Р Е Ш Е Н И Е
№ 437
София, 30 ноември 2009 година
Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесети октомври две хиляди и девета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕРОНИКА ИМОВА
ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ
ФИДАНКА ПЕНЕВА
при участието на секретаря Лилия Гаврилова
и в присъствието на прокурора Искра Чобанова
изслуша докладваното от съдията Красимир Харалампиев
н. дело № 488/2009 година.
Производството е образувано по касационна жалба на защитника на подсъдимия М. Ц. М. против решение № 106 от 30.04.2009 год. по внохд № 80/2009 год. по описа на Софийския апелативен съд.
В нея са релевирани основанията за проверка на въззивното решение по чл. 348, ал. 1, т.т. 1 и 3 от НПК.
Излага се довода, че при установените по делото фактически положения, законът е приложен неправилно, защото вместо да оправдае подсъдимия, съобразно разпоредбата на чл. 303, ал. 2 НПК, съдът го е признал за виновен и осъдил по предявеното обвинение. В случая е налице хипотезата на чл. 15 от НК-настъпило случайно деяние, в резултат на изцяло неправомерното поведение на пострадалия, който, без да вземе мерки за собствената си безопасност, внезапно, започнал пресичане на пътното платно. Въпреки незабавната реакция на М. , щом го възприел за опасност на движението, ударът между пешеходеца и управляваното от него МПС бил непредотвратим, защото той попаднал в опасната зона за спиране на автомобила. Съдът неправилно е възприел изцяло заключението на комплексната медицинска автотехническа експертиза, която изслушал в проведеното въззивно следствие за начина на пресичане на пешеходеца – „спокойно тичане”, а не с ход „притичване”, при която последна хипотеза, пострадалият е попадал в опасната зона за спиране и ударът е бил непредотвратим.
Оплакването за явна несправедливост на наказанието определено по вид е свързано с виждането на защитата, за недостатъчна оценка на неправомерното поведение на пешеходеца, който предприел пресичане на пътното платно на непозволено място.
В съответствие с релевираните касационни основания за проверка се правят алтернативните искания за отмяна на обжалваното въззивно решение, като касационната инстанция приложи разпоредбата на чл. 354, ал. 1, т. 2 вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК и оправдае подсъдимия по предявеното му обвинение или изменяване на обжалвания съдебен акт с определяне на наказанието при условията на чл. 55, ал. 1, б.”б” НК, както и намаляване размера на обезщетенията присъдени в полза на гражданските ищци.
Подсъдимият и защитниците му поддържат касационната жалба по изложените в нея съображения. По същество се излага и довод за допуснато от съда съществено нарушение на процесуалните правила, като не е било уважено искането за допускане и разпит на сочени от подсъдимия свидетели, с което правото му на защита е било ограничено-основание за касационна проверка и по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК.
Повереникът на гражданските ищци-адв. Л. Ц. от САК излага съображения, че като неоснователна касационната жалба на подсъдимия следва да се остави без уважение.
Прокурорът също даде заключение, че касационната жалба е неоснователна, тъй като не са налице визираните в нея основания за отмяна или изменяване на въззивния съдебен акт. Затова, като правилно и законосъобразно, обжалваното решение следва да се остави в сила.
Върховният касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното:
С присъда № 28 от 16.12.2008 год. по нохд № 2810/2008 год. на Софийския градски съд подсъдимият М. Ц. М. е признат за виновен в това, че на 22.05.2008 год. в гр. С., бул. „П. Тодоров” при управление на МПС-т.а. „Ивеко”, с рег. № С* нарушил правилата за движение – чл. 20, ал. 2, изр. последно от ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на Н. И. Д. , поради което и на основание чл. 343, ал. 1, б.”в”, във вр. чл. 342, ал. 1 и чл. 54 НК е осъден на една година лишаване от свобода, като е оправдан по обвинението да е нарушил и чл. 20, ал. 2, изр. 1 и чл. 116 от ЗДвП.
На основание чл. 343г вр. чл. 37, ал.1, т. 7 НК подсъдимият е лишен от право да управлява МПС за срок от една година от влизане на присъдата в сила.
На основание чл. 66, ал. 1 НК изпълнението на наказанието „лишаване от свобода” е отложено за изпитателен срок от три години.
Съдът е осъдил подсъдимия да заплати на гражданските ищци Д. Н. Д. и Е. Н. О. по двадесет и пет хиляди лева, а на М. А. Д.-четиридесет хиляди лева, представляващи обезщетение за причинените им от деянието неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 22.05.2008 год. до окончателното изплащане на сумата, като в останалата част за разликата до първоначално предявените размери, гражданските искове са отхвърлени, като неоснователни.
По реда на чл. 189, ал. 3 от НПК, съдът се е произнесъл по направените деловодни разноски, по дължимите на държавата такси върху размера на уважените искове и по разноските на ищците за ангажиране на повереник, които присъдил в тежест на подсъдимия.
С обжалваното решение Софийският апелативен съд е потвърдил изцяло присъдата.
Като прецени доводите на страните и доказателствата по делото, проверявайки решението в пределите на чл. 347, ал. 1 НПК, Върховният касационен съд намира, че касационната жалба на подсъдимия е неоснователна.
Изложеното от защитата на подсъдимия за първи път в съдебното заседание пред настоящата инстанция основание за проверка по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК следва да се остави без разглеждане, като процесуално недопустимо, защото не е посочено като основание в съдържанието на касационната му жалба/ чл. 351, ал. 1 НПК/ и установените в чл. 347, ал. 1 НПК предели -„Касационната инстанция проверява присъдата или решението само в обжалваната част и по отношение на обжалвалите лица..“.
От събраните при досъдебното и съдебно разследване от двете съдебни инстанции са били установени всички обстоятелства от значение за изясняване механизма на настъпилото със съставомерен резултат пътно транспортно произшествие.
Назначената по делото комплексна медико-автотехническа експертиза е дала заключение, че мястото на удара между товарния автомобил и пешеходеца е по дължина на пътното платно-на около 5.0-6.0 метра преди ориентира /свързваща върха на затревения разделителен остров между платната и десния тротоар /, считано в посока на огледа, а по широчина на пътното платно-около 3.0 метра вляво от десния край на пътното платно, считано в същата посока/от ул. „Бяла Черква” към бул.”България”. Непосредствено преди и в района на произшествието подсъдимият управлявал автомобила със скорост около 50 км/час, при която съобразно конкретните пътни и атмосферни условия, както и характеристиките на МПС опасната му зона за спиране е била 34 метра. Скоростта на движение на автомобила е установена от експертизата, не само от показанията на свидетелката Т, но и на базата на последвалите деформации по автомобила, изпадналите предмети на пътното платно, характера на травматичните увреждания на пострадалия довели до настъпването на смъртта му и данните от огледния протокол за местонахождението на трупа му на пътното платно.
Когато пешеходецът Д. стъпил на пътното платно и предприел пресичането му със спокойно тичане/5,6км/час – възприета от експертите съобразно усреднения параметър за възрастовата му група-над 70 години, а не на други абстрактни величини/, от ляво надясно спрямо движението на автомобила, подсъдимият е могъл да го възприеме като опасност за движението и да предприеме мерки да предотврати удара. Тези изводи на съда се основават на заключението на експертите при сравняването на обективно установените технически параметри- опасна зона за спиране-34 метра и отстояние на автомобила от мястото на удара- 36 метра. В рамките на последните, подсъдимият е могъл да възприеме опасността и при своевременно реагиране чрез спиране е щял да избегне съприкосновението на автомобила с пострадалия и настъпването на общественоопасните последици.
Въззивният съд е отхвърлил твърдението на защитата, че пострадалият е пресичал пътното платно със скорост по-голяма от възприетата от експертите скорост от 5,6 км/час, при която пострадалият е попадал в опасната зона за спиране и ударът е бил непредотвратим, както и твърдението на М. , че е възприел пешеходеца на около 1,5метра пред автомобила, като е изложил съображения, че това негово твърдение представлява защитна позиция, която не кореспондира с експертното заключение основано на обективно съществуващи и опровергаващи го данни.
Съобразно безспорно установените по делото фактически положения и виновното нарушение на подсъдимия на разпоредбата на чл. 20, ал. 2 изр. последно от ЗДвП, което е в пряк и непосредствен резултат с настъпилите общественоопасни последици, законът е приложен правилно.
Ето защо, деянието не е случайно по смисъла на чл. 15 НК, защото подсъдимият като водач на моторно превозно средство по своя вина се е поставил в невъзможност да избегне настъпването на тези общественоопасни последици.
Развитите в касационната жалба на подсъдимия М. доводи за явна несправедливост на наложеното наказание са неоснователни. При определяне на наказанието съдът е подложил на преценка наличните по делото смекчаващи и отегчаващи обстоятелства. Обосновано е приел, че е налице превес на смекчаващите обстоятелства, което е станало основание наказанието да бъде определено в рамките на предвидения в текста на закона и към минимума размер, с приложение института на т.н. „условно осъждане”. За да бъде заменено определеното на жалбоподателя наказание „лишаване от свобода” с „пробация”, каквото е неговото искане, е необходимо да са налице многобройни или изключителни смекчаващи отговорността обстоятелства, които да доведат до приложение на разпоредбата на чл. 55, ал. 1, б.”б”НК. Такива обстоятелства в конкретния случай, както предишните, така и настоящата последна съдебна инстанция установи, че не са налице.
В жалбата, от името на подсъдимия, защитникът е поискал да бъде намален и размера на уважените граждански искове, но в нея липсват каквито и да са доводи в тази насока. При определяне на обезщетенията двете предишни инстанции са отчели, че с поведението си на пешеходец, пострадалият Д. също е допринесъл за настъпването на вредоносния резултат, като в нарушение на чл. 113 от ЗДвП е предприел пресичане на пътното платно на неразрешено място.
Имайки предвид това обстоятелство, а от друга страна характерът и тежестта на допуснатото от подсъдимия нарушение на пътните правила, намиращо се в пряка причинна връзка с причиненото непозволено увреждане, породило деликтната му отговорност, както и актуалната съдебна практика при подобни случаи, настоящият касационен състав намира, че е отчетено правилното съотношение между претърпяните от гражданските ищци неимуществени вреди и тяхното парично измерение при присъждане на обезщетението, т. е. спазен е принципът за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, поради което жалбата и в тази част е неоснователна.
Ето защо, не са налице визираните в жалбата на касатора основания за отмяна или изменяване на въззивното решение, което като законосъобразно, следва да се остави в сила.
По изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд на РБ, ІІІ н.о.
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 106 от 30.04.2009 год. по внохд № 80/2009 год. по описа на Софийския апелативен съд.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: