Р Е Ш Е Н И Е
№ 282
София, 19 май 2010 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на единадесети май 2010 г. в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕРОНИКА ИМОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПАВЛИНА ПАНОВА
СЕВДАЛИН МАВРОВ
при секретаря …………Ив. Илиева……………………… и в присъствието на прокурора от ВКП ………И. ЧОБАНОВА……………., като изслуша докладваното от съдия П. ПАНОВА наказателно дело № 124/2010 г. , за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по протест на прокурор от Софийска апелативна прокуратура срещу въззивно решение № 4* постановено от Апелативен съд – гр. С. на 28.12.2009 г. по ВНОХД № 303/2009 г. , с което е била потвърдена първоинстанционната присъда по делото.
С първоинстанционна присъда № 33, постановена от Кюстендилски окръжен съд на 04.11.2008 г. по НОХД № 410 по описа за 2004 г., подсъдимият Т. Н. И. е бил признат за невиновен по обвиненията за престъпления по чл. 116 т.6 пр.1 вр. чл. 18 ал.1 от НК, по чл. 339 ал.1 пр.1 и 2 от НК и по чл. 216 ал.3 пр.1 вр. ал.1 вр. чл. 2 ал.1 от НК, поради което е бил изцяло оправдан по тях. Със същата присъда Е. Н. И. е бил признат за невиновен по обвинението по чл. 339 ал.1 пр.1 и 2 от НК.
В касационния протест се съдържа довод за наличие на касационното основание по чл. 348 ал.1 т.1 от НПК. Твърди се, че въззивният съд е допуснал нарушение, тъй като е игнорирал част от доказателствата по делото, вследствие на което е стигнал до неправилен извод относно авторството на престъпленията. Прави се искане за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане на въззивната инстанция.
Пред касационната инстанция прокурорът от ВКП поддържа протеста по изложените в него доводи, като счита, че основанието за касационен контрол следва да се приеме като такова по чл. 348 ал.1 т.2 от НПК. Солидаризира се с направеното искане във въззивния протест.
Частният обвинител А. Д. заявява, че няма становище по протеста.
Защитата на подсъдимите излага становище за неоснователност на протеста, тъй като апелативният съд е обсъдил всички доказателства съвкупно и поотделно и след цялостен анализ на доказателствата е намерил липса на категорични такива относно авторството на подсъдимите. Пледира за оставяне в сила на въззивното решение.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт, установи следното:
Протестът на апелативна прокуратура – гр. С., с който се иска отмяната на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане, е основателен.
Независимо от посочването в протеста на касационното основание по чл. 348 ал.1 т.1 от НПК, по същество аргументите в протеста касаят твърдение за наличие на касационното основание по чл. 348 ал.1 т.2 от НПК, с оглед на което се извърши и касационния контрол. В рамките на пределите на касационната проверка ВКС констатира допуснати от въззивната инстанция особено съществени нарушения на процесуалните правила от вида на тези по чл. 348 ал.3 т.1 от НПК.
На първо място, с атакувания въззивен акт е било прието за неоснователно оплакването на прокурора, изготвил протеста, че с присъдата си първоинстанционният съд не е направил цялостна и последователна оценка на доказателствата, като някои от тях не е обсъдил изобщо. Въз основа на това липсва логическа последователност и обоснованост на изводите относно авторството на престъплението.
Във въззивното решение е прието, че съдът приема изцяло фактологията на инкриминираните деяния, така както това е сторил първоинстанционният съд. Това безспорно е видно от нейното описание, но това, което е следвало да стори контролиращият съд, е да провери дали действително тази фактология се подкрепя от наличните доказателства. Това в още по-голяма степен е следвало да се извърши, тъй като въззивният протест съдържа довод, и то доста сериозен и основателен, за необсъждане на показания на свидетели, които са били в подкрепа на обвинителната теза.
Основен аргумент на двете предходни инстанции при постановяването и потвърждаването на оправдателната присъда са били показанията на свидетеля А пострадал от престъплението по чл. 116 от НК, които той е променил в съдебно заседание пред първата инстанция на 14.03.2008 г. и впоследствие потвърдил пред въззивния съд. В тях той твърди, че е изстрелите срещу него са били произведени не от подсъдимия Т, а от Е. И. , по прякор „Миката” – лице, което към датата на разпита 14.03.2008 г. вече е било починало. Тези показания съществено се различават от първите показания на свидетеля, депозирани година по-рано – на 08.05.2007 г., когато той е бил категоричен, че изстрелите са били произведени от подсъдимия Т, с прякор „Тако”. Обяснението, което св. Д е дал за промяната на показанията му, е бил страха, който е изпитвал от „Миката”, който го бил заплашил „да не го слага” сред лицата, които го „били стреляли”. Нито първата, нито втората инстанции по никакъв начин не са били задълбочени в анализирането на показанията на св. Д с оглед тяхната достоверност. Процесуалното поведение, наложило повторен и последващ разпит на този свидетел, е следвало да мотивират съдебните инстанции да извършат подробен и прецизен анализ на всички негови показания, като ги съпоставят с останалите доказателствени източници. Вместо това и двете инстанции са приели определени факти, съдържащи се в показанията на Д. за установени, без да са извършили съвкупен анализ на показанията и на други свидетели, установяващи същите факти. Така например в решението си /стр.95 от делото/ въззивният съд е приел, че първоначалните показания на пострадалия, сочещи за автор на престъплението по чл. 116 вр. чл. 18 от НК именно подс. Т. И. , са били подкрепени от група свидетели от рода „Гольовци”, но не трябвало да се кредитират безрезервно, „изхождайки от техния етнос и стремеж да се подкрепят на всяка цена и във всичко”, поради което са предприели действия за потвърждаване на първоначалната версия на пострадалия. Тези показания обаче не са анализирани с оглед на тяхната достоверност чрез тяхното съдържание, а по един признак, който е чисто психологически и не е установено дали в конкретния случай обективно това е било така. Вярно е, че въззивният съд е направил опит да установи истинността на променените показания на Д. чрез разпит на св. Р, но поради затруднения с нейното призоваване не е успял да стори това. Вън от полезрението му обаче е останало обстоятелството, че освен тази свидетелка, по делото са налице още пет свидетели, които при разпита им първоинстанционния съд са заявили, че именно подс. Т. И. е произвел изстрел срещу А. Д. – свидетелите П, Р. И. , А. И. , А. Т. и С. И. Нито първоинстанционният, нито въззивният съд са направили опит за повторен разпит на тези свидетели и провеждане на очни ставки с пострадалия с оглед изясняване на истинността на показанията му относно автора на инкриминирания изстрел. Чрез повторен разпит на тези свидетели /или чрез очни ставки/ съдилищата са могли да изяснят дали те са дали показания поради „етническа солидарност” или по свое вътрешно убеждение, тъй като действително са възприели факта на произведения изстрел от И. спрямо Д. Съдебните инстанции са кредитирали променените показания на Д. , без да изяснят това противоречие с показанията на цитираните свидетели очевидци с процесуално-правните механизми, които им предоставя закона, вследствие на което с правни аргументи да обосноват защо дават вяра именно на последните показания на св. Д. В. съд, който има право да установява факти в наказателния процес, е свободен в рамките на доказателствената съвкупност да отдаде предпочитания на определено доказателствено средство, но е задължен да посочи защо възприема точно определен подход. Именно това посочване всъщност подлежи на инстанционен контрол, който следва да провери дали законосъобразно е формирана волята на съда или не. В настоящия случай е основателен доводът на прокурора, че инстанциите по фактите не са направили задълбочен анализ на всички показания на Д. , не са ги съпоставили с тези на Р. И. , Пл. И. , Р. И. , А. И. , А. Т. и Ст. И. , поради което изводът им за безспорна установеност на факта, че не Т. И. е лицето, простреляло пострадалия, противоречи на принципа, заложен в чл. 14 от НПК, за обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото. По същество съдът не е изложил мотиви за приемането на този спорен факт по делото, елемент от предмета на доказване, доколкото безспорно касае обстоятелства от кръга на чл. 102 от НПК.
