О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 345
гр.София, 06.04.2009 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание
на втори април две хиляди и девета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д. № 448/ 2009 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по искане на Ц. П. Ц. и М. С. Ц. за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски градски съд № 328/ 26.11.2008 г. по гр.д. № 1585/ 2007 г. С въззивното решение е оставено в сила решение на Районен съд – София по гр.д. № 10142/ 2005 г., с което е отхвърлен предявения от жалбоподателите против А. И. Ч. иск за обявяване за окончателен на предварителен договор от 03.04.2001 г.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване се твърди от жалбоподателите, че обжалваното решение съдържа произнасяне по съществен процесуалноправен въпрос – как се доказва симулация на предварителен договор за прехвърляне на недвижим имот в частта, в която е уговорено това прехвърляне да е безвъзмездно. Становището на въззивния съд, че симулацията можело да се разкрива единствено с писмени доказателства и че свидетелски показания били допустими само при „начало на писмено доказателство”, противоречи според касаторите на практиката на ВКС, съдържаща се в решение № 540 от 30.06.1999 г по гр.д. № 253/ 1999 г. Освен това касационното произнасяне по този въпрос би било според касаторите от значение за точното прилагане на закона. На тези основания се иска допускане на касационно обжалване на решението.
Ответникът по касация – А. И. Ч. – оспорва жалбата. Счита, че не са налице обстоятелства за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като цитираното от касаторите решение на ВКС касае хипотеза на решен спор по чл.26 от ЗЗД, а не (както е в процесния случай) спор по чл.19 ал.3 от ЗЗД. Според нея въпросът с доказването на симулацията е коментиран от въззивния съд изцяло в съответствие с практиката на ВКС. Позоваването от страна на касаторите на нормата на чл.280 ал.1 т.3 от ГПК ответницата счита за голословно и немотивирано, което според нея е пречка съдът да се произнесе налице ли е твърдяното основание. Моли касационното обжалване да не бъде допуснато, евентуално – жалбата да бъде отхвърлена. Претендира за разноските по касационното производство.
Върховният касационен съд, след като обсъди направените доводи и прецени материалите по делото, намира жалбата за допустима и искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение – за основателно.
Въпросът за това, по какъв начин може да се доказва симулативност на изявлението в едни договор от страна по същия договор, е съществен процесуалноправен въпрос. Този въпрос в обжалваното решение е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, тъй като в цитираното от касаторите решение на ВКС се съдържат мотиви, според които при начало на писмено доказателство свидетелски показания за разкриване на симулацията са допустими. В случая касаторите твърдят, че такова писмено доказателство е налице с оглед описаното в т.8 от нотариалния акт № 39/ 1997 г. Същото било начало на писмено доказателство за това, че ответницата не е имала намерение да прехвърли безвъзмездно правото на собственост върху идеални части от недвижим имот, а е насрещната престация е била обезщетяването й с жилищни обекти, строени от трето лице. Липсата на мотиви по тези доводи от въззивния съд е равносилно на произнасяне по съществен въпрос в отклонение от практиката на ВКС, като решението по този въпрос е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
Поради това съдът намира, че касационното обжалване следва да бъде допуснато, а доводите на жалбоподателя за постановяване на обжалвания акт в нарушение на материалния закон – да бъдат разгледани по същество.
По изложените съображения Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Софийски градски съд № 328/ 26.11.2008 г. по гр.д. № 1585/ 2007 г.
На основание чл.18 ал.2 т.2 от Тарифа за държавните такси указва на жалбоподателите Ц. П. Ц. и М. С. Ц. в едноседмичен срок от съобщението да представи по делото документ за внесена държавна такса по сметка на Върховния касационен съд в размер 25 лв (двадесет и пет лева). В противен случай жалбата им ще бъде върната.
Делото да се докладва за насрочване в открито съдебно заседание след представяне на доказателства за внесена държана такса, или при изтичане на срока.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
Особено мнение на съдия Борис Илиев.
Считам за неправилно становището на мнозинството от състава, че следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на СГС. На първо място не намирам за допустимо съдът служебно да въвежда основания за допускане на касационно обжалване. В своето изложение касаторите ясно и изрично се позовават на съществен процесуалноправен въпрос, който е решен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС и е от значение за точното прилагане на закона. Този въпрос, според тях, е как се доказва симулативно волеизявление от страна, която е участвала в извършването му. Само и единствено по това основание за допускане на касационното обжалване съдът следваше да се произнесе, тъй като служебното въвеждане на други основания не е уредено в закона, а и това би означавало съдът да излезе от ролята си на арбитър и да вземе ролята на помощник на една от страните в процеса. Следователно като основание за допускането на обжалването пред ВКС не следваше да се разискват други въпроси освен този, повдигнат от касаторите.
По този въпрос обаче няма противоречива съдебна практика – симулацията се доказва от този, който е участвал в извършването на симулативното волеизявление, с обратно писмо. Свидетели са допустими само при наличие на „начало на писмено доказателство”. Това е и становището на въззивния съд, като по този въпрос не ми е известно да има друга съдебна практика. Поради това решаването на същия не може да бъде от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото – правилото на чл.134 от ГПК (отм.) е ясно, прилага се от съдилищата еднакво в отделните хипотези, поради което не се налага нито тълкуването му, нито уеднаквяване на съдебна практика. Ето защо оставам на мнение, че нямаше основания да се допусне касационно обжалване на решението на СГС.
СЪДИЯ: