3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1047
гр.София, 11.10.2010 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание
на двадесет и девети септември две хиляди и десета година,
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 1324/ 2010 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по искане на В. И. С., в качеството му на едноличен търговец ЕТ „И. – В. С.” за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Я. окръжен съд № 56 от 03.06.2010 г. по гр.д.№ 154/ 2010 г. С въззивното решение е обезсилено частично решение на Я. районен съд по гр.д.№ 2574/ 2009 г., като производството по предявения от Л. П. К. против касатора иск по чл.232 ал.2 пр.1 от ЗЗД е прекратено за разликата над 2 250 лв до 2 750 лв, съответно е намален размерът на присъдените в полза на ищцата разноски. Въззивната инстанция е потвърдила решението на районния съд в частта, в която искът е уважен до размер 2 250 лв и е възложила разноските по производството пред нея.
Въззивното решение е обжалвано само в осъдителната част, поради което в прекратителната част следва да се счита за влязло в сила.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се твърди от жалбоподателя, че въззивният съд е разрешил неправилно материалноправните въпроси за това, какво е съотношението между два различни договора, уреждащи еднотипни отношения между страните по тях и кога съдът има основание да уважи иск за реално изпълнение на задължение за плащане на наемна цена. Според касатора отговорът на първия въпрос е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, тъй като при наличие на два договора между идентични субекти за ползване на един и същ обект следвало да се кредитира нотариално завереният договор, а не сключеният в обикновена писмена форма, както приел въззивният съд. По вторият въпрос според касатора е налице противоречива съдебна практика, тъй като в решение на СГС, ІV г.о. по гр.д.№ 1317/ 2004 г. било прието, че иск за заплащане на наемна цена може да се уважи само ако е установено по несъмнен начин наличие на наемно правоотношение между страните. В обжалваното решение било прието друго, тъй като искът бил уважен въпреки наличното съмнение за съществуване на наемен договор. Поради това се иска допускане на касационно обжалване на решението, съответно – отмяната му.
Ответникът по касация Л. П. К. оспорва жалбата като счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Съдът, след като обсъди направените доводи и прецени материалите по делото, намира жалбата за допустима, обаче искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение е неоснователно.
Съгласно ТР на ОСГТК № 1 от 2010 г. основанието по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК е налице тогава, когато разглеждането на повдигнатия от касатора въпрос допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая няма неясноти, непълноти или противоречия в закона, които да налагат намесата на ВКС за изясняване на въпроса как се съотнасят два договора между идентични субекти и с еднакъв предмет, но с различни съществени уговорки. По делото ищцата К. е представила документ, съставен в обикновена писмена форма и датиран 04.10.2008 г., видно от който между нея и ответника В. И. С., в качеството му на едноличен търговец ЕТ И. – В. С.”, е сключен договор за отдаване за възмездно ползване на недвижим имот, находящ се в гр.Ямбол, ул.”Цар И. А.” № 18а. По този договор ответникът (сега касатор) поел задължение да заплаща месечна наемна цена от 250 лв. От своя страна ответникът е представил документ, датиран също 04.10.2008 г., в който подписите на страните са нотариално заверени. В него е посочено, че ищцата К. и едноличният търговец постигат съгласие за отдаване на същия имот за временно, но за безвъзмездно ползване – т.е. без търговецът да дължи плащане на наемна цена. При наличието на двата документа пред съда е стоял въпросът да изясни какви са действителните отношения между страните в процеса – наемнодоговорни или такива по заем за послужване.
Касаторът излага довод, че трябвало да се кредитира договорът с нотариална заверка на подписа, без да прави нужната разлика между въпроса за доказателствената сила на документите и този за валидността на договорите. Въпросът за формата на документа при договора за наем не се поставя, тъй като договорът, уреден в чл.228 – чл.239 от ЗЗД е неформален и обективирането му в документ има значение само за доказването на уговорките между страните, а не за валидността на съглашението. Доказателствената сила на документът в обикновена писмена форма, съдържащ неформален облигационен договор, не се различава от тази сила, която има документът с нотариална заверка на подписите. Съставеното по реда на чл. 590 от ГПК нотариално удостоверяване на подписа има материална доказателствена сила само за това, че пред нотариуса е представен документ и че подписалите го са заявили пред нотариусът, че подписът е техен – чл.179 ал.1 от ГПК. Досежно съдържанието на документа, който се явява подписан от съставителите му, доказателствената сила на документ с нотариална заверка на подписа и на документ без заверка е една и съща.
Въпросът за това, кой от двата договора урежда отношенията между страните, е отделен и няма връзка с формата на документа. При положение, че никой от двата документа не е оспорен от ищеца или от ответника, те имат еднаква доказателствена сила относно постигнатото между тях съгласие, независимо от това, че единият от документите е с нотариална заверка на подписите. Следователно по делото е установено, че на една и съща дата едни и същи страни са постигнали съгласие за отдаване от едната на другата на недвижим имот за ползване, като единият договор предвижда ползването да е възмездно, а другият – безвъзмездно. И тъй като нито фактически, нито правно е възможно едновременното ползване на една вещ да става и на възмездно, и на безвъзмездно основание, то едно от съглашенията се явява недействително. При отнесен до съда спор последният следва да прецени кой от договорите се явява валиден. Тази преценка се извършва въз основа на всички доказателства по делото и се мотивира (чл.235 ал.2 и чл.236 ал.2 от ГПК). В конкретния случай това е сторено, като съдът е изложил съображения защо намира за валиден и уреждащ отношенията между страните по делото на договорът за възмездно отдаване на вещта за ползване. Проверка на правилността на мотивите на въззивната инстанция в производството по чл.288 от ГПК не може да се прави. В това производство съдът проверява дали при постановяване на решението въззивният съд е отговорил на въпрос, който има значение по чл.280 ал.1 от ГПК. Тъй като въпросът за съотношението между двата договора няма твърдяното от касатора значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, то не се налага допускане на касационно обжалване на първото посочено в изложението основание.
Неоснователни са и доводите, свързан с второто посочено в изложението основание – за наличие на противоречива практика по въпроса кога може да бъде уважен иск за заплащане на наемна цена. Съгласно ТР № 1 от 2010 г. на ОСГТ, „въпросът е разрешаван противоречиво от съдилищата, когато разрешението на обуславящ изхода на делото в обжалваното въззивно решение въпрос е в противоречие с даденото разрешение на същия въпрос по приложението на правната норма в друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на Върховния касационен съд, постановено по реда на отменения ГПК”. Следователно невлезлите в сила решения на съдилищата не могат да обосноват извод за противоречиво разрешаван въпрос, а касаторът е този, който трябва да докаже наличието на противоречива практика. Понеже представеното по делото копие от решение на СГС няма данни да е влязло в сила, то само на това основание следва да се счете, че не са налице основания по чл.280 ал.1 т.2 от ГПК. Освен това не са верни доводите, че в обжалваното решение искът за наемна цена бил уважен, въпреки че съдът изразил съмнение по въпроса за съществуването на наемен договор. Напротив, в обжалваният съдебен акт е формулиран еднозначен извод, че страните са обвързани от наемно правоотношение. От фактическа страна за въззивния съд не е имало колебание по въпроса съществува ли наемен договор между страните, поради което не би било налице твърдяното от касатора противоречие с приложеното решение на СГС, и ако последното е влязло в сила.
Ето защо искането за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение в осъдителната му част е неоснователно и следва да се отклони.
В останалата (прекратителната) част решението на окръжния съд не е обжалвано и е влязло в сила.
При този изход от спора само ответникът по касация има право на разноски за касационното производство, но тъй като няма доказателства такива разноски да са направени, произнасяне в негова полза не може да има.
По изложените съображения Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Я. окръжен съд № 56 от 03.06.2010 г. по гр.д.№ 154/ 2010 г. в осъдителната му част.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: