Определение №664 от по гр. дело №316/316 на 4-то гр. отделение, Гражданска колегия на ВКС

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
 
№ 664
 
София, 16.06.2010 година
 
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на десети юни две хиляди и десета година, в състав:
 
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОРИСЛАВ БЕЛАЗЕЛКОВ
          ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИРА ХАРИЗАНОВА
МАРИО ПЪРВАНОВ
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Красимира Харизанова
дело № 316/2009 година
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по к. жалба на М. на п. , чрез процесуалния му представител Ю. Ш. срещу въззивното решение на Софийския градски съд, въззивна колегия, ІV-б състав от 16.VІІ.2008 г. по гр.д. № 2561/2006 г., с което е отменено решението на Софийския районен съд, 32 състав от 7. ХІ.2005 г. постановено по гр.д. № 6305/2003 г. за отхвърляне на претенцията на Л. Й. М. срещу жалбоподателя за неимуществени вреди на основание Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ) и вместо това е осъдено М. на п. да заплати на ищеца на основание чл. 1 ал.1 от ЗОДОВ сумата 27 000 лв обезщетение за неимуществени вреди ведно със законната лихва върху сумата от 10.ІV.2003 г., като в останалата част до предявения размер от 30 000 лв искът е отхвърлен. С обжалваното решение е ангажирана отговорността на ответника за вредите на ищеца вследствие заразяването му от туберколоза по време на престоя в затвора в гр. Б. дол в резултат на бездействието на затворническата администрация изразяващо се в неспазване на хигиенните и санитарни изисквания, лошите условия за живот в затвора, неподходящата за заболяването му храна, предлагана там, като му е присъдена сумата 27 000 лв със законната лихва начиная от предявяване на иска.
Ответникът по касационната жалба Л. М. не се е възползвал от възможността да подаде отговор по чл. 287 от ГПК.
Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК срещу подлежащо на обжалване съдебно решение и е процесуално допустима.
За да се произнесе по допускане на касационното обжалване ВКС, 4 г.о. взе предвид следното:
Касаторът е релевирал доводи за недопустимост на въззивното решение поради произнасяне на съда в нарушение на родовата подсъдност на спора по процесуален въпрос, решен в противоречие с установената практика на ВКС – решения на ВС, 2 г.о. № 78/10.ІІ.1986 г.по гр.д. № 868/1985 г. и на ІV г.о. № 2120/24. ХІ.1995 г. по гр.д. № 2653/1994 г. Искът е предявен пред СРС с размер на предявената претенция 9 000 лв, но впоследствие по време на разглеждане на спора пред СГС е допуснато увеличение на размера на иска на основание чл. 116 ал.1 изр.2 от ГПК(отм.) до сумата 30 000 лв. По този начин спорът е разгледан от СГС като въззивна инстанция в размер, който би му бил подсъден на основание чл. 80 ал.1 б.”б” от ГПК(отм.) като първоинстанционен съд.величението на размера на иска е допуснато от СГС, разглеждащ жалбата срещу решението на СРС в съответствие със задължителното Тълкувателно решение № 1 / 2000 г. от 4.І.2001 г. по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС на РБ, т.9, прието след реформата на ГПК(отм.) Д.в.бр. 124 от 23. ХІІ.1997 г., докато посочените решения от 1985 г. и от 1995 г. на състави на ВС на РБ са постановени в съответствие с правомощията на втората инстанция като контролно отменителна преди посочената реформа на ГПК(отм.), приложима от 1.ІV.1998 г. Поради това не е налице посоченото процесуално нарушение по т.1 от изложението на основанията за допускане на касационно обжалване на М. на п. , водещо до недопустимост според касатора. На второ място, съгласно разпоредбата на чл. 196 ал.1 от ГПК(отм.) решенията на районния съд подлежат на въззивно обжалване пред окръжните съдилища ( в случая СГС), а решенията на окръжните съдилища като първа инстанция – пред съответния апелативен съд. Т.е. процесуално недопустимо и функционално невъзможно е апелативен съд да проверява решение на районен съд.
На второ място, в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, се релевират материалноправните въпроси на отговорността по чл. 1 от ЗОДОВ ( административна дейност, бездействие, вреда, причинно-следствена връзка, размер на обещетението), решени в противоречие с установената практика на ВКС и решавани противоречиво от съдилищата, основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал.1 т.1 и 2 от ГПК. При обосноваване отговорността на касатора въззивният съд е приел, че е налице противоправно поведение на затворническата администрация, изразяващо се в бездействие относно осигуряване на необходимата санитарно-хигиенна и комунално–битова среда. Непротиворечиво е установено, че именно по време на престоя на ищеца М. в затвора Б. дол през 2000 г. е заболял от туберколоза, като в същия период от време в това място за лишаване от свобода е имало 12 затворника със същата диагноза. При липсата на възможност ищецът сам да вземе мерки за опазване на здравето си по време на престоя му в затвора, той е бил изцяло зависим от действията на затворническата администрация, която е допуснала масово заразяване с тежката болест.
Въпросът за размера на обезщетението за неимуществени вреди обуславя крайното решение на въззивния съд. Той обаче не е решен в противоречие с трайно установената съдебна практика. По начало размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда съобразно обществения критерий за справедливост. Неимуществените вреди нямат парична оценка, поради което обезщетението за тях се определя по вътрешно убеждение от съда. За да се приеме, че така поставеният въпрос е решен в противоречие на сочената съдебна практика и размерът на присъденото обезщетение е завишен, трябва да се представят решения, при които по аналогични случаи са присъдени различни несъразмерно по-ниски обезщетения за неимуществени вреди. От приложените съдебни решения, единствено р. № 279 от 16.ІІ.2005 г. на ІV г.о. на ВКС на РБ по гр.д. № 2589/2003 г. третира сходен случай на затворник, заболял от туберколоза, но в този казус искът е отхвърлен като недоказан относно факта дали заразяването на претендиращия обезщетението затворник е настъпило в затвора, докато в настоящия случай ищецът М категорично е заболял именно в затвора гр. Б. дол според доказателствата по делото.
С оглед на изложеното, не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на СГС.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение
 
О П Р Е Д Е Л И:
 
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийския градски съд, въззивна колегия, ІV-б състав от 16.VІІ.2008 г. постановено по гр.д. № 2561/2006 г.
Определението е окончателно.
 
 
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
 
ЧЛЕНОВЕ:

Scroll to Top