О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 563
гр.София, 21.05.2010 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание
на тринадесети май две хиляди и десета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д. № 785/ 2010 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по искане на И. И. К. за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Великотърновски окръжен съд № 13/ 12.02.2010 г. по гр.д. № 1273/ 2009 г. С въззивното решение е отменено частично и частично е оставено в сила решение на Горнооряховски районен съд по гр.д. № 922/ 2009 г., като по този начин предявеният от касатора против Й. Е. П. иск за установяване, че не дължи сумата 2 010 лв, за която е образувано изп.д. № 2* на частен съдебен изпълнител рег. № 7* е уважен за сумата 100 лв и е отхвърлен за разликата до 2 010 лв.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се твърди от жалбоподателя, че въззивният съд е разрешил неправилно процесуалният въпрос може ли да бъде задължена страна по делото да представи доказателства, за чието съществуване няма данни. Според касатора отговорът на този въпрос е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Освен според него въззивният съд, отговаряйки отрицателно на така формулираният въпрос, постановил решението си в противоречие с практиката, обективирана в решение № 920/ 27.09.2000 г. по гр.д. № 44/ 2000 г. на ІІ г.о. на ВКС, решение № 237/ 19.02.2001 г. по гр.д. № 1521/ 2000 г. на V г.о. на ВКС и П. № 7 от 1965 г. на пленума на ВСРБ. Освен това е повдигнал материалноправният въпрос кой е надлежен ответник по иск, с който е предявено вземане за издръжка. Счита, че като задължен за издръжка баща на непълнолетно дете именно детето трябва да е страна по иск за установяване на задължението, а не неговата майка. Като приел обратното, въззивният съд допуснал противоречие с практиката, обективирана в решение № 4/ 28.03.1999 г. по гр.д. № 866/ 1998 г. на ІІ г.о. на ВКС и решение № 100/ 02.03.1990 г. по гр.д. № 796/ 1989 г. на ІІ г.о. на ВКС. Поради това се иска допускане на касационно обжалване на решението, съответно – отмяната му.
Ответникът по касация Й. Е. П. не взема становище по жалбата.
Съдът, след като обсъди направените доводи и прецени материалите по делото, намира жалбата за допустима, но искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение – за неоснователно.
По повдигнатия от касатора процесуален въпрос въззивният съд не е допуснал противоречие със задължителна съдебна практика. ППВС № 7 от 1965 г. е постановено за уеднаквяване на практиката по някои въпроси на второинстанционното производство по отменения ГПК. След отмяната на закона, в чието тълкуване е издадено, а и с оглед коренно различната уредба по действащия ГПК на въззивното производство, постановлението следва да се третира като изгубило сила. Освен това то не е постановено по въпроси на доказването, а по въпроси за дейността на втората инстанция като контролно-отменителен съд. Взетите мимоходом становища по доказателствените средства в постановлението нямат обвързващ характер. Освен това в постановлението дори мимоходом не е засегнат повдигнатия от касатора въпрос за изискване на доказателства, намиращи се у другата страна. Разгледани са най-общо нарушения на правилата за доказване, които са основание за отмяна на първоинстанционно решение – материя, която няма нищо общо нито с действащия ГПК, нито с повдигнатия от касатора процесуален въпрос.
Следователно няма основания по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. Няма основания и по т.2 на цитираната алинея. Решение № 920/ 27.09.2000 г. по гр.д. № 44/ 2000 г. на ІІ г.о. на ВКС разглежда хипотеза, в която въззивният съд е отказал да допусне доказателства по мотив, че те са късно направени (не във въззивната жалба, а едва в съдебно заседание). Тази хипотеза няма нищо общо с настоящия случай, в който допускането на доказателства е отказано не поради късно направено искане, а тъй като не са налице предпоставките на закона за допускането. Що се касае до решение № 237/ 19.02.2001 г. по гр.д. № 1521/ 2000 г. на V г.о. на ВКС, то разглежда въпрос на неоснователен отказ за назначаване на експертиза по делото. И това решение няма нищо общо с повдигнатия от касатора въпрос, може ли да се изисква от другата страна документ, за чието съществуване няма данни.
По този въпрос не се налага намесата на ВКС за осигуряване на точното прилагане на закона и развитието на правото. Законът е ясен и не се нуждае от тълкуване, а и практиката по прилагането му е единна. Може да се изиска само този документ, който се намира у страна по делото (чл.190 ал.1 от ГПК). Това означава, че за съществуването на този документ трябва да има обективни данни. Обратното би било логически абсурдно, тъй като неизпълнението на задължението по чл.190 ал.1 от ГПК води до последиците по чл.161 от ГПК, т.е. съдът може да приеме за доказано това, което според изискващата документа страна е обективирано в него. Ако това е възможно само по твърдения на изискващата страна за съществуването и съдържанието на документа, то съдът ще има процесуална възможност да санкционира като годно доказателствено средство изгодните фактически твърдения на страните. Обаче тези твърдения не са доказателствено средство – те съставляват изявления на страните в процеса за благоприятни за тях факти и сами по себе си подлежат на доказване. Поради това съдът не може да възлага задължение за представяне на документи, за които няма обективни данни да са създадени, да съществуват и да са в държане на ответната страна.
По повдигнатия от касатора материален въпрос също няма противоречива практиката. Цитираното от касатора решение № 4/ 28.03.1999 г. по гр.д. № 866/ 1998 г. на ІІ г.о. на ВКС не е приложено по делото и поради това не може да се прецени съотносимостта му към процесния случай. Вярно е, че в решение № 100/ 02.03.1990 г. по гр.д. № 796/ 1989 г. на ІІ г.о. на ВКС е прието, че легитимирани страни по иск за издръжка са лицето, което има право на издръжка и лицето, което е задължено да я дава. В случая обаче съдът не е сезиран с иск за упражняване на право на издръжка, а с иск за установяване на погасяване на задължение за издръжка поради плащането му. Процесуалната легитимация по този иск се обуславя от твърденията на ищеца за това, кое лице претендира съществуването на задължението. Тъй като в исковата молба като претендиращо задължението лице е посочена Й. П. , именно тя е процесуално легитимирана да участва като страна в процеса. Решението срещу материалноправно нелегитимирана страна не се ползва със сила на пресъдено нещо спрямо субектът, който е правоимащ по оспореното задължение и няма пречка искът да бъде предявен отново срещу същия субект.
По тези мотиви съдът не намира основания за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
По изложените съображения Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Великотърновски окръжен съд № 13/ 12.02.2010 г. по гр.д. № 1273/ 2009 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: