О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 360
гр.София, 08.04.2009 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание
на втори април две хиляди и девета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д. № 488/ 2009 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по искане на Е. М. Д. за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Варненски окръжен съд № 1214/ 21.11.2008 г. по гр.д. № 2410/ 2007 г., с което частично е отменено, а в другата част е оставено в сила решение на Варненски районен съд по гр.д. № 3804/ 2004 г. По този начин са уважени предявените от И. Г. В. против жалбоподателката искове по чл.200 от КТ за сумите 768,83 лв – обезщетение за претърпени имуществени вреди и 89 017,13 лв – обезщетение за претърпени неимуществени вреди от трудова злополука, настъпила на 21.03.2003 г.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се твърди от жалбоподателката, че въззивният съд се е произнесъл по съществен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона, в противоречие със съществуващата практика. Този въпрос бил за наличието на пряка причинно-следствена връзка между поведението на ищеца при настъпването на трудовата злополука и вредоносния резултат. Според жалбоподателката ищецът бил нарушил всички изисквания по охрана на труда и инструкцията за дейността, при извършването на която е настъпила злополуката, а това обстоятелство въззивният съд неправилно отказал да квалифицира като груба небрежност, съответно да намали обезщетението. Изложени са и доводи, че в мотивите на въззивното решение нямало изложени мотиви по какви критерии съдът възприема за доказан размерът на претенциите. Поради това се иска допускане на касационно обжалване на решението, съответно – отмяната му.
Ответникът по касация – И. Г. В. – оспорва жалбата. Счита за правилни изводите на съда, че не е установено при злополуката да е била проявена груба небрежност от негова страна. Доказателствената тежест за установяване на това обстоятелство било за жалбоподателката, а тя не била провела пълно доказване на твърденията си за съпричиняване. Размерът на обезщетението бил определен от съда при обсъждане на всички релевантни доказателства относно характера и степента на уврежданията, получени при злополуката. Поради това моли обжалваното решение да бъде оставено в сила и претендира за разноските по делото.
Съдът, след като обсъди направените доводи и прецени материалите по делото, намира жалбата за допустима, но искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение – за неоснователно.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел за установено от доказателствата по делото, че на 21.03.2003 г., докато е изпълнявал трудовите си функции по трудовото правоотношение между него и жалбоподателката, ищецът В е паднал от скеле от около 16 метра височина. Злополуката била трудова по смисъла на чл.55 от КСО, като в резултат от нея при ищеца настъпили сериозни телесни и психически увреждания. Той бил в общо тежко състояние, изпаднал в кома, претърпял няколко оперативни интервенции. Трайно бил увреден опорно – двигателният му апарат, получил двустранна слепота, траен интелектуален дефицит. Като е отчел, че получените увреждания съставляват постоянно разстройство на здравето, съдът е определил размерът на обезщетението за неимуществени вреди на 91 000 лв, към която сума е прихванал платени от работодателя суми за лечение и платено обезщетение по задължителна застраховка, сключена от работодателя в полза на работника. По отношение на поведението на ищеца В. при настъпване на злополуката е прието, че то е било в нарушение на Инструкция № 1 за изваждане /вкарване/ на блок скелета от /в/ докова камера. В. не бил слязъл от работната площадка на блок-скелето, за да изчака на безопасно разстояние установяването на изваденото скеле. Това действие обаче не е прието като груба небрежност по смисъла на закона, тъй като е счетено, че основната причина за злополуката е липсата на предпазен парапет на площадката на блок-скелето, а не нарушението на работника. При конкретните обстоятелства не била доказана връзка между нарушението и последвалото падане от височина.
Изводите на въззивния съд не са направени в противоречие със съдебната практика. На първо място ВКС констатира, че жалбоподателката не е посочила практика на ВКС, в разрез с която да е постановено обжалваното въззивно решение. По този начин изложените от нея твърдения, че в това решение се съдържа произнасяне по съществени материалноправни и процесуалноправни въпроси, отговорите на които са в противоречие с практиката на ВКС, остава голословно. Няма как да се изложат доводи относно основателността на тези твърдения поради пълната им неконкретизираност. Не е известно по поставените въпроси от касатора (грубата небрежност като основание за намаляване на обезщетението и критериите за определяне на неговият размер) да има решения на ВКС, които да противоречат на възприетото от въззивния съд, поради което искането за допускане на касационно обжалване на посоченото основание не следва да бъде уважено.
Неоснователни са и доводите, че отговорите на посочените въпроси са от значение точното прилагане на закона и развитието на правото. Грубата небрежност по смисъла на чл.201 ал.2 от КТ е понятие с изяснено съдържание, като по прилагането на нормата в практиката няма затруднения. Разбирането на въззивния съд, че груба небрежност би била налице само доколкото падането на ищеца от блок-скелето е пряка последица от неизпълнение на неговите трудови задължения, е в унисон с теорията и практиката. Когато падането се дължи на неосигурени от страна на работодателя безопасни условия на труд, не може да се приеме, че злополуката се дължи на груба небрежност на работника. Разбирането на въззивния съд, че доказването на грубата небрежност е в доказателствена тежест на работодателя, също съответства на възприетото в теорията и практиката.
Не е вярно изложеното от касатора, че във въззивното решение не са изложени мотиви по размера на определените обезщетения. Съображенията, от които въззивният съд се е ръководил при определяне на размера, са обективирани в мотивите. За неимуществените вреди това са характерът и степента на уврежданията, продължителността им и интензивността им. Мотивирайки се по този начин, въззивният съд е изпълнил указанията, дадени с постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленума на ВС. Поради което и по този въпрос не е даден отговор, който да е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, налагащ намесата на ВКС за изясняване на съдържанието на правните норми, уреждащи определяне на размера на обезщетението.
Съответно не може да се приеме, че са налице твърдяните от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и искането в тази насока не следва да бъде уважавано.
По изложените съображения Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Варненски окръжен съд № 1214/ 21.11.2008 г. по гр.д. № 2410/ 2007 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: