Р Е Ш Е Н И Е
№ 354
София, 09 октомври 2008 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и трети септември 2008 г. в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕРОНИКА ИМОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОРИСЛАВ АНГЕЛОВ
ПАВЛИНА ПАНОВА
при секретаря …………Ив. ИЛИЕВА……………………… и в присъствието на прокурора от ВКП ………М. МИХАЙЛОВА…………….., като изслуша докладваното от съдия П. ПАНОВА наказателно дело № 354/2008 г. , за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по жалба на подсъдимите Б. Б. Б. и З. Л. П. срещу въззивно решение № 51/ 03.06.2008 г., постановено от Военноапелативния съд по ВНОХД № 192/2007 г. , с което е била потвърдена първоинстанционната присъда по делото.
С първоинстанционна присъда № 1* постановена от Пловдивски военен съд на 14.02.2008 г. по НОХД № 192 по описа за 2007 г., подс. Б. ов и подс. П. са били признати за виновни за това, че на 03.02.2007 г. в гр. П., като длъжностни лица – първият като полицейски инспектор ІV степен в група „Териториална полиция” , а вторият като старши полицай в СПООР, и двамата към сектор „Охранителна полиция” при ІV РПУ – П. , в съучастие като съизвършители помежду си поискали и приели дар – сума от 20 лв., която не им се следва, за да не извършат действия по служба, поради което и на основание чл. 301 ал.1 вр. чл. 20 ал.2 вр. чл. 54 от НК им е наложил наказания както следва : на подс. Б. ов – „лишаване от свобода” за срок от една година и шест месеца, изпълнението на което отложил за срок от три години, както и наказание „глоба” в размер на петстотин лева и го е лишил от право да заема длъжността ”държавен служител в МВР” за срок от една година и шест месеца, на подс. П. – „лишаване от свобода” за срок от една година , изпълнението на което отложил за срок от три години, както и наказание „глоба” в размер на триста лева и го е лишил от право да заема длъжността ”държавен служител в МВР” за срок от една година.
Касационната жалба, подадена от името на подсъдимите чрез техен адвокат-защитник, релевира касационните доводи по чл. 348 ал.1 т.2 и т.3 от НПК – съществено нарушение на процесуалните правила и явна несправедливост на наказанията. Доводите за допуснати съществени процесуални нарушения се свеждат до това, че инстанциите по фактите са игнорирали определени доказателства, съдържащи се в показанията на свидетелите Ч, П. , П. и Г. , че не са индивидуализирани отделните действия на подсъдимите, че показанията на св. П се основават на предположения, не на негови възприятия, че показанията на св. Л са четени избирателно, а не изцяло, както и че са ценени като доказателства обяснения от предварителна проверка на този свидетел. Явната несправедливост на наказанията се обосновава с факта на необсъждане на ниската стойност на предмета на деянието като смекчаващо отговорността обстоятелство. С жалбата се прави искане за отмяна на въззивното решение и постановяване на такова, с което двамата подсъдими да бъдат оправдани или алтернативно се иска делото да бъде върнато за ново разглеждане.
Пред касационната инстанция защитата на подсъдимите не се явява, а подс. П. поддържа касационната жалба по мотивите, съдържащи се в нея.
Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата, предвид на това, че всички доказателства са били надлежно обсъдени от инстанциите по фактите, като е била разграничена ролята на всеки подсъдим, което е намерило отражение и в определяне на техните наказания.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт, установи следното:
Жалбата е неоснователна.
