Р Е Ш Е Н И Е
№ 995
София 02.02.2010 г.
В И М Е Т О НА Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в съдебно заседание на десети декември, две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОРИСЛАВ БЕЛАЗЕЛКОВ
ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИРА ХАРИЗАНОВА
МАРИО ПЪРВАНОВ
при секретаря Райна Пенкова
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Марио Първанов гр. дело № 1826/2008 г.
Производството е по чл. 218а, ал.1, б.”б” ГПК/отм./ вр. §2, ал.3 ПЗР ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. И. С. и Т. Р. С., двамата от град Варна, подадена от пълномощника им адвокат Т, срещу решение №247 от 19.12.2007 г. по гр. дело №477/2007 г. на Варненския апелативен съд с твърдения за допуснати нарушения на материалния закон, необоснованост и съществени нарушения на съдопроизводствените правила – основания за отмяна по чл.218б, ал.1, б.”в” ГПК/отм./. Според касаторите въззивният съд неправилно е приел, че нищожността на окончателния договор, обявена с влязло в сила решение на ВКС, означава и нищожност на сключения предварителен договор. Неправилен е и изводът на съда, че предявеният частичен иск за връщане на платената цена е неоснователен. След като договорът за продажба е сключен от Ю. К. като председател и представител на „М”, то последното дължи връщане на платената продажна цена. Тя е платена в брой, което се установява от представената по делото разписка.
Ответникът по касационната жалба „М”, град С., оспорва жалбата.
Жалбата е подадена в срока по чл.218в, ал.1 ГПК/отм./ и е процесуално допустима.
Относно основателността на жалбата, Върховният касационен съд, като взе предвид доводите на страните и данните по делото, намира следното:
Варненският апелативен съд е оставил в сила решение от 23.07.2007 г. по гр.дело №1514/2006 г. на Варненския окръжен съд, с което са отхвърлени предявените от С. И. С. и Т. Р. С. срещу „М” искове за обявяване за окончателен предварителен договор от 11.11.1996 г., съобразно който „М”, чийто правоприемник е ответникът, се е задължил да продаде на С. И. С. недвижим имот – двуетажна сграда, построена върху 103 кв.м. дворно място, находящо се в град В., ул. „Г”№2а за сумата 90 000 щ.д. и предявените като евентуални частични искове за връщане на платената по договора цена за сумата 40 000 щ.д. и за уговорената неустойка в размер на 40 000 щ.д. Въззивният съд е приел, че с предварителен договор от 11.11.1996 г. „М”, чийто правоприемник е ответникът, се е задължил да продаде на С. И. С. описания по-горе недвижим имот в срок до 28.02.1997 г. С нотариален акт №82 от 16.02.1997 г. в изпълнение на този договор „М” е продало на С. И. С. по време на брака му с Т. Р. С. имота. С решение №540/16.07.2004 г. по гр. д. №98/2004 г. на ВКС на РБ, ІІ г.о. сключеният с нотариален акт договор е признат за нищожен на основание чл.26, ал.2 ЗЗД поради липса на съгласие, тъй като съобразно устава „М” се представлява от председателя и секретаря, а при изповядването на сделката настоятелството е било представлявано само от председателя Ю. К. При сключването на предварителния договор „М” е било представлявано по същия начин, поради което и предварителният договор е нищожен поради липса на съгласие. По тази причина искът с правно основание чл.19, ал.3 ЗЗД е неоснователен. Евентуално предявеният частичен иск за връщане на платената цена също е неоснователен, защото разписката от 16.01.1997 г., с която се установява, че председателят на настоятелството Ю. К. е получил сумата от 90 000 щ.д. от 16.01.1997 г. по сделка с недвижим имот, не установява получаването на сумата от продавача по договора.
При описаната по – горе безспорно установена фактическа обстановка въззивният съд е направил правилен извод, че искът с правно основание чл.19, ал.3 ЗЗД е неоснователен поради нищожност на предварителния договор. Правилно първоинстанционното решение е оставено в сила и в частта, с която е отхвърлен евентуално предявеният иск за заплащане на неустойка. При недействителен договор, който не може да породи права и задължения за страните, няма необходимост от обезпечителната функция на неустойката, като акцесорно задължение, което обезпечава изпълнението на главното и обезщетява изправната страна за претърпените вреди от неизпълнението на това задължение. Нищожният договор обуславя нищожност и на уговореното между страните по него обезпечение. Необоснован е обаче изводът на въззивния съд, че не е доказано получаването на продажната цена от продавача по договора. Разписката от 16.01.1997 год., подписана от Ю. К. като председател и пълномощник на „М”, за получаване на сумата от 90 000 щ.д. по сделка с недвижим имот, колкото е и уговорената продажна цена по предварителния договор, удостоверява получаването на сумата от настоятелството като продавач по договора. Съобразно разпоредбата на чл.34 ЗЗД когато договорът бъде признат за нищожен или бъде унищожен, всяка от страните трябва да върне на другата страна всичко, което е получила от нея. Ето защо ответникът „М” като правоприемник на продавача по договора „М” дължи връщане на получената продажна цена. Неоснователно е направеното от него възражение за погасяване на вземането по давност. Петгодишният давностен срок по чл.110 ЗЗД не е изтекъл към датата на подаване на исковата молба по делото – 15.08.2006 г.
Това налага касиране на въззивното решение в частта относно евентуално предявеният частичен иск за връщане на платената цена в размер на 40 000 щ.д. и произнасяне по съществото на спора. Продажната цена е платена на 16.01.1997 г., т.е. при действието на разпоредбата на чл. 10, ал.1 ЗЗД, според която паричните задължения трябва да се уговарят в местна монета, освен в предвидените в закона случаи. Според ТР №2/01.12.1997 г. по гр. д. №2/1997 г. на ОСГК на ВКС принципът е, че клаузите от договора, с които е уговорено задължение в чуждестранна валута, са нищожни, поради противоречие със закона – чл. 26, ал. 1 ЗЗД. След като е недопустимо уговарянето на задължението в чужда валута, недопустимо е присъждането му. Последното е възможно, само когато по нормативен път е създадено изключение за договарянето – чл. 10, ал. 1, хипотеза втора ЗЗД. В случая е налице такова изключение, тъй като договорът е признат за нищожен и се дължи връщане на даденото във валута, с оглед разпоредбата на чл. 34 ЗЗД. Съобразно изложеното по-горе евентуално предявеният частичен иск за връщане на платената цена в размер на 40 000 щ.д. трябва да бъде уважен като основателен и доказан. Касаторите – ищци не са заявили претенции за присъждане на законна лихва и деловодни разноски, поради което такива не следва да им се присъждат
Съобразно изхода на спора на ответника по касационната жалба трябва да се присъдят 4 365.45 лв. деловодни разноски за касационното производство.
По изложените съображения и на основание чл.218ж, ал.1 ГПК/отм./, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение №247 от 19.12.2007 г. по гр. дело №477/2007 г. на Варненския апелативен съд в частта, с която е оставено в сила решение от 23.07.2007 г. по гр.дело №1514/2006 г. на Варненския окръжен съд за отхвърляне на предявения от С. И. С. и Т. Р. С. срещу „М” частичен иск за връщане на сумата 40 000 щ.д. – част от платената цена от 90 000 щ.д. по договор за покупко-продажба на двуетажна сграда, построена върху 103 кв.м. дворно място, находящо се в град В., ул. „Г”№2а за сумата 90 000 щ.д. и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „М”, град С., да заплати на С. И. С. и Т. Р. С., двамата от град Варна, сумата 40 000 щ.д. по предявения частичен иск за връщане на продажна цена по договор за покупко-продажба на двуетажна сграда, построена върху 103 кв.м. дворно място, находящо се в град В., ул. „Г”№2а.
ОСТАВЯ В СИЛА решение №247 от 19.12.2007 г. по гр. дело №477/2007 г. на Варненския апелативен съд в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА С. И. С. и Т. Р. С., двамата от град Варна, да заплатят на „М”, град С., 4 365.45 лв. деловодни разноски за касационното производство.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.