Въззивното решение не съдържа задълбочен анализ и на друга група доказателствени източници, съдържащи оправдателно доказателство за подс. И. , а именно неговото местонахождение на инкриминираната дата. Правилно е констатирано, че е налице една група от свидетели, които чрез показанията си установяват, че подс. Т. И. на 01.05.1996 г. не е бил в К. , а е бил видян в С. , където е бил през целия ден, посещавайки различни заведения в града / св. Н, А. Р. , П. К. , Б. В. /. В същото време обаче са налице и обясненията на самия подсъдими И. ,/л. 498/, който е заявил друго свое местонахождение на същата дата – „работех в София, на покрива на къщата на М. Нешкова…”. Нито една от предходните съдебни инстанции не е анализирала това противоречие в оправдателните доказателства, поради което и не се е произнесла по достоверността на доказателствените източници. Тяхната преценка обаче съвкупно с тази на останалите обвинителни доказателства, които съдилищата не са кредитирали, би могла да доведе до различен фактически и правен извод по делото.
Изложените аргументи сочат на допуснато съществено процесуално нарушение от категорията на визираните в чл. 348 ал.3 т.1 от НПК с оглед допуснато от въззивната инстанция друго такова – по чл. 339 ал.2 от НПК. Липсата на задълбочен и аргументиран анализ на доводите, съдържащи се във въззивния протест относно обвинението по чл.116 от НПК, по същество представлява нарушение на нормата на чл. 339 ал.2 от НПК, което в конкретния случай е свързано с игнориране на принципа на чл. 14 от НПК, изискващ обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото. Този недостатък на процесуалната дейност на двете предходни инстанции е ограничил правото на обвинението като с. в процеса да получи отговор на своите доводи и в резултат на тях – евентуално уважаване на исканията.
Постановяването на оправдателна присъда при наличието на оправдателни доказателства, какъвто е настоящият случай, не е процесуално недопустимо, ако съдът при анализа и оценката на доказателствата е изследвал цялата доказателствена съвкупност, не е игнорирал нито едно доказателство и едва след това е направил единствено възможния и безпротиворечив извод за авторството на престъплението в лицето на подсъдимия. Това е била и претенцията на прокуратура в настоящия процес. След като обаче е налице игнориране на определени доказателства поради това, че те изобщо не са били обсъдени, не може да се приеме, че е спазено изискването на чл.14 от НПК и че съдът е направил единствено възможния верен правен извод. Не би могло да се приеме, че съдът е достигнал до обективната истина по делото, ако той е игнорирал част от доказателствата и не е дал отговор за тяхната достоверност.
При положение, че съдът е направил изводите си относно механизма и авторството на деянието само върху част от доказателствените източници, а други изобщо не е обсъждал, въпреки че отговорът дали са достоверни и следва ли да насочват към същия или друг извод за авторството е бил решаващ за изхода на делото по въпросите, включени в предмета на доказване по чл. 102 от НПК, то изводите на съда са направени в нарушение на процесуалните правила, задължаващи съда да разкрие обективната истина по делото. Поради това упрекът за бездействието на съда по отношение на доводите в протеста не е лишен от основание, а той е рефлектирал и върху доказателствено-оценъчната дейност на съда.
Констатираните съществени процесуални нарушения представляват касационно основание по чл. 348 ал.1 т. 2 вр. ал.3 т.1 от НПК. Те по естеството си са отстраними чрез провеждането на ново съдебно производство пред втората инстанция по фактите, което налага отмяната на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от САС.
В хода на същото следва да се отстранят всички констатирани нарушения и да се даде отговор на поставените във въззивния протест въпроси.
Ето защо и на основание чл. 354 ал.1 т.4 от НПК ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, ІІІ наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ въззивно решение № 491 от 28.12.2009 г., постановено по ВНОХД № 303/2009 г. по описа на Софийски апелативен съд.
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг съдебен състав на въззивния съд.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.