1. По отношение на твърденията за допуснати съществени процесуални нарушения:
ВКС, извършвайки собствена проверка на процеса на събиране на доказателствата и техния анализ от двете съдебни инстанции с оглед разпоредбите на чл. 14 ал.1 и чл. 339 ал.2 във вр. чл. 305 ал.3 от НПК, не намери да са налице данни за наличие на касационното основание по чл. 348 ал.1 т.2 от НПК. Мотивите към въззивното решение са напълно съобразени с изискванията на закона и в частност с разпоредбата на чл. 339 ал.2 вр. чл. 305 ал.3 от НПК- от тях е видно какви факти е приел за установени въззивният съд и въз основа на какви доказателства, като изрично е посочено защо се съгласява с приетите фактически положения от първоинстанционния съд и неговата правна аргументация. Ясно е посочено защо въззивната инстанция не е възприела фактическите и правни доводи на защитата на подсъдимите. По този начин крайният резултат на доказателствения процес е обективиран по един ясен, убедителен и несъмнен начин, така че волята на въззивния съд и неговото вътрешно убеждение е възможно да бъдат проследени както от страните в процеса, така и от касационния съд. В мотивите към присъдата и в решението на апелативният съд е даден изчерпателен обоснован отговор на всички възражения на страните и двете инстанции по фактите са обосновали в пълна степен своите съображения за достигнатия фактически и правен извод по делото. Ето защо твърденията в касационната жалба за наличие на противоречие в доказателства и липса на обсъждането им в мотивите, са напълно необосновани. Вярно е, че аргументацията на въззивния съд е далеч по-пестелива от тази на първоинстанционния, но след като Пловдивският военен съд е посочил пространно кои доказателствени източници кредитира и кои не, защо не приема аргументите на подсъдимите и защитата им за липса на престъпление по чл. 301 от НК от обективна и субективна страна, то за въззивната инстанция, която не е намерила аргументацията на предходната за необоснована, не съществува и задължение отново подробно да я преповтаря. Следва да се има предвид, че доводите на жалбоподателите, съдържащи се в касационната жалба , са абсолютно идентични с правените до момента във всички стадии на съдебната фаза – пренията пред първоинстанционния съд, въззивната жалба срещу присъдата и допълнителните бележки към нея. Тези доводи са били аргументирани с едни и същи твърдения и доказателствени източници. Когато самият жалбоподател не внася в процеса нито един нов довод, подкрепен с нова аргументация, които да се нуждаят от получаване на отговор, какъвто до момента не е бил даван от решаващите съдебни инстанции в контекста на процесуалните изисквания на чл. 305 ал.3 и чл. 339 ал.2 от НПК, а преповтаря вече направени възражения и становища, то контролиращата съдебна инстанция не следва да извършва и преповтаря същия анализ на доказателствата, какъвто е направила първата съдебна инстанция. За да отговаря съдебният акт на изискването на чл. 339 ал.1 и ал.2 от НПК, е достатъчно от решението да е видно каква е волята на въззивната инстанция и кои са основанията й да не приеме въззивните доводи на жалбоподателя. В конкретния случай всички доводи за нарушение на материалния и процесуалния закони, съдържащи се във въззивната жалба, са получили свой отговор в решението на Военноапелативния съд и то по начин, по който е напълно ясно за касационните жалбоподатели каква е волята на въззивния съд и защо той не е уважил жалбата им. Това, че жалбоподателите правят едни и същи искания, подкрепени с буквално еднакви доводи, не означава , че всяка следваща инстанция им дължи преповтаряне на анализа на цялата доказателствена съвкупност, тъй като това би било в противоречие с качеството й на контролна инстанция.
Съдилищата са изпълнили основното си задължение да формират вътрешното си убеждение относно фактите по делото чрез всестранен анализ на доказателствата. Той е основан на намиращите се по делото гласни доказателства, релевантни към предмета на доказване, които потвърждават показанията на св. К св. Валентин П. , А. Р. , К. Б. ски, Й. Л. Поискването и приемането на процесната сума от Б. ов и П. е установено по безспорен начин. Демонстрираното пред съда нежелание на св. К да свидетелства за самия факт по даване на подкупа, е негово законно право по чл. 121 ал.1 от НПК, за което той не може да бъде упрекнат. Използването на това право не прави показанията му недостоверни, тъй като те са проверени чрез тези на свидетеля – очевидец П. Последните не почиват на предположения /както се твърди в жалбата/, а на личните визуални и слухови възприятия на този свидетел, намиращ се в непосредствена близост до автомобила, в който са били двамата подсъдими. Показанията му са били проверени и чрез провеждането на следствен експеримент на досъдебното производство, резултатите от който са приобщени по надлежния процесуален ред, поради което няма основание те да бъдат подлагани на каквото и да е съмнение от гледна точка на достоверността им. За обстоятелството по даване на подкупа и неговия точен размер са налице и показанията на свидетелите Р, Г. и Б. ски – колеги на подсъдимите, които не биха могли да бъдат упрекнати в каквато и да е заинтересованост от потвърждаването на неверни факти. Следователно изводът за осъществяване на престъплението по чл. 301 от НК под формата на поискване и приемане на облага от П. и Б. ов в съучастие е обоснован с анализа на събраната доказателствена съвкупност и съдилищата по фактите не могат да бъдат държани отговорни, че не са обсъдили същата и не са аргументирали изводите си по надлежния процесуален ред.
Посочването в жалбата на свидетели, които били депозирали оневиняващи доказателства, които не били обсъдени от двете съдебни инстанции, всъщност демонстрира недобро познаване на делото. И св. П/л.67/, и св. Г/л.53/ категорично са изложили факти относно искането и приемането на подкупа, както и при какви обстоятелства е станало това. Св. П. /л. 54/ не депозира оневиняващи доказателства, доколкото той в показанията е твърдял единствено, че „в негово присъствие никой не е признавал за подкуп, но и не ги е питал никой”. Единственото доказателство в подкрепа на тезата на подсъдимите са показанията на св. Ч/ л. 49/, което е житейски оправдано с оглед факта, че именно този свидетел е бил третото лице в колата на подсъдимите. Неговите показания обаче са били подробно анализирани в мотивите към присъдата / стр.10/, където съдът е изложил съображенията си защо не ги кредитира, а те напълно се споделят и от настоящата инстанция.
ВКС не намери да е налице твърдяното от жалбоподателя нарушение на процесуалните правила – непрочитане в цялост на показанията на св. К от досъдебното производство. Този свидетел пред съда се е позовал на правото си по чл. 121 ал.1 от НПК – да откаже да дава показания и да отговаря на въпроси, с които би уличил себе си в извършване на престъпление. Затова показанията му от досъдебното производство, дадени пред съдия, също се ползват от тази защита в частта им, в която той е възпроизвел факти, попадащи в кръга на такива обстоятелства. Противното би означавало разпоредбата за защита на свидетеля да се обезсмисли по своето съдържание. Чл. 281 ал.1 т.2 пр. 1 от НПК – основание за прочитане на показания от досъдебното производство при отказ на свидетеля да даде такива пред съда, предвижда случаите на отказ при нежелание да се съдейства на съда за разкриване на обективната истина и да се изпълни задължението на свидетеля.по чл. 120 ал.1 от НПК. Когато обаче този свидетел се ползва от гарантирано му от закона право на отказ да свидетелства – чл. 119 и чл.121 от НПК, то приложението на чл.281 ал.1 т.2 пр.1 от НПК е недопустимо /аргумент от чл. 120 ал.4 от НПК/. Дори и съдът да беше прочел показанията на свидетеля К. Л. на това основание в цялост /и в частта им, в която той е дал показания за дадената от него сума в дар на подсъдимите/, то той впоследствие не би могъл да ползва тези показания при постановяване на присъдата си поради изявлението на свидетеля , че се ползва от правото си по чл. 121 ал.1 от НПК и при всички положения би следвало да ги изключи от доказателствената съвкупност. Определението на Пловдивския Военен съд / постановено в с.з. от 09.01.2008 г. – с. 24 от съд. протокол/ е законосъобразно постановено и съдът не е допуснал съществено процесуално нарушение.
Доводът на защитата на подсъдимите от касационната жалба за това, че обясненията на св. К. Л. , съдържащи се на дос. производство – л. 91 от том І, са негодно доказателствено средство, принципно са верни. Саморъчните обяснения на свидетеля, снети от полицейските служители К. Б. ски и Г. Г. , не са годно доказателствено средство и на тях не могат да почиват фактическите и правни изводи на съда. Те обаче по никакъв начин не са приобщавани по делото – нито по реда на чл. 281 , ни по реда на чл. 283 от НПК, поради което доводът от касационната жалба за допуснато процесуално нарушение се явява необоснован.
По този начин, като не намери основания да уважи който и да е от доводите на защитата, изложени в касационната жалба, и като сам касационният съд не констатира да са били допуснати съществени процесуални нарушения, ВКС не намери да е налице основанието по чл. 348 ал.1 т.2 от НПК.
2. По отношение на твърдяното в жалбата нарушение на материалния закон:
Макар и не изрично формулирано, това касационно основание се извежда от посоченото в жалбата искане за оправдаване на подсъдимите по обвинението. Касационната инстанция не намира да е допуснато нарушение на материалноправните разпоредби на НК. Приетите фактически обстоятелства от двете инстанции по фактите – Пловдивски военен съд и Военноапелативен съд, правилно са били подведени под нормата на чл. 301 ал.1 вр. чл.20 ал.2 от НК.становени чрез съответните доказателствени способи са били всички елементи от обективната и субективна страна на това деяние и правилно са били квалифицирани като престъпление именно по този престъпен състав от НК. Обстоятелството, че жалбоподателите изразяват несъгласие с установените факти от двете предходни съдебни инстанции, които те са подвели под нормата на престъпния състав на чл. 301 ал.1 от НК, не сочи на неправилно приложение на материалния закон, след като доказателствените средства, приети за достоверни от двете съдебни инстанции, са установили факти, които не биха могли повече за бъдат оспорени от страните пред касационната инстанция. При така установените фактически обстоятелства ВКС не намира, че са налице основания да се приеме, че деянието, вменено във вина на подс. Б. ов и на подс. П. не е престъпно и не съставлява престъпление, поради което те да бъдат оправдани. Поведението им, инкриминирано по делото чрез обвинителния акт, от чийто рамки решаващият съд не се е отклонил, признавайки ги за виновни, действително съставлява престъпление, доколкото те обективно са поискали и приели облага, която не им се следва – сумата от двадесет лева, за да не извършат действия по служба, които действия и двамата като длъжностни лица е следвало да извършват в кръга на службата си. Това обстоятелство правилно е било интерпретирано от съдебните инстанции, които са индивидуализирали действията на всеки от двамата подсъдими по осъществяване на инкриминираното деяние, и обосновано и законосъобразно са приели, че престъплението е извършено в съучастие, тъй като и П. , и Б. ов са съзнавали действията на другия и обстоятелството , че двамата заедно чрез тях преследват постигането на престъпния резултат – искане и приемане на дар от 20 лева.
Не е основателен доводът и за това, че не е изяснено по делото кой от подсъдимите каква роля е имал при осъществяването на престъплението. Първоинстанционният съд в достатъчна степен е индивидуализирал престъпното поведение на всеки от подсъдимите / л.13 -14 от мотивите/, което е намерило отражение и при индивидуализацията на наказанието на всеки от тях.
Не са налице основания за оправдаване на който и да от двамата подсъдими поради липса на престъпление. По този начин материалният закон не е бил нарушен от въззивният съд, поради което не е налице касационното основание на чл. 348 ал.1 т.1 от НПК.
3. По отношение на довода в жалбата за явна несправедливост на присъдата и наложените с нея наказания:
ВКС не намира за основателен довода в тази насока – ниската стойност на предмета на престъплението. Съдебните инстанции са обсъдили всички относими факти, включително и този /вж.л.14-15 от мотивите/, имащи отношение към индивидуализацията на наказанията. Настоящият съд не намира те да са явно несправедливи. Същите са определени при превес на смекчаващите отговорността обстоятелства и са справедливи, защото са съобразени с критериите на чл. 54 от НК, като са наложени към минималния размер на предвиденото в закона. Срокът на отлагане на изпълнението на наказанието „лишаване от свобода” – три години, е законосъобразен, тъй като е съобразен не само със специалната , но и с генералната превенция и съответства на тежестта на престъплението и личността на конкретните извършители. Престъплението по чл. 301 не е имуществено престъпление, за да има отношение към размера на наказанието стойностния размер на неговия предмет. То се намира в Глава VІІІ на НК – „Престъпления против дейността на държавни органи, обществени организации и лица, изпълняващи публични функции”, поради което неговата обществена опасност, рефлектираща върху размера на наказанието, се определя не от размера на поискания и приетия подкуп, а от степента на засягане на обществените отношения, накърнени чрез това престъпление. В случая престъплението е било извършено от полицейски служители, чието служебно призвание е да отстояват и закрилят законовия ред и морала в обществото, а не да уронват чрез действията си престижа на държавния орган, към който се числят, и по този начин да намаляват доверието на гражданите в него. Поради това и трите наказания се явяват справедливо отмерени и не се налага тяхната корекция от ВКС.
Предвид изложените съображения настоящият касационен съдебен състав намери, че не са налице сочените в жалбата касационни основания, поради което въззивното решение, с което е била потвърдена първоинстанционната присъда, следва да бъде оставено в сила.
С оглед на това и на основание чл. 354 ал.1 т.1 от НПК , Върховният касационен съд, трето наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 51/ 03.06.2008 г. на Военноапелативния съд, постановена по ВНОХД № 192/2008 г.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.