О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№
гр.София, ………………2010 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание
на четвърти март две хиляди и десета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Красимира Харизанова
Борис И.
като разгледа докладваното от Борис И. гр.д. № 328/ 2010 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по искане на „Е” АД, (ЕВН), „З„Уника” АД (Уника), Г. П. И. и И. П. И. за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Ямболски окръжен съд № 122 от 21.07.2009 г. по гр.д. № 238/ 2009 г. С посоченото решение е отменено определение на Тополовградски районен съд по гр.д. № 71/ 2008 г., с което е допуснато изменение на предявените от Г. и И. И. искове против ЕВН и община Т.. С въззивното решение ЕВН е осъдено да заплати на ищците обезщетение за търпени имуществени вреди – 2 808,89 лв за унищожени трайни насаждения и 295,20 лв за унищожени постройки, а исковете за заплащане на сумата 100 лв обезщетение за унищожени движими вещи са отхвърлени. Изцяло са отхвърлени исковете против община Т..
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се твърди от жалбоподателят ЕВН, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса за начина на доказване на фактите по чл.49 от ЗЗД в противоречие с практиката от ВКС, като освен това според този касатор въпросът е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Счита, че не е било допустимо въз основа на свидетели да се установява годността и безопасността на енергийни съоръжения. Повдигнат е и въпросът вятър с каква скорост може да се счита за непреодолима сила, който въпрос касаторът ЕВН също счита за значим с оглед развитието на правото. Поради това се иска допускане на касационно обжалване на решението, съответно – отмяната му в частите, които са осъдителни по отношение на ЕВН.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване на жалбоподателят У. са повдигнати въпросите за редовността на исковата молба и правната квалификация на исковете. Според този касатор при липса на твърдения за виновно поведение на определено лице, натоварено за изпълнение на определена работа, исковата молба се явява нередовна. Освен това исковете следвало да се квалифицират по чл.50, а не по чл.49 от ЗЗД. Повдигнат е и въпросът как се разпределя тежестта на доказване на фактите по чл.49 от ЗЗД, като според касатора У. този въпрос е решен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС. Счита, че отговорът на поставените въпроси е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Поради това претендира допускане на касационно обжалване на решението, съответно – отмяната му в частите, които са осъдителни по отношение на ЕВН (на когото У. помага в процеса като трето лице).
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се твърди от жалбоподателите И. и Г. И. , че въззивният съд се е произнесъл по въпроса за допустимостта на изменението на иска чрез заявяване от ищеца, че търси защита не на цялото, а на част от спорното право. Според касаторите по този въпрос (а и по въпроса може ли да се отмени с решене определението на долната инстанция) имало разнопосочна съдебна практика, а освен това решението на въззивния съд било в противоречие с практиката на ВКС (ТР № 1 от 2001 г.). Считат също, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Повдигнали са и въпросите за оценка на събраните доказателства и за отговорността на общината, която оценка според касаторите И. била извършена в противоречие с практиката на ВКС. Поради това се иска допускане на касационно обжалване на решението, съответно – отмяната му в частите, които са неблагоприятни за ищците.
Всеки от касаторите оспорва жалбата на противната страна и счита същата за неоснователна.
Ответникът по касация – община Т. не взема становище по жалбата.
Съдът, след като обсъди направените доводи и прецени материалите по делото, намира жалбите за допустими, обаче исканията на страните за допускане на касационно обжалване на въззивното решение се явяват неоснователни.
Повдигнатият от касатора ЕВН въпрос за начина на доказване на фактите по чл.49 от ЗЗД не е решен в обжалваното решение в противоречие с практиката от ВКС. Цитираните постановления на пленума на ВС № 7 от 1958 г и № 9 от 1966 г. дават задължително тълкуване по въпроса кои са предпоставките за възникване на отговорността по чл.49 от ЗЗД, но е и по повдигнатия от касатора въпрос за тежестта на доказване на тези предпоставки. По този въпрос не е необходимо и да се произнася ВКС за осигуряване на точното прилагане на закона и развитието на правото, тъй като законът не се нуждае от тълкуване, а и при прилагането му съдилищата не създават противоречива практика. Тежестта за доказване е винаги за ищеца, който твърди чуждо противоправно и вредоносно поведение, както и обстоятелството, че действието (или бездействието) е осъществено по повод възложена от ответника работа. По този въпрос разногласия няма. Доколко по конкретното дело предпоставките са доказани, не може да се обсъжда в производството по чл.288 от ГПК, тъй като касационната инстанция допуска обжалването според това, дали въззивното решение отговаря на значим правен въпрос, а не според това, верни ли са фактическите констатации на въззивния съд.
Тези мотиви са валидни и по повдигнатия в изложението на У. въпрос за доказателствената тежест. Въззивният съд не е приел нещо различно от общоприетата и почиваща на закона практика, че доказателствената тежест е за ищеца. Доколко фактите са установени от доказателствата по делото, касационната инстанция не може да обсъжда в производство по чл.288 от ГПК.
Не се установява наличие на противоречива практика и от приложеното от ЕВН решение № 394/ 21.09.1960 г. на ВКС, ІV г.о. Цитираното решение касае хипотеза на разграничаване на отговорността по чл.49 от ЗЗД от тази по чл.50 от ЗЗД, което е без съществено значение за изхода от спора, защото (както и в мотивите на приложеното решение е казано), и в двата случая ответникът отговаря за обезщетяване на вредите. По аналогични съображения съдът намира, че липсва основание за допускане на обжалване по твърденията на касатора У. за неправилното квалифициране на спорните права по чл.49 от ЗЗД. Квалификацията не е от значение в конкретния случай, тъй като не е обусловила крайните изводи на въззивния съд.
Що се касае до повдигнатият от ЕВН въпрос вятър с каква скорост може да се счита за непреодолима сила, този въпрос нито е разрешаван от въззивния съд, нито има принципно значение, поради което не може да е основание за допускане на касационно обжалване.
Посоченият в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване на жалбоподателят У. въпрос за редовността на исковата молба не е намерил отговор във въззивното решение. Независимо от това, на него отговор следва да бъде даден, тъй като редовността на исковата молба е процесуална предпоставка за надлежното упражняване на правото на иск, т.е. за нея се следи служебно. Обаче не могат да бъдат споделени доводите на касатора, че при липса на твърдения за виновно поведение на определено лице, натоварено за изпълнение на работа от ЕВН, исковата молба се явява нередовна. Страната дава фактите – а при твърдения, че в собствена на и поддържана от ЕВН електрическа мрежа е възникнала неизправност, довела до вреди, фактите са достатъчно ясно изложени. Съдът е длъжен да ги квалифицира сам, тъй като ищецът не е длъжен да сочи конкретно физическо лице, чието бездействие по поддръжката на мрежата е довело до неизправността.
Не са основателни и доводите на ищците. Вярно е, че за да постанови решението въззивният съд е приел, че първата инстанция неправилно е допуснала изменение на исковете чрез уточняване на петитума като частичен. Обаче този въпрос не е решен при противоречива съдебна практика или в противоречие с практиката на ВКС. Цитираното от ищците Т от 2001 урежда хипотеза на изменение на иска чрез увеличаване на искането пред въззивния съд, но не и строго специфичната хипотеза, при която е постановено конкретното въззивно решение. Не касаят тази специфична хипотеза и сочените решения на ВКС по гр.д. № 5780/ 2007 г. и 241/ 2007 г., тъй като с тях се разрешават други въпроси по изменение на иска, но не и възможността същият да бъде изменен от пълен в частичен. Въпросът не е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, тъй като в тази насока ГПК е ясен, а практиката – недвусмислена. Ако искът не е заявен като частичен в исковата молба, не е допустимо в хода на производството да бъде изменен като такъв. Когато ищецът е претендирал цялото спорно право, той едновременно твърди обстоятелствата, релевантни за неговия обем и отправя искане за защита на това право. Ако в хода на процеса заяви, че всъщност не е претендирал цялото, а само част от него, той прави изменение както в обстоятелствата на претенцията (относно размера на правото), така и в петитума на иска (увеличава искането на търсената защита). Такова изменение не е допустимо и този въпрос не е дискусионен. Няма дискусия и по въпроса, че определението, с което първата инстанция допуска изменение на иска, не може да се обжалва отделно от решението по същество на спора. Въззивният съд няма как да прецени законосъобразността на това определение извън постановеният от него акт по същество. Поради което не се налага намесата на ВКС по реда на чл.290 от ГПК и по този въпрос.
Повдигнатият от касаторите – ищци въпрос за оценка на събраните доказателства не е релевантен за произнасянето на касационната инстанция за допускане на обжалването, тъй като в производството по чл.288 от ГПК не е допустимо да се разглеждат спорове по фактите.
Що се касае до поставеният от всички страни въпрос за отговорността на община Т. като ответник по делото, то оплакванията им касаят приетите от въззивния съд факти по отношение на този ответник. Следователно и по вече изложените съображения, въпросът не е относим в производството по чл.288 от ГПК, тъй като при допускане на касационното обжалване нито могат да се установяват факти, нито да се проверява правилно ли са установени те от въззивната инстанция.
По изложените съображения Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Ямболски окръжен съд № 122 от 21.07.2009 г. по гр.д. № 238/ 2009 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: