О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 577
София, 16.07. 2010 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на тринадесети юли през две хиляди и десета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова ч. т. д. № 530/2010 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.274, ал.3, т.2 от ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на „”ПроКредит К. ” Е. – гр. С. срещу определение № 148/27.01.2010 г. по ч. гр. д. № 1083/2009 г. на Благоевградски окръжен съд в частта, с която е отменено разпореждане от 28.08.2009 г. по гр. д. № 2072/2009 г. на Благоевградски районен съд, материализирано в заповед за незабавно изпълнение № 4* от 28.08.2009 г., издадена срещу „Ю” О. в полза на П. К. ” Е. по заявление от 27.08.2009 г., обезсилени са заповедта за незабавно изпълнение и изпълнителният лист по посоченото дело и е отхвърлено заявлението на „П” Е. за издаване на заповед по чл.417 от ГПК.
Частният жалбоподател поддържа, че обжалваното определение е неправилно поради нарушение на закона. Твърди, че въззивният съд не е съобразил характера на документа, въз основа на който е поискано издаване на заповед за незабавно изпълнение – ипотечен акт, в съдържанието на което са обективирани вида и размера на претендираните вземания. Застъпва становище, че доколкото обезпечените с ипотеката и подлежащи на изпълнение парични вземания произтичат от договор за банков кредит, в общите условия към който се съдържат специални правила за предсрочна изискуемост на кредита, не е необходимо доказване на изискуемостта с други документи, извън акта.
В инкорпорираното в жалбата изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с визираното в чл.280, ал.1, т.2 от ГПК основание. Излагат се твърдения, че с атакуваното определение въззивният съд се е произнесъл по „съществен въпрос” – дали и доколко ипотечният акт е изпълнително основание, годно да удостовери подлежащо на изпълнение вземане, решаван противоречиво от съдилищата. Тезата за противоречива съдебна практика е подкрепена с определение № 37/09.03.2009 г. по ч. гр. д. № 76/2009 г. на Хасковски окръжен съд и определение № 72 по гр. д. № 608/2009 г. /без данни за постановилия го съд/, както и с разпореждания, заповеди за незабавно изпълнение и изпълнителни листове на различни районни съдилища. Частният жалбоподател се позовава и на основанието по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК с довод, че поради липса на установена практика по приложението на чл.173, ал.3 от ЗЗД във вр. с чл.417, т.6 от ГПК „спорът е от съществено значение за развитието на правото и точното прилагане на закона”.
Ответникът „Ю” О. оспорва жалбата по съображения в писмен отговор от 19.03.2010 г. Излага подробни аргументи в подкрепа на становището си за отсъствие на поддържаните от частния жалбоподател основания за достъп до касационно обжалване и за законосъобразност на обжалвания съдебен акт.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и релевираните доводи, приема следното :
Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 от ГПК срещу определение на въззивен съд по чл.274, ал.3, т.2 от ГПК.
Производството по делото е образувано пред първоинстанционния съд по заявление на „П” Е. за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл.417 от ГПК срещу „Ю” О. за сумите 59 109.33 евро – просрочена главница, 468.79 евро – наказателна лихва за периода 25.06.2009 г. – 23.08.2009 г., 1 546.72 евро – просрочена лихва за същия период, законна лихва от 24.08.2009 г. до изплащане на вземането, 100.28 лв. – такса за управление, и 2 394.92 лв. – разноски. В т.9 и т.14 от заявлението е вписано, че вземанията произтичат от договор за прокредит развитие № 100-262910/26.04.2007 г., обявен за предсрочно изискуем при условията на чл.25, р.V от общите условия към договора и т.3 от договор за ипотека, сключен за обезпечаване на кредитния дълг. Същевременно в т.12 заявителят е посочил като документ – източник на вземанията нотариален акт за учредяване на договорна ипотека № 1* т.І, рег. № 3* дело № 151/2007 г., вписан за обезпечаване на договора за прокредит развитие. Първоинстанционният съд е издал заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист, след като е приел, че представеният нотариален акт за ипотека удостоверява посочените в заявлението вземания и тяхната изискуемост.
За да постанови обжалваното определение, с което са обезсилени заповедта за незабавно изпълнение и изпълнителният лист и е отхвърлено подаденото заявление, въззивният съд е приел, че нотариалният акт за ипотека, квалифициран като документ по смисъла на чл.417, т.3 от ГПК, не удостоверява конкретно по размер и подлежащо на изпълнение изискуемо вземане в полза на заявителя. Изложени са съображения, че в акта не се съдържат данни нито за размера на отделните вноски по договора за прокредит развитие, обезпечен с ипотека, нито за техния падеж, което прави невъзможна преценката за настъпване на твърдяната предсрочна изискуемост на целия остатък по кредита и съответно за изискуемостта и изпълняемостта на вземанията.
Преценявайки мотивите към атакуваното определение, настоящият съдебен състав намира, че поставеният от частния жалбоподател материалноправен въпрос за съдържанието, което трябва да притежава ипотечният акт по чл.173, ал.3 от ЗЗД, за да има качеството на документ по смисъла на чл.417, т.6 от ГПК и да удостоверява подлежащо на изпълнение вземане, отговаря на общото изискване по чл.280, ал.1 от ГПК – да е значим за изхода на конкретното дело. Независимо, че въззивният съд е преценявал основателността на заявлението съобразно предпоставките на чл.417, т.3 от ГПК, вместо тези по чл.417, т.6 от ГПК, изложените съображения за отсъствие на предпоставките за издаване на заповед за незабавно изпълнение са относими и към основанието по чл.417, т.6 от ГПК, което предопределя обуславящото значение на въпроса.
Настоящият състав намира, че по отношение на същия въпрос не е доказана специфичната за основанието по чл.280, ал.1, т.2 от ГПК допълнителна предпоставка, с която частният жалбоподател обосновава искането си за достъп до касационен контрол. Представеното с изложението към жалбата определение № 37/09.03.209 г. по ч. гр. д. № 76/2009 г. на Хасковски окръжен съд съдържа произнасяне по въпроса за изискванията към съдържанието на ипотечния акт по чл.173, ал.3 от ЗЗД в хипотезата на чл.417, т.6 от ГПК в смисъл, аналогичен, а не противоположен, на възприетия от въззивния съд в обжалвания съдебен акт. Същевременно другото определение, на което се позовава жалбоподателят – определение № 72 по дело № 608/2009 г., не може да бъде взето предвид, тъй като не съдържа данни за съда, който го е постановил, и не е представено в цялост, а във вид на извлечение от публичен регистър /книга за закрити заседания/. Приложените към изложението разпореждания, заповеди за незабавно изпълнение и изпълнителни листове не могат да бъдат преценявани като практика на съдилищата по смисъла на чл.280, ал.1, т.2 от ГПК, поради което не следва да се обсъждат.
Не е осъществено и алтернативно поддържаното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, което съгласно задължителните указания в т.4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС се свързва с необходимостта чрез принос в тълкуването да се осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. Разпоредбата на чл.173, ал.3 от ЗЗД /в редакцията след изменението с пар.23 от ПЗР на ГПК, обн. в ДВ бр.59/2007 г., в сила от 01.03.2008 г./, която регламентира възможността за издаване на заповед за незабавно изпълнение по реда на чл.418 от ГПК въз основа на акт за вписване на ипотека, е ясна и не се нуждае от тълкуване. Същата предвижда изрично, че актът за вписване на ипотека може да послужи като основание за издаване на заповед по чл.417 от ГПК само ако обезпеченото вземане е за определена /а не за определяема/ парична сума или за определена парична неустойка, уговорена за неговото неизпълнение. Процесуалните разпоредби на чл.417 и чл.418 от ГПК, които уреждат предпоставките и реда за издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист въз основа на документ, също са ясни и не налагат тълкуване с цел разкриване на действителния им смисъл и съдържание. Въпреки, че институтът на заповедното производство е въведен с приетия през 2007 г. Граждански процесуален кодекс, по приложението на посочените разпоредби е формирана обилна съдебна практика, в която е дадено разрешение на въпросите относно съдържанието, което трябва да притежават различните документи по чл.417 от ГПК, за да бъдат годно основание за издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист. В практиката на Върховен касационен съд последователно и безпротиворечиво е възприето разбирането, че съответният документ трябва да е сред изрично изброените в чл.417 от ГПК, да е редовен от външна страна и съдържанието му да удостоверява конкретно по размер и подлежащо на изпълнение вземане в полза на заявителя срещу посочения в заявлението длъжник. Относно изпълняемостта на вземането съдебната практика се е ориентирала към становището, че ако изискуемостта не произтича от факти, инкорпорирани в самия документ, тя следва да бъде удостоверена от заявителя с други документи от кръга на посочените в чл.418, ал.3 от ГПК. Доколкото ипотечният акт е един от документите по чл.417 от ГПК – т.6, дадените принципни разрешения са относими и към изискванията за неговото съдържание, поради което не може да се приеме, че произнасянето по поставения от жалбоподателя материалноправен въпрос ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Що се отнася до отговорът на въпроса дали ипотечният акт, предмет на разглеждане по настоящото дело, отговаря на изискванията за издаване на заповед за незабавно изпълнение, то той предпоставя конкретна преценка от страна на сезирания съд съобразно спецификите в съдържанието на акта, а тази преценка е от значение единствено за изхода на конкретното дело, не и за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК и т.4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК.
Като аргумент в подкрепа на извода за отсъствие на основанието по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК следва да бъде посочено служебно известното на настоящия състав определение № 490/02.07.2010 г. по ч. т. д. № 298/2010 г. на ВКС, ІІ т. о., което касае конкретно обхвата на съдебна проверка в хипотезата на чл.417, т.6 от ГПК. В определението е застъпено становище, че при основанието по чл.417, т.6 от ГПК проверката относно съществуването, размера и изискуемостта на вземането се свежда единствено до това налице ли е редовен от външна страна ипотечен акт и удостоверява ли той определено по размер и подлежащо на изпълнение вземане в полза на заявителя срещу ответника по заявлението, като за преценката са ирелевантни документите по чл.417, т.2 от ГПК – документ или извлечение от счетоводни книги, удостоверяващи наличието на вземане по договор за кредит, обезпечен с ипотека. Аналогични съображения е изложил и въззивният съд, за да достигне до извода, че представеният от заявителя ипотечен акт /разглеждан като нотариален акт за договорна ипотека/ не съдържа данни за размера на вземането и за неговата изискуемост.
Предвид изложените съображения, атакуваното с частната касационна жалба определение по ч. гр. д. № 1083/2009 г. на Благоевградски окръжен съд не следва да бъде допускано до касационно обжалване.
Мотивиран от горното и на основание чл.274, ал.3, т.2 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на определение № 148/27.01.2010 г. от 22.01.2010 г., постановено по ч. гр. д. № 1083/2009 г. на Благоевградски окръжен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :