О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 778
гр.София, 06.07.2010 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто
гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
първи юли две хиляди и десета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д. № 1044/ 2010 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по искане на „Ш” ЕООД за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Пловдивски окръжен съд № 55 от 26.02.2010 г. по гр.д. № 3212/ 2009 г. С посоченото решение е потвърдено решение на Пловдивски районен съд по гр.д. № 7391/ 2009 г., като по този начин са уважени предявените от И. Я. М. против касатора искове с правно основание чл.344 ал.1 т.1 и 2 от КТ. Признато е за незаконно и е отменено уволнението на М. , извършено със заповед № 34 от 11.06.2009 г. на директора на дружеството – касатор и ищцата е възстановена на заеманата преди уволнението длъжност „оператор”.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се твърди от жалбоподателя, че въззивният съд е решил спора отговаряйки на противоречиво решавани в съдебната практика въпроси, а именно: искането на обяснения от работник в процедура по дисциплинарно уволнение самоцелно ли и достатъчно ли е работникът или служителят да е депозирал обяснения за същите нарушения, за които му е наложено наказание; въззивният съд трябва ли да изложи мотиви за прилагането чл.193 и чл.195 от КТ или може да се присъедини с едно изречение към мотивите на първата инстанция; ако работникът извлича неправомерна неимуществена изгода, налице ли е злоупотреба с доверието на работодателя и дали е такъв случаят, в който охраната на предприятието бива уговаряна да укрие кражба, извършена от друг работник в предприятието. Жалбоподателят се позовава на решение на ВКС № 440 от 04.07.2002 г., и определения на ВКС № 1* от 31.08.2009 г. и № 16 от 19.01.2009 г. като поддържа, че в тях повдигнатите въпроси са решени по начин, кой е различен в сравнение с обжалваното въззивно решение. На това основание иска допускане на касационно обжалване на решението, съответно отмяната му и разглеждане на спора по същество, с последващо отхвърляне на предявените искове.
Ответницата по касация И. Я. М. оспорва жалбата и моли обжалването да не бъде допуснато, като счита че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.2 от ГПК. Според нея представените от касатора съдебни актове доказват не наличие на противоречие в практиката, а установяват трайно и еднакво решаване от съдилищата на повдигнатите в жалбата въпроси.
Съдът, след като обсъди направените доводи и прецени материалите по делото, намира жалбата за допустима, обаче искането за допускане на касационно обжалване на решението е неоснователно.
Първите два от повдигнатите от касатора въпроси са от значение за крайните изводи на въззивния съд, но няма данни те да се решават противоречиво от съдилищата. Не могат да са доказателство за наличие на такива противоречия представените от касатора определения на ВКС. Съгласно ТР № 1 от 2010 г на ОСГТК на ВКС, за да е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.2 от ГПК правният въпрос, от значение за изхода на обжалваното въззивно решение, трябва да е разрешен в противоречие с друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на Върховния касационен съд, постановено по реда на отменения ГПК по същия правен въпрос. Определенията на съдилищата, включително на Върховният касационен съд, не са релевантни за да се направи преценка, че становищата в тях по материалноправни въпроси внасят противоречие в практиката.
Въпросът дали е достатъчно работникът или служителят да е депозирал обяснения за същите нарушения, за които му е наложено наказание, за да се приеме, че са спазени изискванията на чл.193 от ГПК, няма данни да се решава противоречиво от съдилищата. Трайна е практиката, че ако от работника са взети обяснения за извършеното нарушение, то процедурата е законно протекла, независимо от това как тези обяснения са изискани и обективирани. В случая въззивният съд не е приел, че искането на обяснения е самоцел, а е приел, че са искани обяснения за нарушение, състоящо се в извършена кражба на 01.06.2009 г. от завода на дружеството – касатор. Наложено е наказание за друго деяние – а именно в това, че М. е направила опит да прикрие престъпление на съпруга си И. М. За лично укривателство обяснения от работника не са искани, с оглед на това изводът, че наказанието е наложено за нещо различно от това, за което на работника е дадена възможност по чл.193 от КТ, не може да се оспори. Не е прието нещо различно в решение № 440/ 04.07.2002 г. на ВКС, ІІІ г.о. по гр.д. № 784/ 2001 г. В този акт ВКС е изложил доводи, че нормата на чл.193 ал.1 от КТ осигурява възможност на работника да се защити срещу обвинение за конкретно извършено от него и посочено от работодателя нарушение на трудовата дисциплина. Изводът на въззивния съд, че когато се искат обяснения за едно конкретно нарушение, а се налага наказание за друго конкретно нарушение, е допуснато нарушение на чл.193 от КТ, не противоречи на тълкуването на закона, дадено в цитирания акт на ВКС.
Неоснователен е и доводът, че практиката е противоречива по въпроса може ли въззивният да не изложи мотиви за прилагането чл.193 и чл.195 от КТ, а да се присъедини към мотивите на първата инстанция. Няма влезли в сила решения по този въпрос, които да обуславят наличие на противоречие, а законът изрично позволява въззивното съдебно решение да бъде мотивирано чрез препращане към мотивите на първоинстанционния съд (чл.272 от ГПК).
Въпросът налице ли е злоупотреба с доверието на работодателя, ако работникът извлича неправомерна неимуществена изгода (в частност ако опита да прикрие престъпление, извършено от друг работник в предприятието), изобщо не е обсъждан от въззивния съд. Той не обуславя крайния изход от спора, тъй като въззивният съд е приел от фактическа страна, че по делото липсват каквито и да е данни М. да е извършила действия по прикриване на престъпление, извършено от друг работник. Правилността на тази фактическа констатация в производството по чл.288 от ГПК не може да се проверява. А доколкото въззивният съд е установил, че не е извършено деянието, за което работникът е наказан, той не е обсъждал (и не е било нужно да обсъжда) доколко това деяние съставлява злоупотреба с доверието на работодателя. Съответно не само, че по повдигнатия от касатора последен въпрос не се установява противоречива практика, но въобще отговорът на този въпрос не е от значение за крайните изводи на въззивния съд.
Поради това касационното обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато. На ответника по касация следва да бъдат присъдени разноските, направени в касационното производство.
По изложените съображения Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Пловдивски окръжен съд № 312 от 26.02.2010 г. по гр.д. № 3212/ 2009 г.
ОСЪЖДА „Ш” ЕООД да заплати на И. Я. М. сумата 500 лв (петстотин лева) разноски по касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: