О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 742
гр.София, 29.06.2010 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
двадесет и четвърти юни две хиляди и десета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д. № 1005/ 2010 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по искане на Г. И. Т. за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Кюстендилски окръжен съд от 12.04.2010 г. по гр.д. № 120/ 2010 г. С посоченото решение е потвърдено решение на Кюстендилски районен съд по гр.д. № 1509/ 2008 г., като по този начин е отхвърлен предявения от жалбоподателката против С. Д. Х. иск, квалифициран по чл.59 от ЗЗД, за сумата 7920,48 лв.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се твърди от жалбоподателката, че в противоречие с ТР № 1 от 2000 г. на ОСГК на ВКС и решение на ВКС, І г.о. по гр.д. № 1003/ 1999 г. въззивният съд не е извършил самостоятелна преценка на доказателствата, не е направил свои фактически и правни изводи по спора, не е обсъдил доказателствата в тяхната взаимна връзка. Неправилно преценил в какво се състои лишаването от ползването на един имот и не изложил доводи дали наличието на вещи на ответника в него е такова лишаване. Неправилен бил изводът, че ако ответникът е ползвал имота в различни периоди искът подлежи на отхвърляне изцяло, а не на частично уважаване. В противоречие с ППВС № 4 от 1975 г. съдът приел, че мотивите в предходно решение на ВКС се ползват с обвързваща сила относно ползването на имота, а неправилно игнорирал тези мотиви в частта, в която за последващи периоди фактът на ползването е приет за установен. Поради това моли за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и за отмяната му.
Ответникът по касация – С. Д. Х. – оспорва жалбата с доводи по същество, без да излага съображения по основанията за допускане на касационното обжалване.
Върховният касационен съд, след като обсъди направените доводи и прецени материалите по делото, намира жалбата за допустима, но искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение е неоснователно.
Не могат да бъдат споделени доводите на касатора, че въззивният съд не е извършил самостоятелна преценка на доказателствата и не е направил свои фактически и правни изводи по спора. В мотивите на обжалваното решение се съдържа анализ на свидетелските показания по делото и са направени фактически изводи въз основа на кредитираните доказателства. Поради това не е налице противоречие с цитираните в изложението актове на ВКС. Що се касае до това, дали анализът на гласните доказателства е правилен и дали всички доказателствата са обсъдени правилно в тяхната взаимна връзка, то този въпрос не е такъв по чл.280 от ГПК. Неправилната преценка на доказателствата би съставлявала процесуално нарушение по чл.281 от ГПК, но не може да бъде разглеждана като основание за допускане на касационното обжалване и не може да се обсъжда от касационния съд в производството по чл.288 от ГПК.
По същият начин се поставя и въпросът какви доводи е изложил въззивният съд в мотивите си относно това, в какво се състои лишаването от ползването на един имот и дали наличието на чужди вещи в имота е равнозначно на такова лишаване. Според касатора мотивите са грешни, т.е. твърди се неправилно тълкуване и приложение на материалния закон. Нарушението на закона обаче е основание за отмяна на въззивното решение по чл.281 от ГПК. Дали има такова нарушение касационната инстанция може да обсъжда ако обжалването бъде допуснато, но не и в самото производство по допускането по чл.288 от ГПК.
Що се касае до доводите за наличие на противоречие между мотивите на обжалваното решение и тълкуването по т.15 от ППВС № 4 от 1975 г., то същите са изцяло несъстоятелни. Цитираното постановление е издадено за уеднаквяванe на практиката по въпроси на непозволеното увреждане, конкретно в т.15 от него се третира въпросът за обвързващата сила на мотивите на решение по спор за реализиране на регресна отговорност по чл.54 от ЗЗД и то в случаите, когато с предходно решение и с участието на трети лица е отречено твърдението за съвместно извършване на увреждането от неколцина. Това тълкуване няма нищо общо с фактическата обстановка по настоящия спор, при която предмет на делото е обезщетяване на вреди от неизпълнение на задължението на продавач по договор за продажба да предаде владението на вещта.
По тези мотиви следва да се приеме, че не са налице твърдяните от касатора основания по чл.280 от ГПК. Касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
При този изход от спора само ответникът по касация има право на разноски по касационното производство. Той обаче, макар да е доказал извършени разходи за адвокатска защита, не е претендирал възлагането им. И тъй като реализирането на отговорността за разноски се подчинява на принципа на диспозитивното начало в процеса, то при липса на отправено искане към съда за присъждане на разходите за защита в производството, произнасяне по разноските с настоящето решение не може да има.
По изложените съображения настоящият състав на Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Кюстендилски окръжен съд от 12.04.2010 г. по гр.д. № 120/ 2010 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: