж ГПК /отм./, ВКС
 
Р Е Ш И :
 
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 240 от 29.06.2007 г. по гр. д. № 696/06 г. Окръжен съд гр. Б..
 
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
 

Scroll to Top