О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 357
гр.София, 08.04.2009 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание
на втори април две хиляди и девета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д. № 508/ 2009 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по искане на Л. Р. К. за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Кюстендилски окръжен съд от 23.12.2008 г. по гр.д. № 606/ 2008 г., с което е оставено в сила решение на Кюстендилски районен съд по гр.д. № 1265/ 2001 г. С решението касаторът е осъден да заплати на Р. С. М., П. Г. А. и Й. Н. Б. сумата 4 660 долара на САЩ (щ.д.) – претендирана частично от сума в размер 25 000 щ.д., взета в заем.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се твърди от жалбоподателят, че въззивният съд се е произнесъл по съществения материалноправен въпрос за тълкуване на едностранни волеизявления, от които се пораждат правни последици, в противоречие с критериите по чл.20 от ЗЗД. Неправилно от такова едностранно изявление въззивният съд направил извод за сключване на договор за заем. Фактът, че някои дължи парична сума и се ангажира да я върне, не означавал непременно, че е сключен договор за заем – източникът на задължение можело да бъде и извъндоговорен или от друг (а не от заемен) договор. Решаването на този въпрос от въззивния съд било извършено в разрез с практиката на ВКС, а разглеждането на жалбата по него би било от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Поради това се иска допускане на касационно обжалване на решението, съответно – отмяната му.
По същото дело Л. Р. К. е атакувал и определение на Кюстендилски окръжен съд от 23.12.2008 г., с което е върната като просрочена частната му жалба срещу разпореждане на Кюстендилски районен съд по гр.д. № 1265/ 2001 г за издаване на изпълнителен лист срещу него, като просрочена.
Ответниците по касация – Р. С. М., П. Г. А. и Й. Н. Б. – не вземат становище по жалбите.
Съдът, след като обсъди направените доводи и прецени материалите по делото, намира касационната жалба за допустима, но искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение – за неоснователно.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел за установено от представеното „гаранционно писмо” с дата 06.08.1996 г., че К. е взел в заем от Р. М. , П. А. и Й. Б. сума в размер 28 000 щ.д., като се задължил да я върне в срок до 28.08.1996 г. Прието е, че писмото не обективира договор, но като едностранно волеизявление, съдържащо неизгодни за издателят му факти, доказва получаването на въпросната сума в заем и поетото задължение да бъде върната. Тъй като твърдението за неизпълнение на това задължение не е оспорено, въззивният съд е счел исковете за реално изпълнение на същото за основателни и ги е уважил.
Тези изводи на въззивния съд не са направени в противоречие с практиката на ВКС. Приложеното от касатора решение № 161 от 10.03.2006 г по гр.д. № 47/ 2005 г., ІІ г.о. на ВКС, съдържа указания, според които съдържанието и основанието на дължимата престация се разкриват чрез тълкуване на договора по чл.20 от ЗЗД и че когато една сума е получена срещу задължение за връщането й, то тълкуването на договора следва да го определи като такъв за заем (чл.240 от ЗЗД). Въззивният съд не се е отклонил от това принципно положение, а е решил спора изцяло в съответствие с него – изследван е документът, обективиращ волеизявлението на ответника, и е прието, че същото доказва получаване на една сума със задължение да я върне – което означава, че е сключен заемен договор.
Изводите в обжалваното въззивно решение не са в противоречие и с решение на ВКС, ІІ г.о. от 11.01.2006 г по гр.д. № 431/ 2005 г. В последното е посочено, че заемът за потребление е договор, който не е консенсуален, а е реален. Същият се счита сключен от момента на получаване на сумата от заемателя, поради което ако сумата не е предадена, то няма сключен договор. Нищо различно не е прието в обжалваното в настоящето производство въззивно решение – и в него съдът е приел, че договорът е реален, а представеното „гаранционно писмо” е разгледано само като доказателство за това, че сумата е предадена преди изготвянето на документа. Следователно не е налице твърдяното противоречие между въззивното решение и приложените решения на ВКС.
Неоснователни са и доводите, че разглеждането на въпроса от ВКС би имало значение за развитието на правото. Нито в теорията, нито в практиката е било спорно кога се счита за сключен един договор за заем и как трябва да се тълкува писмено изявление, потвърждаващо получаването на сума пари и поетото задължение за връщането й. Ясно е, че паричният заем е реален договор, който се счита сключен от момента на предаването на сумата, а формата е необходима само за доказване на поетото задължение за връщане на същата. В случая едностранното писмено изявление на касатора има точно такова съдържание, приетото от въззивния съд е в същия смисъл. Не се налага намесата на касационната инстанция за обезпечаване на точното прилагане на закона и развитието на правото.
Съответно не може да се приеме, че са налице твърдяните от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и искането в тази насока не следва да бъде уважавано.
Неоснователна се явява и частната жалба срещу определението от 23.12.2008 г., с което е върната като просрочена частна жалба на касатора срещу разпореждане на първоинстанционният съд за издаване на изпълнителен лист срещу него. Съгласно чл.244 ал.1 от ГПК (отм.) срокът за подаване на такава жалба е 7-дневен и тече за длъжника от датата на връчване на призовката за доброволно изпълнение. В конкретния случай Л. К. е получил такава призовка на 12.09.2007 г. Срокът за обжалване е изтекъл на 19.09.2007 г., а частната жаба (озаглавена „молба”) е подадена в съда на 14.11.2008 г. – повече от една година след изтичане на срока за обжалване. Поради това съдебният акт, с който същата е върната като просрочена, е законосъобразен и следва да бъде потвърден.
По изложените съображения Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Кюстендилски окръжен съд от 23.12.2008 г. по гр.д. № 606/ 2008 г.
ПОТВЪРЖДАВА определението на Кюстендилски окръжен съд от 23.12.2008 г. по гр.д. № 606/ 2008 г., с което е върната като просрочена подадената от Л. Р. К. частна жалба срещу разпореждане на Кюстендилски районен съд за издаване на изпълнителен лист по гр.д. № 1265/ 2001 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: