О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 503
гр.София, 22.05.2009 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание
на четиринадесети май две хиляди и девета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д. № 674/ 2009 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по искане на К. П. Х. за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Варненски апелативен съд № 224/ 23.12.2008 г. по гр.д. № 378/ 2008 г. С въззивното решение е оставено в сила решение на Варненски окръжен съд по гр.д. № 793/ 2007 г., с което по иск на Ф. С. П. касаторът е поставен под пълно запрещение на основание чл.5 ал.1 от ЗЛС.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се твърди от жалбоподателя, че обжалваното решение съдържа произнасяне по съществен материалноправен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС. Според касатора трайно се приема от върховната съдебна инстанция, че поставянето под запрещение не може да бъде извършено само при наличие на душевна болест, а едва ако в резултат от тази болест болният не може да се грижи за работите си. В случая този критерий липсвал, а по този въпрос въззивният съд изобщо не бил изложил съображения. Освен това според касатора във въззивното решение бил разгледан същественият процесуален въпрос за лицата, легитимирани да предявят иск за поставяне под пълно запрещение. За осигуряване на точното прилагане на закона и развитието на правото било необходимо и ВКС да вземе становище по този въпрос, тъй като кръга лица, имащи право да предявят такъв иск не бил ясно очертан. Според касатора ищцата не е сред този кръг, тъй като е само съсобственик на ответника и няма други освен користни интереси от поставянето му под запрещение. На тези основания претендира да бъде допуснато касационно обжалване на решението.
Ответникът по касация – Ф. С. П. – оспорва жалбата. Според нея не са налице основния за допускане на касационно обжалване на решението, а ако такова бъде допуснато счита жалбата за неоснователна, тъй като въззивния съд е изложил правилни мотиви по същите въпроси, които касаторът е повдигнал и в производството пред него.
Върховният касационен съд, след като обсъди направените доводи и прецени материалите по делото, намира жалбата за допустима, но искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение – за неоснователно.
Посоченият от касатора материалноправен въпрос, по който въззивният съд се е произнесъл, действително е съществен, тъй като от отговора му зависи изхода на спора. Обаче този въпрос не е решен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС. Съгласно т.4 от Постановление на пленума на Върховния съд № 5 от 1979 г., за поставяне на едно лице под запрещение следва да са налице две изисквания – медицинско (страдание от душевна болест) и юридическо (невъзможност на лицето да се грижи за работите си вследствие на болестта). Същото е прието и в постоянната незадължителна практика на ВКС, включително в приложените от касатора решения на ІІ г.о. по гр.д. № 1342/ 2005 г и по гр.д. № 389/2004 г. В обжалваното в настоящето производство решение обаче не е прието нещо различно. Въззивният съд изрично е посочил, че от приетите две психиатрични експертизи намира за установено, че ответникът (сега касатор) не е способен да се грижи за своите работи. Следователно наличието на юридическия критерий за поставяне под запрещение е обсъдено във въззивното решение, като в тази насока са изложени мотиви. Същите по никакъв начин не се различават от цитираната практика на ВКС, която изисква във всеки случай на поставяне под запрещение да е налице неспособност на ответника да се грижи за работата си и да бъдат анализирани доказателствата, от които съдът се е убедил в тази неспособност. Така че повдигнатият от касатора материалноправен въпрос е решен от въззивния съд не в противоречие, а в съответствие с практиката на ВКС.
Процесуалноправният въпрос за легитимираните да предявят иск за поставяне под запрещение лица също е съществен и на него е даден отговор във въззивното решение. Обаче и по този въпрос не се налага намесата на ВКС за осигуряване на точното прилагане на закона. Още в цитираното ППВС (а и в другата съдебна практика, на която касаторът се позовава) е прието, че искът може да бъде предявен от всяко лице с правен интерес. Вярно е и обратното – лица без правен интерес не са легитимирани да предявят иска. В конкретния случай е прието от въззивния съд, че Ф. П. е лице с правен интерес по смисъла на чл.275 от ГПК, тъй като се явява съсобственик на ответника и тъй като не би могла да извършва действия по управление на съсобствената вещ, за които се изисква съгласие на съсобствениците. По този въпрос не са налице колебания в практиката, а и в теорията не се съдържа предварително ограничаване на лицата, за които интерес би могло да има. Когато отношенията са такива, че управлението на една съсобствена вещ е невъзможно без съдействието на всички съсобственици, то останалите съсобственици имат интерес да поискат поставянето под запрещение на онзи от тях, за който са налице медицинският и юридически критерий, визирани в закона. Следователно не се налага намесата на касационната инстанция, за да се направи тълкуване на закона различно от това, дадено в обжалваното въззивно решение.
Поради това не са налице основания за допускане на касационното обжалване на същото решение и искането в тази насока следва да бъде отклонено.
По изложените съображения Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Варненски апелативен съд № 224/ 23.12.2008 г. по гр.д. № 378/ 2008 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: