3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1039
гр.София, 07.10.2010 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
двадесет и девети септември две хиляди и десета година,
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 1234/ 2010 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по искане на Л. И. М. за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Варненски окръжен съд № 166 от 11.02.2010 г. по гр.д.№ 2107/ 2009 г. С посоченото решение е потвърдено решение и определение на Варненски районен съд по гр.д.№ 3691/ 2008 г., като по този начин е отхвърлен предявения от жалбоподателката против С. К. И. иск за отмяна на дарението, извършено с нотариален акт № 153, т.ХХ, н.д.№ 5500/ 1996 г на нотариус при Варненски районен съд и ищцата е осъдена да заплати на ответницата разноските за двете инстанции.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се твърди от жалбоподателката, че в противоречие с решение на ВКС, ІV г.о. по гр.д.№ 4248/ 2007 г. и решение на ВКС, ІІ т.о. по т.д.№ 805/ 2005 г., въззивният съд не зачел материалната сила на официалните свидетелстващи документи, приети като доказателства по делото за установяване на влошеното й здравно състояние, за размерът на доходите, които има и на разходите, които осигуряват съществуването й. Повдига и въпросът, че съдът в нарушение на правилата на ГПК не е изложил мотиви защо не приема за доказано влошаването на здравето й и защо не е кредитирал представените от нея доказателства в тази насока. Според жалбоподателката това било в противоречие с практиката, обективирана в решение на ВКС, І г.о. по гр.д.№ 677/ 2001 г., решение на ВКС, І г.о. по гр.д.№ 23/ 2003 г и решение на ВКС, І г.о. по гр.д.№ 515/ 2008 г. Поради това моли за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и за отмяната му.
Ответницата по касация – С. К. И. – оспорва жалбата и счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
Върховният касационен съд, след като обсъди направените доводи и прецени материалите по делото, намира жалбата за допустима, но искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение е неоснователно.
Не могат да бъдат споделени доводите на касатора, че въззивният съд не е извършил самостоятелна преценка на доказателствата и не е направил свои фактически и правни изводи по спора. В мотивите на обжалваното решение се съдържа анализ на свидетелските показания по делото и са направени фактически изводи въз основа на кредитираните доказателства. Обсъдени са и приложените документи, като съдът е посочил кои доказателства кредитира и какви факти приема за установени от тях. Поради това не е налице противоречие с цитираните в изложението актове на ВКС. Що се касае до това, дали анализът на гласните доказателства е правилен и дали всички доказателствата са обсъдени правилно в тяхната взаимна връзка, то този въпрос не е такъв по чл.280 от ГПК. Неправилната преценка на доказателствата би съставлявала процесуално нарушение по чл.281 от ГПК, но не може да бъде разглеждана като основание за допускане на касационното обжалване и не може да се обсъжда от касационния съд в производството по чл.288 от ГПК.
Не се доказва да е налице противоречива практика по въпроса за материалната доказателствена сила на официалните свидетелстващи документи. Цитираните в изложението на жалбоподателката решение на ВКС, ІV г.о. по гр.д.№ 4248/ 2007 г. и решение на ВКС, ІІ т.о. по т.д.№ 805/ 2005 г. не са приложени като копия по делото, нито са служебно известни на съда. Съгласно ТР № 1 от 2010 г. на ОСГТК твърдението, че по даден правен въпрос има противоречива практика, е в доказателствена тежест на касатора и той носи тежестта да установи тази практика. В случая липсват доказателства за такива противоречия между влезли в сила решения на различни съдилища. Освен това доводите на касатора във връзка с обсъждането на официалните свидетелстващи документи не се оправдават от мотивите към обжалваното съдебно решение. Въззивният съд не е отказал да разгледа посочените свидетелстващи документи като доказателства по делото, а само е приел, че от тях не се доказват твърденията на жалбоподателката за влошаване на здравословното й състояние в сравнение с предходен период. А както вече беше отбелязано, обосноваността на фактическите изводи на въззивния съд в производството по чл.288 от ГПК не може да бъде проверявана и обсъждана.
По тези мотиви следва да се приеме, че не са налице твърдяните от касатора основания по чл.280 от ГПК. Касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
При този изход от спора само ответникът по касация има право на разноски по касационното производство. Той обаче, макар да е доказал извършени разходи за адвокатска защита, не е претендирал възлагането им. И тъй като реализирането на отговорността за разноски се подчинява на принципа на диспозитивното начало в процеса, то при липса на отправено искане към съда за присъждане на разходите за защита в производството, произнасяне по разноските с настоящето решение не може да има.
По изложените съображения настоящият състав на Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Варненски окръжен съд № 166 от 11.02.2010 г. по гр.д.№ 2107/ 2009 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: