3
определение по ч.гр.д.№ 326 от 2010 г. на ВКС на РБ, ГК, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 415
гр.София,21.09. 2010 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Първо отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на двадесети септември две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бранислава Павлова ЧЛЕНОВЕ: Лидия Рикевска
Теодора Гроздева
като изслуша докладваното от съдия Т. ч.гр.д.№ 326 по описа за 2010 г. приема следното:
Производството е по реда на чл.274, ал.3, т.1 от ГПК.
Образувано е по частна жалба на З. Г. К., Ж. Н. К., Е. Н. К. и А. И. Б. срещу определение № 548 от 18.02.2010 г. на П. окръжен съд по ч.гр.д.№ 3015 от 2009 г., с което е потвърдено определение от 07.07.2009 г. на А.ския районен съд за прекратяване на гр.д.№ 253 от 1999 г. в частта по предявения иск с правно основание чл.14, ал.4 от ГПК.
В частната жалба се излагат съображения за неправилност на обжалваното определение и се моли то да бъде отменено. В изложението към частната жалба жалбоподателките сочат, че с обжалваното определение съдът се е произнесъл по съществен процесуалноправен въпрос /за допустимостта на предявения иск с правно основание чл.14, ал.4 от ЗСПЗЗ/ в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 1997 г. на ОСГК на ВКС. Твърди се също така, че този въпрос е решаван противоречиво от съдилищата, за което сочи определение № 398 от 26.11.2008 г. по ч.гр.д. № 1788 от 2008 г. на ВКС, Пето г.о., определение № 410 от 30.10.2008 г. по ч.гр.д.№ 1308 от 2008 г. на ВКС, Второ г.о. и решение № 566 от 08.07.2009 г. по гр.д.№ 1636 от 2008 г. на ВКС, Първо г.о. Освен това, въпросът бил от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Ответницата М. Д. Апостолова-Манолова оспорва частната жалба.
Останалите ответници по иска с правно основание чл.14, ал.4 от ЗСПЗЗ не вземат становище по частната жалба.
Върховният касационен съд на РБ, Гражданска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид становищата на страните, счита следното: Частната касационна жалба е допустима: подадена е от легитимирани страни /ищци по делото/ и в едноседмичния срок по чл.275, ал.1 от ГПК /жалбоподателите са била уведомени за обжалваното определение на 15.03.2010 г., а частната жалба е подадена по пощата на 18.03.2010 г./.
Частната жалба е срещу акт на въззивен съд, с който по същество е оставена без уважение частна жалба срещу определение на първоинстанционен съд, което прегражда по-нататъшното развитие на делото. Поради това с оглед разпоредбата на чл.274, ал.3, т.1 от ГПК тази частна жалба може да се допусне до касационно разглеждане само при наличието на предпоставките на чл.280, ал.1 от ГПК.
В случая, настоящият състав на ВКС счита, че не е налице посоченото от жалбоподателката основание на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване на определението на П. окръжен съд по ч.гр.д.№ 3015 от 2009 г. С това определение въззивният съд е оставил в сила определението на А.ския районен съд за прекратяване на делото по предявения иск с правно основание чл.14, ал.4 от ЗСПЗЗ с мотив, че този иск е недопустим. Тоест, същественият процесуалноправен въпрос, по който се е произнесъл съда, е за допустимостта на иск с правно основание чл.14, ал.4 от ЗСПЗЗ.
По този въпрос въззивният съд се е произнесъл в съответствие, а не в противоречие с цитираното от жалбоподателите Тълкувателно решение № 1 от 1997 г. по гр.д.№ 1 от 1997 г. на ОСГК на ВКС. Според това решение на ВКС, искът с правно основание чл.14, ал.4 от ЗСПЗЗ е допустим само за земеделски земи, по отношение на които има висящо административно производство за възстановяване на собствеността пред ОСЗГ /бивши ПК/ или има възможност такова да бъде образувано. В случая, видно от решение № 126 от 28.10.1996 г. на А.ския районен съд по гр.д.№ 471 от 1996 г. съдът е уважил жалбата на ищците по настоящото дело като наследници на А. Н. Късметлийски по чл.14, ал.3 от ЗСПЗЗ срещу решение на ПК-гр.Асеновград, като по същество е възстановил правото им на собственост върху земеделски земи, находящи се в м.”Чалтика” и м.”Динката” с обща площ от 136,2 дка. В решението обаче изрично е записано, че точните граници на тези земеделски земи следва да бъдат определени от ПК по реда на чл.18г от ППЗСПЗЗ. В изпълнение на това с решение № 1069 от 09.01.1998 г. ПК- гр.А. е признала правото на наследниците на Късметлийски на възстановяване на собствеността върху тези земи, но е посочила, че същите ще получат обезщетение съгласно чл.15, ал.4 от ЗСПЗЗ, тъй като съдебното решение е предоставено в ПК на 29.12.1997 г.- след обнародването в ДВ на обявлението за изработване на плана за земеразделяне на землището на А. /ДВ бр.109 от 21.11.1997 г./. Тоест, по отношение на ищците на практика има влязъл в сила отказ за възстановяване на собствеността върху конкретните описани в исковата молба земеделски земи /на същите е признато само правото им на обезщетение за тези земи/, поради което те нямат правен интерес да предявят иск по чл.14, ал.4 от ЗСПЗЗ за установяване правото на собственост на техния наследодател върху тези конкретни земи към минал момент, респективно предявеният от тях иск е недопустим.
От своя страна, ответниците- физически лица също не са претендирали да са собственици на тези земеделски земи към 1951 г. Те са заявили за възстановяване други земи, но са придобили правото на собственост върху процесните земеделски земи по силата на влезлия в сила план за земеразделяне на землището на А.. Тоест, спорът за собственост между ищците и ответниците не е към минал момент.
Няма противоречие между обжалваното определение и посочените от жалбоподателите определения и решение на ВКС:
1. В определение № 398 от 26.11.2008 г. по ч.гр.д. № 1788 от 2008 г. на ВКС, Пето г.о. е прието, че искът по чл.14, ал.4 от ЗСПЗЗ е недопустим, когато земеделският имот изобщо не е бил заявен пред ПК или за двете страни има влязъл в сила отказ за признаване и възстановяване. Същото е прието и в обжалваното определение, като съдът е счел, че ищците въобще не са заявявали за възстановяване процесните имоти пред ПК.
2. В определение № 410 от 30.10.2008 г. по ч.гр.д.№ 1308 от 2008 г. на ВКС, Второ г.о. е прието, че искът по чл.14, ал.4 от ЗСПЗЗ е допустим, когато за ищците е образувано административно производство по чл.14, ал.3 от ЗСПЗЗ или когато има възможност такова да бъде образувано /например при предявен от тях иск по чл.11, ал.2 от ЗСПЗЗ/. Същото е прието и в обжалваното определение на П. окръжен съд.
3. В решение № 566 от 08.07.2009 г. по гр.д.№ 1636 от 2008 г. на ВКС, Първо г.о. е прието, че допустимостта на иска по чл.14, ал.4 от ЗСПЗЗ се обуславя от това, дали ищците са подали заявление за възстановяване на собствеността върху процесните земеделски земи пред ПК. Същото е прието и в обжалваното определение.
Не е налице и основанието на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване на определението на въззивния съд. Това основание е налице, само когато по посочения материалноправен или процесуалноправен въпрос няма практика на ВКС или когато в резултат на промени в законодателството или в обществените отношения се налага промяна на тази практика. В случая по въпроса за допустимостта на иска с правно основание чл.14, ал.4 от ГПК има постановено Тълкувателно решение № 1 от 1997 г. на ОСГК на ВКС, а не са настъпили такива промени в обществените отношения или в законодателството, които да налагат промяна на това Тълкувателно решение.
По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване определение № 548 от 18.02.2010 г. на П. окръжен съд по ч.гр.д.№ 3015 от 2009 г., с което е потвърдено определение от 07.07.2009 г. на А.ския районен съд за прекратяване на гр.д.№ 253 от 1999 г. в частта по предявения иск с правно основание чл.14, ал.4 от ГПК.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.