ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 481
гр. София, 07.06.2010 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и шести май през две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ РИКЕВСКА
ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
изслуша докладваното от съдия РИКЕВСКА гр. дело № 2004 по описа за 2009 година и за да се произнесе, взема предвид следното:
Производство по чл. 288 вр. с чл. 280 ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от “Т” А. гр. Я. срещу решение № 14 от 15.04.2009 г. по гр. д. № 33/09 г. на Апелативен съд гр. Б.. Касаторът счита че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и е необосновано.
Ответниците по касация Г. Б. К. и Г. И. К. оспорват жалбата.
ВКС, след като взема предвид доводите в жалбата и извърши проверка на данните по делото, прие за установено следното:
С обжалваното решение въззивният съд е оставил в сила решение № 103 от 10.12.2008 г. по гр. д. № 166/08 г. на Окръжен съд гр. Я. с което е прието за доказано оспорването на писмени доказателства, както и е отхвърлен предявения от “Т” А. срещу Г. К. и Г. К. иск за собственост на три търговски помещения разположени в източната част на първи етаж от административна сграда.
В изложението по чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК се сочи, че процесуалноправни въпроси по който съдът се е произнесъл с атакуваното решение е за доклада по чл. 146 ГПК, за задължението на съда да мотивира становището си в производството по оспорване на документ по чл. 193 ГПК и за задължението на съда да съдействува на страните за издирване на обективната истина. Формулират се и материалноправни въпроси за статута на имоти които са били изградени от кооперативни организации преди възстановяване на собствеността и за възможността кооперациите да се позоват на придобивна давност. Излагат се доводи за допустимост на касационното обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 2 ГПК.
Същественият въпрос ще е разрешаван противоречиво от съдилищата тогава, когато освен обжалваното въззивно решение съществува и друго влязло в сила съдебно решение, в което същият въпрос е разрешен по различен начин.
За да потвърди първоинстанционното решение въззивният съд е приел че ответниците са наследници на Б. Х. По реда на ЗОЕГПНС от него бил одържавен имот – 7/8 ид. ч. от хамбари, представляващи масивна постройка от осем отделения със застроена площ 900 кв. м. и незастроено дворно място от 120 кв. м. През 1958 г. останалата 1/8 ид. ч. била продадена на ДП “А”, в последствие предоставена на ДП “МТС”. През 1964 г. на ДП “МТС” било наредено да отстъпи срещу заплащане на ОКС Я. правото на ползуване на 10 склада два навеса и канцеларски помещения със застроена площ 1 200 кв. м. и дворно място от 900 кв. м. Помещенията били оценени и предадени на ОКС Я. на 15.06.1964 г. ОКС построил нова административна сграда, като вещото лице установило, че търговските обекти не били идентични с одържавените. През 1978 г. ОКС Я. разпоредил собствеността на административната сграда била прехвърлена на поделенията на ОКС. На ПК “Т” било прехвърлено новото крило, а в последствие стаите от 1 до 7 били прехвърлени на ПК “С”. С договор от 05.11.2003 г. ПК “С” прехвърлила предприятието на ищеца. С влязло в сила решение било установено по отношение на Община Я. и К. съюз гр. Я., че Г. К. е собственик по реституция на 7/8 ид. ч. от имот пл. № 4* в кв. 27 по плана на гр. Я., представляващ дворно място цялото с площ 3 686 кв. м. заедно с първи етаж от построената в него масивна постройка със застроена площ 900 кв. от дворното място. През 2007 г. Г. К. продала имота на дъщеря си Г. К. становено е с гласни доказателства, че от 1998 г. те отдавали имота под наем. При тези факти съдът приел че ищците не са доказали правото си на собственост. Държавата не е прехвърлила собствеността на имота на ОКС Я. , а е отстъпила право на ползуване. Затова имотът е останал държавна собственост и последващите действия по прехвърляне на собствеността нямат вещноправен ефект. Собствеността не била придобита въз основа на чл. 2 ал. 3 ЗОС, в редакцията от 01.06.1996 г., както се твърди от кооперацията, тъй като текстът касае общинска, а не държавна собственост. Имотът не бил отчужден от ДП “МТС” от държавата, тъй като имотът е бил държавен, а в полза на държавата съгласно ЗПИНМ /отм./ се отчуждават имоти на частни лица и обществени организации. Презумпцията по чл. 92 ЗС не била оборена. Изложил е и съображения че имотът не бил придобит по давност, тъй като през 1998 г. придобивната давност била прекъсната и от този момент ответниците владели имота.
Така приетото от въззивния съд не е в противоречие с цитираната в изложението съдебна практика. Според решение № 30 от 06.01.1970 г. по гр. д. № 2069/69 г. на ВС I ГО, при оспорване на писмен документ, ако другата страна заяви, че желае да се ползува от него, съдът постановява проверка на истинността на документа и след това с определение или с решението по делото се произнася по направеното оспорване. Без изрична констатация за порочността на документа съдът не може да го елиминира като доказателство. Съдът е изпълнил това задължение, като с изричен диспозитив се е произнесъл по оспорения документ. Няма противоречие и с решения № 394 от 22.02.2005 г. по гр. д. № 2760/03 г. на ВКС IV ГО и № 2* от 24.01.2006 г. по гр. д. № 1368/04 г. на ВКС IV ГО, които разглеждат въпросите за придобиване на имот по давност. При формиране на крайния извод за неоснователност на иска на това основание съдът не е тълкувал закона по различен начин, а е преценил по вътрешно убеждение конкретни факти. Решения № 272 от 26.05.2004 г. по гр. д. № 500/03 г. на ВКС IV ГО, № 1* от 17.12.2004 г. по гр. д. № 1977/02 г. на ВКС IV ГО, № 293 от 21.02.2000 г. по гр. д. № 1275/99 г. и № 281 от 13.04.2004 г. по гр. д. № 888/03 г. на ВКС І ГО са неотносими към съществения за спора въпрос, който е дали ищецът е правоприемник на ОКС. Както е прието и в решение № 222 от 22.04.2009 г. по гр. д. № 1385/08 г. на ВКС ІІ ГО, ОКС Я. не е бил собственик на процесните сгради. Кооперацията е имала само право на ползуване, а не право на собственост, и не е могла да прехвърли повече права от колкото е притежавала. Сочи се и противоречие с решение № 4 от 16.06.2009 г. по к. д. № 4/09 г. Конституционният съд не е орган на съдебна власт по смисъла на чл. 119 от Конституцията на Република България, затова решенията му не са основание за допустимост на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 ГПК.
По изложените съображения настоящият състав на ВКС счита, че касационната жалба не попада в приложното поле на чл. 280 ал. 1 ГПК и не следва да се допуска касационно обжалване.
Ответникът по касация претендира за разноски. С оглед представения договор за правна защита и съдействие, касаторът дължи заплащане на 2 500 лв. разноски за настоящото производство.
Водим от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 14 от 15.04.2009 г. по гр. д. № 33/09 г. на Апелативен съд гр. Б..
ОСЪЖДА “Т” А. гр. Я. да заплати на Г. Б. К. и Г. И. К. 2 500 лв. разноски.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: