О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 337
гр.София, 06.04.2009 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание
на двадесет и шести март две хиляди и девета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д. № 442/ 2009 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по искане на Г. В. В. и Е. В. К. за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Пловдивски апелативен съд № 358/ 22.10.2008 г. по гр.д. № 845/ 2008 г., с което е оставено в сила решение на Окръжен съд – Пловдив по гр.д. № 3125/ 2003 г. С решението са отхвърлени предявените от касаторите против И. В. Б. искове за отмяна на дарение, извършено с нотариален акт № 1* т.ІІ, н.д. № 418/ 2000 г. на нотариус рег. № 227.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване се твърди от жалбоподателите, че обжалваното решение противоречи на практиката на ВКС. Въззивният съд не бил съобразил, че договорът за дарение не създава задължение за издръжка, но такова може да възникне допълнително при определени предпоставки – дарителят да изпадне в нужда от издръжка и да поиска от дареният да осигури плащането на такава. Освен това налице било противоречие с практиката на ВКС по въпроса релевантни ли са за иска фактите, настъпили след предявяването му, като се има предвид може ли исковата молба за отмяна на дарението да се счита за искане за даване на издръжка на дарителя от дарения. Отделно от това според касаторите фактическите изводи на въззивния съд, че преди завеждане на делото дареният не бил узнал за отправеното до него искане за издръжка, били необосновани. Изложени са и доводи за постановяване на въззивното решение в противоречие с практиката на ВКС досежно това, дали дарителят има право да търси издръжка от дарения, ако може да претендира такава от лица, задължени да дават издръжка от чл.80 на СК. Според касаторите решението е постановено при наличие на противоречива съдебна практика – чл.280 ал.1 т.2 от ГПК – без обаче да сочат конкретни противоречиви съдебни решения, както и без да укажат по кой конкретен въпрос е налице противоречие. Освен това се твърди и наличие на основания по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК – произнасянето на касационната инстанция щяло да е от значение за точното прилагане на закона, тъй като фактическите изводи на въззивния съд за наличие на доходи и имущество при дарителите и за здравното им състояние били във фрапантно противоречие с доказателствата по делото. Поради това се иска допускане на касационно обжалване на решението, съответно – отмяната му и решаване на спора по същество от ВКС.
Ответникът по касация – И. В. Б. – оспорва жалбата. Според нея оплакванията на касаторите се свеждат до твърдения за процесуални нарушения на въззивния съд, които твърдения били несъстоятелни. Изводите на въззивния съд за наличие на достатъчно имущество у дарителите да посрещат нуждите си били взети при спазване на изискванията на ГПК и след надлежно обсъждане на доказателствата по делото. Изложени са доводи, че няма основания да се допусне касационно обжалване на въззивното решение, тъй като то не било взето в противоречие с практиката на ВКС, а и нямало приложени доказателства за наличие на противоречива съдебна практика по сходни въпроси. Практиката по искове с правно основание чл.227 ал.1 б.”В” от ЗЗД била трайна и унифицирана, поради което не били налице и предпоставките по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК. Моли да не се допуска касационно обжалване на въззивното решение, евентуално – жалбата да бъде отхвърлена. Претендира за разноските по касационното производство.
Съдът, след като обсъди направените доводи и прецени материалите по делото, намира жалбата за допустима, но искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение – за неоснователно.
С въззивното решение съдът е отговорил на доводите на касаторите, че дарителите са имали нужда от издръжка и доколко тази издръжка е поискана преди завеждане на исковата молба. Прието е, че такава нужда не е била налице, тъй като дарителите са разполагали със значително имущество и са имали източници на постоянни доходи, които са им позволявали да посрещнат без затруднение издръжката си, въпреки здравните проблеми, които са имали. Прието е също така, че искането за даване на издръжка е достигнало до дарения към момента на връчване на препис от исковата молба и че задължението за същия възниква от този момент.
Доводите на касаторите, че обжалваното решение противоречи на практиката на ВКС, не са съпроводени с посочване на конкретни съдебни актове, обективиращи противоречаща на становищата на въззивния съд практика. Не е вярно, че въззивният съд не е съобразил, че договорът за дарение не създава задължение за издръжка, но такова може да възникне допълнително при определени предпоставки. Напротив, точно обратното е прието в мотивите на обжалваното решение – според въззивния съд такова задължение може да възникне. Искът е отхвърлен не защото по принцип не може да възникне задължение за дарения, а защото е прието, че в конкретния случай не са налице фактите, при които това задължение възниква.
Не е налице противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС по въпроса релевантни ли са за иска фактите, настъпили след предявяването му. Въпросът действително е съществен, но по него има постоянна практика, от която въззивният съд не се е отклонил. Той изрично е обсъдил в мотивите към решението настъпилите след предявяване на иска факти, които са от значение за спорното право и е приел, че искането за даване на издръжка е именно такъв факт – той е настъпил през 2004 г (след завеждане на делото) и е релевантен за спора.
Изложените доводи за постановяване на въззивното решение в противоречие с практиката на ВКС досежно това, дали дарителят има право да търси издръжка от дарения, ако може да претендира такава от лица, задължени да дават издръжка от чл.80 на СК, също са неоснователни. Въззивният съд не е разрешил този въпрос по начин, който да е различен от посочения в решенията, цитирани в изложението на касаторите. Трайно се приема от ВКС, че задължението на дарения да дава издръжка възниква независимо от това, дали дарителят има възможност да търси издръжка от лица, които са задължени да му осигурят такава по смисъла на СК. В обжалваното решение този въпрос е разрешен идентично, поради което не е налице твърдяното противоречие.
Що се касае до твърденията, че по въпросите, по които въззивния съд се е произнесъл, е налице противоречива съдебна практика (чл.280 ал.1 т.2 от ГПК), то тези доводи са голословни. Не са цитирани и приложени влезли в сила съдебни решения, които да са постановени по идентични въпроси и с различни крайни изводи на съдилищата, поради което не е възможно касационната инстанция да приеме, че е налице твърдяното от касаторите основание.
Не може да се приеме и че са налице основания по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК. Произнасянето на касационната инстанция в случая няма да е от значение за точното прилагане на закона, тъй като въззивното решение съответства напълно на тълкуването на нормата на чл.227 ал.1 б.”В” от ЗЗД, съдържащо се в трайната съдебна практика. Същата допуска дарителят да претендира издръжка от надарения, когато възникне нужда от такава, до размера на дареното. Когато искането е достигнало до дарения и той не се е отзовал, възниква право да се иска отмяна на дарението. Обаче такова право не възниква, ако не е била налице нужда от издръжка. То не възниква и за времето, преди тази издръжка да е била поискана от дарения. Именно в съответствие с тези материалноправни разбирания е разрешен въпроса за основателността на иска по чл.227 ал.1 б.”В” от ЗЗД с атакуваното в настоящето производство решение, поради което не се налага интервенция на ВКС за осигуряване на точното прилагане на закона и развитието на правото.
В конкретния случай съдът приема, че не са налице твърдяните от касаторите основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради което искането в тази насока следва да бъде отхвърлено като неоснователно.
Съответно на ответникът по касация следва да бъдат присъдени направените пред настоящата инстанция и поискани разноски за адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Пловдивски апелативен съд № 358/ 22.10.2008 г. по гр.д. № 845/ 2008 г.
ОСЪЖДА Г. В. В. и Е. В. К. да заплатят на И. В. Б. сумата 1 000 лв (хиляда лева) – разноски пред касационната инстанция.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: