1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 417
гр.София, 11.04.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
пети април две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 4994/ 2016 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по жалба на Е. С. Б. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски градски съд от 15.07.2016 г. по гр.д.№ 54/ 2016 г., с което е потвърдено решение на Софийски районен съд по гр.д.№ 28895/ 2014 г. и по този начин е отхвърлена молбата на жалбоподателката за признаване за установен в отношенията между нея и М. на факта на завършено образование – придобита специалност „Терапевтична стоматология” по реда на отменената Наредба за следдипломна квалификация на висши медицински кадри (НСКВМК – отм.), без полагане на изпит (като кандидат на медицинските науки), след изпълнена програма като специализант в М. в периода 1991 г. – 1994 г. и въз основа на това да бъде разпоредено съставянето на диплома за придобита специалност.
Жалбоподателката релевира като основание за допускане на обжалването процесуалноправни въпроси, които, съгласно Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г., ОСГТК, ВКС, следва да бъдат сведени до три групи: за естеството на порока на въззивно решение, постановено при неизпълнение на задълженията на въззивния съд да обсъди всички изложени във въззивната жалба доводи и доказателствени искания и да мотивира отказа за допускане на последните, както и при неизпълнение на задълженията на същия съд за обсъждане на всички доказателства по делото в тяхната съвкупност; за задължението на въззивния съд да допусне експертиза, когато тя има значение за правилното решаване на делото, допускането й е поискано пред първата инстанция, която първоначално е уважила това искане, но впоследствие немотивирано е „заличила” експертизата, извършвайки процесуално нарушение; за задълженията на първоинстанционния съд да съдейства на страните в процеса на събиране на доказателства за подлежащите на доказване факти, включително като положи достатъчно усилия за намиране на компетентни експерти, а в случай на неуспех да укаже на страната да ангажира допълнителни доказателства и да й окаже допълнително съдействие за установяване на релевантните факти. Без да прави конкретно разграничение, жалбоподателката поддържа, че в обжалваното решение част от тези въпроси са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, по друга част от тях има противоречива практика на съдилищата, а трета част имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
Ответната страна М. оспорва жалбата като счита, че няма основания за допускане на касационното обжалване. Според него жалбоподателката не е посочила правни въпроси, а е преформулирала като такива касационните си оплаквания. Тези оплаквания (според ответната страна) са две групи: за недопуснатата от въззивния съд експертиза и за неизвършено от този съд обсъждане на доказателствата по делото. Доводите са неоснователни, тъй като при условията на чл.545 ГПК съдът може, но не е длъжен да назначи експертиза, а при липса на каквито и да е други доказателства, експертизата не би била достатъчна за уважаване на молбата. Доказателствата, на които се позовава молителката са неотносими, а относимите доказателства са обсъдени от въззивния съд.
Съдът намира жалбата за допустима, но не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване.
За да отхвърли молбата за признаване на факта на придобиване на специалност, въззивният съд е изложил собствени фактически и правни съображения, наред с което е препратил по реда на чл.272 ГПК към мотивите в първоинстанционното решение. Той отклонил доказателствените искания на молителката (тогава въззивен жалбоподател), включително искането за допускане на експертиза, която първата инстанция назначила, но впоследствие отменила сама определението си и решила делото, без да събере това доказателство. Въззивният съд приел събирането на тези доказателства във въззивното производство за недопустимо, тъй като не са налице визираните в чл.266 ГПК изключения от забраната за събирането им и защото първоинстанционния съд не е допуснал процесуални нарушения в процеса на доказване. По същество съдът приел, че е сезиран с молба, с която се иска установяване на факта на придобито образование (специалност по НСКВМК – отм.), при твърдения за наличие служебно издадена (без изрично искане от молителката) диплома за придобита специалност, която впоследствие била загубена. От фактическа страна съдът приел, че по делото е установено единствено зачисляването на молителката на специализация, но не и утвърждаването на план-програма за извършването й, полагане на дължимите колоквиуми и практическо обучение, както и становище на комисия по чл.86 ал.3 НСКВМК (отм.), което е условие за издаване на диплома. В тази насока не е събрано нито едно писмено доказателство, не се установява проведена специализация и от свидетелските показания (обратно, те опровергават твърденията на молителката). При тези фактически констатации от правна страна съдът извел, че молителката не е придобила специалност, тъй като не са спазени изискванията за провеждане на обучението, нито тези по чл.86 НСКВМК (отм.). Нещо повече – по твърдения на самата молителка, тя не е подавала молба за издаване на диплома (документът бил издаден служебно, според твърденията й в молбата), а съгласно чл.86 ал.2 НСКВМК (отм.) подаването на молба е задължителна предпоставка за даване на становище от комисията по чл.86 ал.3 НСКВМК (отм.), едва въз основа на което може да се признае специалност и да се издаде диплома. Съдът обсъдил доводите, че в продължение на дълги години молителката е получавала добавка за специалност към трудовото си възнаграждение и е участвала в дейности, предполагащи придобита специалност, приел твърденията за установени, но посочил, че това няма отношение към факта на придобиване на специалността.
С оглед тези мотиви в обжалваното решение, поставените правни въпроси са обуславящи, но те не са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, по тях не се установява наличие на противоречива съдебна практика (жалбоподателката не сочи и не представя такава), нито имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е съобразил задължителното тълкуване, дадено в Тълкувателно решение № 1/ 09.12.2013 г., ОСГК, ВКС, според което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор. Дейността на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Като съд по същество, въззивният съд сам преценява събраните доказателства, независимо дали те са допуснати от първата инстанция или пред него и е длъжен да ги обсъди в съвкупност. Той дължи излагане на мотиви по всички изложени във въззивната жалба доводи и доказателствени искания, като при отхвърляне на искане за допускане на доказателства трябва да се мотивира. Въззивният съд не е длъжен да назначи експертиза тогава, когато нейното заключение се преценява като ирелевантно за правилното решаване на делото, като за отказа му е без значение обстоятелството дали първата инстанция първоначално е допуснала, а впоследствие е отменила определението си за изслушване на експертиза. Като съд по същество, въззивната инстанция сама преценява необходимостта от експертиза и е длъжна да назначи такава, дори пред първата инстанция искане да не е било правено, но само ако намери това доказателството за необходимо за правилното решаване на делото.
Обжалваното решение е съобразено с така установената практика, поради което не е налице никое от допълнителните основания по т.1 – т.3 на ал.1 на чл.280 ГПК за допускането му до касационен контрол. Оплакванията за извършени от съда процесуални нарушения при разглеждането на делото не подлежат на обсъждане в производството по чл.288 ГПК. В това производство се контролират само правните разрешения на въззивния съд, доколкото във връзка с тях касаторът е формулирал правни въпроси, които са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, разрешават се противоречиво от съдилищата или са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. По поставените от жалбоподателката въпроси тези допълнителни предпоставки не се установяват, поради което касационното обжалване не може да бъде допуснато.
По изложените съображения Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Софийски градски съд от 15.07.2016 г. по гр.д.№ 54/ 2016 г.
ОСЪЖДА Е. С. Б., Е. [ЕГН], [населено място], [улица], да заплати на М. , [населено място], [улица], 1 000 лв (хиляда лева) разноски по касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: