О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 233
гр.София,24.03. 2009 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Първо отделение на Гражданска колегия в закрито заседание на осемнадесети март две хиляди и девета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ РИКЕВСКА
ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
като взе предвид докладваното от съдия Гроздева ч.гр.д.N 37 по описа за 2009 г., констатира следното:
Производството е по реда на чл.274, ал.3, т.1 от ГПК.
Образувано е по частна жалба на В. Г. С. и К. Г. Ч. срещу определение № IV-54 от 14.10.2008 г. на Бургаския окръжен съд, постановено по ч.гр.д. № 467 от 2008 г., с което е оставено в сила определение от 18.07.2008 г. на Бургаския районен съд за прекратяване на гр.д. № 2* от 2007 г. поради недопустимост на предявения по това дело иск.
В частната жалба се твърди, че определението на Бургаския окръжен съд е неправилно. Искът с правно основание чл.14, ал.4 от ЗСПЗЗ бил подвид на установителния иск по чл.97, ал.1 от ГПК /отм./, поради което следвало да се приеме, че този иск е допустим, винаги когато ответниците оспорват правата на ищците, както се приема в съдебната практика за допустимостта на исковете по чл.97, ал.1 от ГПК /отм./.
Като основания за допускане на касационно обжалване на това определение са посочени чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК. Същественият процесуалноправен въпрос, по която според касаторите Бургаският окръжен съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, бил за допустимостта на иска по чл.14, ал.4 от ЗСПЗЗ. Като практика на ВКС, на която обжалваното определение противоречало, се сочат определение № 191 от 28.05.2008 г. по ч.гр.д. № 776 от 2008 г. на ВКС, решение № 796 от 15.04.1967 г. по гр.д. № 419 от 19678 г. на ВКС, Първо г.о., определение № 41 от 05.06.1985 г. по ч.гр.д. № 399 от 1985 г. на ВС, Четвърто г.о., решение от 07.03.1994 г. по арб.д. № 98 от 1993 г., решение № 555 от 22.05.2000 г. по ч.гр.д. № 1* от 1999 г. на ВКС, Второ г.о. Освен това, жалбоподателите считат, че произнасянето на ВКС по въпроса за допустимостта на иска с правно основание чл.14, ал.4 от ЗСПЗЗ ще е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Ответниците по жалбата С. Н. К. , В. Н. К., Г. К. К. и Д. С. К. оспорват същата като неоснователна.
Върховният касационен съд на РБ, състав на Първо отделение на Гражданска колегия счита следното: Частната жалба е подадена е от легитимирани лица /ищци по делото/ и в едноседмичния срок по чл.275, ал.1 от ГПК /жалбоподателите са били уведомени за определението на Бургаския окръжен съд на 20.10.2008 г., а частната жалба е подадена на същия ден/.
Съгласно чл.274, ал.3, т.1 от ГПК, обаче, определението на Бургаския окръжен съд, с което е оставено в сила определението на Бургаския районен съд за прекратяване на делото, подлежи на касационно обжалване само при наличие на някое от основанията по чл.280, ал.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване. В случая, касаторите сочат основанията на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК.
Настоящият състав на ВКС счита, че не е налице основанието на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК за допускане на касационното обжалване на определението на Бургаския окръжен съд. С това определение, съдът е оставил в сила определението на първоинстанционния съд за прекратяване на делото, образувано по предявен от касаторите иск с правно основание чл.14, ал.4 от ЗСПЗЗ, като е приел, че този иск е недопустим, тъй като между ищците и ответниците не е налице спор за собственост върху описаната в исковата молба земеделска земя към минал момент /моментът на включването на тази земеделска земя в ТКЗС, ДЗС или друга образувана въз основа на тях селскостопанска организация/. Нещо повече, с решение на ПК- С. правото на собственост върху тази земеделска земя е възстановено както на ответниците, така и на ищците по делото- решението на поземлената комисия е в полза на всички наследници на общата наследодателка на ищците и на ответниците К.
П. на въззивния съд по въпроса за допустимостта на иска с правно основание чл.14, ал.4 от ЗСПЗЗ е в съответствие със задължителната практика на ВКС, отразена в Тълкувателно решение № 1 от 1997 г. по гр.д. № 11 от 1997 г. на ОСГК на ВКС, според което искът с правно основание чл.14, ал.4 от ЗСПЗЗ е допустим само когато за ищците е налице висящо административно производство по чл.14, ал.3 от ЗСПЗЗ или има възможност такова производство да бъде образувано.
Посочените от касаторите определения и решения на ВКС са неотносими към съществения за делото процесуалноправен въпрос за допустимостта на иска по чл.14, ал.4 от ЗСПЗЗ, тъй като тези определения и решения разглеждат въпроса за допустимостта на иска по чл.97, ал.1 от ГПК /отм./, а не допустимостта на иска по чл.14, ал.4 от ЗСПЗЗ. Действително, искът с правно основание чл.14, ал.4 от ЗСПЗЗ е вид установителен иск за собственост по чл.97, ал.1 от ГПК /отм./. Правният интерес за предявяване на този иск обаче е различен от правния интерес от предявяване на установителния иск по чл.97, ал.1 от ГПК /отм./. Това е така, тъй като при иска с правно основание чл.97, ал.1 от ГПК /отм./ се иска установяване на право на собственост към настоящия момент, поради което простото оспорване на това право на собственост на ищците от страна на ответниците обуславя наличието на правен интерес у ищците да предявят такъв иск. Обратното, при иска с правно основание чл.14, ал.4 от ЗСПЗЗ се претендира установяване на право на собственост към минал момент /моментът на включването на земеделската земя в ТКЗС, ДЗС или друга образувана въз основа на тях селскостопанска организация/, поради което ищците имат правен интерес да предявят този иск, само ако между тях и ответниците се е породил спор на кого следва да бъде възстановено правото на собственост върху земеделските земи по предвидения в ЗСПЗЗ особен административен ред. Простото оспорване от страна на ответниците на правото на собственост на ищците или на техния наследодател към правнорелевантния минал момент /моментът на включването на земеделската земя в ТКЗС, ДЗС или друга образувана въз основа на тях селскостопанска организация/ не е достатъчно за да обуслови правен интерес у ищците за предявяване на иска по чл.14, ал.4 от ЗСПЗЗ.
Не е налице и основанието на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване на определеинето на Бургаския окръжен съд. Това основание е налице, когато приложимата към конкретния спор правна норма е непълна или неясна, поради което се нуждае от тълкуване от ВКС или когато има непоследователна или неправилна практика на ВКС, която следва да бъде преодоляна. В настоящия случай, както бе изложено по-горе, по съществения за делото процесуалноправен въпрос /за допустимостта на иска с правно основание чл.14, ал.4 от ЗСПЗЗ/ има задължителна практика на ВКС- Тълкувателно решение № 1 от 1997 г. по гр.д. №11 от 1997 г. на ОСГК на ВКС, в което е дадено тълкуване на неясните или непълни правни норми, касаещи допустимостта на иска с правно сонование чл.14, ал.4 от ЗСПЗЗ. Поради това за постигане на точно прилагане на закона по въпроса за допустимостта на иска с правно основание чл.14, ал.4 от ЗСПЗЗ не е необходимо ново произнасяне на ВКС.
Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Първо отделение на Гражданска колегия
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № IV-54 от 14.10.2008 г. на Бургаския окръжен съд, постановено по ч.гр.д. № 467 от 2008 г., с което е оставено в сила определение от 18.07.2008 г. на Бургаския районен съд за прекратяване на гр.д. № 2* от 2007 г.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.