О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 311
София, 28.05.2010 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на седми април през две хиляди и десета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ : МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 1034/2009 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Д” А. – гр. С. срещу решение № 834 от 02.07.2009 г. по в. гр. д. № 917/2009 г. на Софийски апелативен съд, 7 състав. С обжалваното решение е оставено в сила постановеното от Софийски градски съд, І-5 състав, решение от 21.10.2008 г. по гр. д. № 1289/2006 г., с което касаторът е осъден да заплати на С. А. К., Г. А. К., Е. С. А. и Н. Г. А. суми в размер на по 9 652.50 лв., представляващи обезщетения за претърпени неимуществени вреди поради смъртта на синовете им Б. Г. К. и С. Н. А. , ведно със законни лихви от 15.02.2002 г. до окончателното плащане, и на основание чл.38, ал.2 от ЗА е присъдено адвокатско възнаграждение в размер на 1 222 лв. на адв. А. Б. за оказано безплатно процесуално представителство на ищците.
В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост и се прави искане същото да бъде отменено, а исковете – отхвърлени.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, уточнено с молба от 17.09.2009 г., се поддържа, че въззивното решение съдържа произнасяне по следните материалноправни и процесуалноправни въпроси, обусловили изхода на делото : 1. За справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди; 2. За доказателствените средства, с които е допустимо да се доказва съпричиняване на вредите в гражданския процес; 3. За наличието на съпричиняване в случаите, когато пострадалият при пътно-транспортно произшествие е употребил алкохол преди настъпване на произшествието; 4. За начина на разпределяне на обезщетението за вреди в рамките на лимита по застраховка „Гражданска отговорност” при повече увредени лица, когато застрахователят е постигнал извънсъдебно споразумение с част от пострадалите и е изплатил обезщетения от предвидената застрахователна сума. Приложното поле на касационното обжалване относно въпросите по п.1 и п.3 е аргументирано с визираното в чл.280, ал.1, т.3 от ГПК основание, а за въпроса по п.3 се поддържа и основанието на чл.280, ал.1, т.2 от ГПК. Относно въпросите по п.2 и п.4 не се сочат допълнителни предпоставки по т.1-т.3 на чл.280, ал.1 от ГПК.
Ответниците по касационната жалба С. А. К., Г. А. К., Е. С. А. и Н. Г. А. оспорват жалбата по съображения в писмен отговор от 11.11.2009 г. Изразяват становище, че въззивното решение не следва да бъде допускано до касационно обжалване и алтернативно – че следва да бъде потвърдено като правилно. Претендират разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и становищата на страните, приема следното :
За да потвърди първоинстанционното решение, с което са уважени предявените срещу „Д” А. субективно съединени искове с правно основание чл.407, ал.1 от ТЗ /отм./, въззивният съд е приел, че в качеството на застраховател по застраховка „Гражданска отговорност” дружеството следва да обезщети неимуществените вреди, претърпени от ищците по повод смъртта на синовете им в резултат на ПТП от 15.02.2002 г., причинено по изключителна вина на застрахован водач на превозно средство. Обезщетенията за неимуществени вреди са определени съобразно принципа за справедливост по чл.52 от ЗЗД като са взети предвид възрастта на пострадалите, степента на близост между тях и ищците – техни родители, както и действителното съдържание на отношенията помежду им. Присъдените обезщетения – по 9 652.50 лв. за всеки от четиримата ищци, са съобразени и с лимита на отговорност на застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност” към момента на настъпване на събитието с отчитане броя на всички пострадали и кръга на лицата, за които е възникнало право на обезщетение. Възражението на ответника – застраховател, че лимитът на застрахователна отговорност е изчерпан в по-голямата си част поради изплащане на застрахователни обезщетения на увредени от същото произшествие лица въз основа на извънсъдебно споразумение, е прието от въззивния съд за неоснователно по съображения за непротивопоставимост на споразумението на ищците по делото. За недоказано и неоснователно е счетено и поддържаното от ответника възражение за съпричиняване на вредите от починалите Б. К. и С. А. с аргументи за отсъствие на ангажирани по делото доказателства, че двамата пострадали са допринесли като пътници в лекия автомобил за настъпване на инцидента и че са знаели за употребеното от водача значително количество алкохол, но въпреки това са се качили в автомобила.
Настоящият състав намира, че въззивното решение не следва да бъде допускано до касационно обжалване, тъй като не са налице поддържаните от касатора основания по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 от ГПК.
Поставеният материалноправен въпрос по п.1 – за размера на справедливото обезщетение за неимуществени вреди, е значим за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК, но не може да обоснове достъп до касационно обжалване поради отсъствие на сочената допълнителната предпоставка по т.3 на чл.280, ал.1 от ГПК. Обезщетението за неимуществени вреди от деликт се определя от съда в съответствие с чл.52 от ЗЗД – по справедливост. Нормата на чл.52 от ЗЗД е ясна и не се нуждае от тълкуване с цел разкриване на действителния й смисъл и съдържание. С ППВС № 4/1968 г., което не е изгубило значение, Върховният съд е дал задължителни за съдилищата указания относно общите критерии, които формират съдържанието на понятието „справедливост” и следва да бъдат съобразявани при присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от непозволено увреждане. Справедливият размер на обезщетението по всяко дело зависи от конкретните факти, значими за принципа на справедливост. При наличие на ясна правна уредба и на задължителна съдебна практика по приложението на чл.52 от ЗЗД касационното разглеждане на поставения въпрос няма да допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото, каквото е изискването на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК.
Касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допускано и по формулирания в п.2 процесуалноправен въпрос, тъй като касаторът не твърди и не е доказал нито една от допълнителните предпоставки по т.1-т.3 на чл.280, ал.1 от ГПК. Независимо от липсата на изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, следва да се има предвид следното : В своята практика ВС и ВКС последователно са застъпвали становището, че с оглед принципа за непосредственост и равенство на страните в гражданския процес съпричиняването на вредоносния резултат следва да бъде доказано с допустимите за това доказателствени средства, събрани в производството за разглеждане на иска по повод гражданските последици от деянието. В същия смисъл е и решение № 43/16.04.2009 г. по т. д. № 648/2008 г. на ВКС, І т. о., постановено по реда на чл.290 от ГПК и имащо характер на задължителна съдебна практика, с което е даден отрицателен отговор на въпроса дали е допустимо да се доказва съпричиняване по чл.51, ал.2 от ЗЗД в гражданския процес с доказателства, събрани в хода на досъдебното наказателно производство. Преценката на въззивния съд за недоказаност на поддържаното от ответника възражение за съпричиняване е базирана само на събраните по делото доказателства, което е в пълно съответствие с константната и със задължителната практика на ВС и ВКС. Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване по формулирания в п.3 материалноправен въпрос за съпричиняването на вредоносния резултат. Произнасянето по основателността на възражението за съпричиняване е резултат от анализ на събраните доказателства, които според вътрешното убеждение на решаващата инстанция не подкрепят твърденията на ответника за принос на пострадалите. Според задължителните указания в т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на делото следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда по предмета на правния спор, не и за правилността на обжалваното решение. Преценката на доказателствата и установяването на фактическата обстановка по делото касаят изцяло правилността на въззивния акт, поради което са относими към производството по чл.290 от ГПК и евентуалната им неправилност не може да послужи като основание за достъп до касационно обжалване.
Дори да се приеме, че въпросът е обуславящ по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК, касационно обжалване не следва да бъде допускано поради отсъствие на допълнителните предпоставки по т.2 и т.3 на чл.280, ал.1 от ГПК. Съпричиняване е налице в случаите, когато пострадалият е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат със собственото си поведение, заради което законът – чл.51, ал.2 от ЗЗД, предвижда намаляване на обезщетението за вреди. В задължителната съдебна практика по приложението на чл.51, ал.2 от ЗЗД – ППВС № 17/1963 г., а и в константната практика на съдилищата, е застъпено и последователно се поддържа становище, че релевантна за съпричиняването е причинната връзка между поведението на самия пострадал и настъпилия вредоносен резултат, не и поведението на трети лица. В аналогичен смисъл е и приложеното от касатора решение № 1350/14.01.2009 г. по гр. д. № 5914/2007 г. на ВКС, ІІ г. о., с което на основание чл.51, ал.2 от ЗЗД е намалено обезщетението за неимуществени вреди от ПТП, след като е прието за доказано наличието на причинна връзка между поведението на ищеца-пострадал като пешеходец и настъпилите увреждания. Останалите цитирани от касатора съдебни решения не следва да бъдат обсъждани, тъй като не третират разглеждания въпрос, а решение № 1* по гр. д. № 938/2008 г. на СГС, ІVА г. о. не е представено и не може да бъде взето предвид. В конкретния случай въззивният съд е съобразил установения по делото факт, че пътният инцидент е последица единствено от виновното и противоправно поведение на водача, управлявал автомобила, в който са пътували двамата пострадали. Решаващият аргумент в подкрепа на извода за неоснователност на възражението за съпричиняване е липсата на доказателства за пряка причинно-следствена връзка между поведението на пострадалите като пътници в лекия автомобил и тяхната смърт в резултат на произшествието. Що се отнася до въпроса дали знанието на пострадалите за употребения от водача алкохол и съгласието им да пътуват в автомобила при тези обстоятелства съставлява съпричиняване по смисъла на чл.51, ал.2 от ЗЗД, той е извън обхвата на чл.280, ал.1 от ГПК, тъй като поради недоказаност на твърдяното знание и съгласие въззивното решение не съдържа произнасяне в тази насока. Решението съответства на посочената съдебна практика по приложението на чл.51, ал.2 от ЗЗД, а това препятства допустимостта на касационното му обжалване на визираното в чл.280, ал.1, т.2 от ГПК основание. Ясната и точна правна уредба на съпричиняването, съдържаща се в чл.51, ал.2 от ЗЗД, съпроводена със задължителна и константна съдебна практика по приложението й, правят неоснователно и искането за допускане на касационно обжалване на алтернативно поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК.
Материалноправният въпрос по п.4, касаещ начина на разпределяне на обезщетението за вреди в рамките на лимита по застраховка „Гражданска отговорност” при повече увредени лица, има принципно значение за изхода на спора по исковете с правно основание чл.407, ал.1 от ТЗ /отм./. Отговорът на този въпрос е обуславящ за размера на обезщетението, което може и следва да бъде присъдено на ищците по прекия иск, с което е изпълнено същественото условие на чл.280, ал.1 от ГПК във връзка с приложното поле на касационното обжалване. Доколкото обаче касаторът нито е посочил, нито е доказал някоя от предпоставките на чл.280, ал.1, т.1-т.3 на ГПК, при които би бил възможен достъпът до касационен контрол по повод на така поставения въпрос, касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допускано.
Разноски за производството по чл.288 от ГПК не следва да се присъждат, тъй като не са представени доказателства за извършването им от ответниците по касационната жалба.
Предвид изложените съображения и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 834 от 02.07.2009 г., постановено по в. гр. д. № 917/2009 г. на Софийски апелативен съд, 7 състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :