ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1247
гр. София, 06.11. 2009 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на втори ноември през две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ РИКЕВСКА
ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
изслуша докладваното от съдия РИКЕВСКА гр. дело № 1061 по описа за 2009 година и за да се произнесе, взема предвид следното:
Производство по чл. 288 вр. с чл. 280 ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от Г. К. Великова – П. срещу решение № 234 от 27.02.2009 г. по гр. д. № 1859/08 г. на Окръжен съд гр. В.. Касаторът счита че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и на съществено нарушение на съдопроизводствените правила.
Ответникът по касация “С” О. гр. В. оспорва жалбата.
ВКС, след като взема предвид доводите в жалбата и извърши проверка на данните по делото, прие за установено следното:
С обжалваното решение въззивният съд е обезсилил решение № 1* от 11.04.2008 г. по гр. д. № 4240/06 г. на Районен съд гр. В. в частта, в която искът на Г. Великова срещу “С” О. за собственост на 7/24 ид. ч. от УПИ * в кв. 18 по плана на гр. В. е отхвърлен и е прекратил производството в тази част. Обезсилил е решението в частта, в която искът за собственост на 17/240 ид. ч. от жилищна сграда и хотел, изградени в УПИ * в кв. 18 е отхвърлен и е прекратил делото в тази част. Оставил е в сила първоинстанционното решение в частта, в която искът за собственост на 7/240 ид. ч. от жилищна сграда и от хотел е отхвърлен.
В приложението по чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК се сочи, че процесуалноправен въпрос по който съдът се е произнесъл с атакуваното решение касае обективните и субективни предели на силата на пресъдено нещо, както и до кой момент е налице отрицателната процесуална предпоставка предвидена в хипотезата на чл. 224 ГПК /отм./. Излагат се доводи за допустимост на касационното обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК.
ВКС счита, че не e налице соченото основание за допустимост на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК. В тази хипотеза на допустимост законодателят е имал предвид противоречие на въззивния акт с практиката на ВКС, която се определя не само от тълкувателните му решения, но от неговото еднообразно правоприлагане по конкретни дела. За да обезсили частично първоинстанционното решение и да прекрати производството по иска за собственост за идеални части от сградите съдът е приел, че с влезли в сила решения, постановени по иск на праводателя на ответника срещу ищцата е признато за установено, че тя не е собственик на процесния имот. С уважаване на отрицателния установителен иск за собственост, със сила на пресъдено нещо спорът, че правото на собственост не принадлежи на ищцата, е решен.становителният иск на праводателя на ответника бил вписан на 08.08.2005 г., а прехвърлянето на имота е осъществено на 15.09.2005 г., затова прехвърлянето на имота е осъществено в хода на производството и има сила на пресъдено нещо и спрямо настоящия ответник. В предходното производство касаторката била длъжна да изчерпи всички факти с които да защити претенцията си. Моментът, към който със сила на пресъдено нещо се установява че спорното право не съществува за ищцата, е моментът на приключване на устните състезания. Затова ищцата не може в производство по чл. 108 ЗС да заявява отново претенция, този път към приобретателя на имота. Без значение е различието в правното основание на двата иска, тъй като уважаването на отрицателен установителен иск за собственост е равнозначен на отхвърлянето на положителен установителен иск за собственост. Без значение е и формалното различие във времето на предявяване на двата иска, тъй като то би имало значение само ако е част от правопораждащия фактически състав. Ищцата е поддържала придобиване на имота по наследство с възстановена запазена част по реда на чл. 30 ал. 1 ЗН и при двата иска, затова, съгласно чл. 224 ГПК /отм./ искът за собственост на терена не може да бъде пререшен и производството в тази част следва да бъде прекратено. По отношение на иска за собственост на сградите съдът е приел че искът е неоснователен, тъй като по приращение те са собственост на ответника, като в тази част е потвърдил първоинстанционното решение. Не може да се счете, че е налице противоречие между въззивното решение и посочената съдебна практика. Според решение № 526 от 16.07.2002 г. по гр. д. № 59/2002 г. на ВКС I ГО, спорът за материално право е разрешен със сила на пресъдено нещо и не може да бъде пререшаван на основание чл. 224 ал. 2 от ГПК /отм./, след като има влязло в сила решение. В този смисъл са и определения от 14.01.2002 г. по гр. д. № 5/2002 г. на ВКС II ГО и № 603 от 8.07.2003 г. на ВКС по гр. д. № 517/2003 г. на ВКС V ГО. Изводът който се налага от мотивите е, че въззивният съд се е съобразил със съдебната практика и разпоредбата на чл. 224 вр. с чл. 221 от ГПК, че решението влиза в сила между същите страни, за същото искане и на същото основание, поради което такъв спор не може да бъде пререшаван и повторно заведеното дело се прекратява
Не е налице основанието за обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 2 ГПК за въпрос решаван противоречиво от съдилищата. Същественият въпрос ще е разрешаван противоречиво от съдилищата тогава, когато освен обжалваното въззивно решение съществува и друг влязъл в сила съдебен акт в което същият въпрос е разрешен по различен начин. Обобщено, в цитираните определения от 07.05.2007 г. по гр. д. № 398/2007 г. на ОС гр. В., от 31.10.2007 г. по гр. д. № 1020/2007 г. на ОС гр. В., № 142 от 06.06.2008 г. по гр. д. № 286/2008 г. на ВТАС и от 12.07.2004 г. по т. д. № 28/2004 г. на ВнАС е прието, че спор, разрешен с влязло в сила решение, не може да се пререшава, като повторно заведеното дело се прекратява служебно от съда. За да е налице сила на пресъдено нещо е необходимо решението да е постановено само между същите страни, на същото основание и за същото искане. Както беше посочено по-горе, въззивният съд е съобразил нормата на закона и е прекратил по-късно образуваното дело което има за предмет същия иск.
В изложението се съдържа и бланкетно възпроизвеждане на част от чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК, че спорът е от съществено значение за точното прилагане на закона, без касаторът до обоснове тезата си относно това до какъв принос за точното прилагане на закона и развитие на правото би довело произнасянето на ВКС по неговата жалба. В конкретния случай не е налице тази хипотеза за допустимост, доколкото произнасянето по формулираните съществени за спора въпроси не е свързано с тълкуването на закона поради неяснота на правната норма, а с преценка на конкретни доказателства. Освен това, по предмета на спора има публикувана съдебна практика и в нея няма различие за приложение на цитираната правна норма.
По изложените съображения касационната жалба не следва да се допуска до разглеждане.
Водим от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 234 от 27.02.2009 г. по гр. д. № 1859/08 г. на Окръжен съд гр. В..
О. е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: