О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 268
гр. София, 25.06.2019 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на седми юни през две хиляди и деветнадесета, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
АНЖЕЛИНА ХРИСТОВА
като изслуша докладваното от съдия Генковска ч.т.д. № 1355 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.396, ал.2 ГПК.
Подадена е частна жалба от И. В. В. против определение № 459/06.02.2019г. по ч.гр.д. № 565/2019г. на Софийски апелативен съд, с което е отменено определение от 24.01.2019г. по гр.д. № 1088/2019г. на СГС и вместо него е постановено друго за допускане на обезпечение на бъдещите искове, които ще бъдат предявени от А. И. Б. срещу И. В. В. за заплащане на сумата от 65 000 евро – длъжми главница по договор за заем от 10.12.2016г. и 8 705,54 евро – законната лихва за забава от падежа на съответната вноска до 24.01.2019г. чрез налагане на следните обезпечителни мерки: възбрана върху недвижим имот – притежавани от частния касатор идеални части от дворно място и жилищна сграда в гр. Созопол и запор върху дружествени дялове на частния касатор от капитала на „Ес Ер С. Р. 5“ ЕООД.
В частната касационна жалба се излагат съображения за неправилност на обжалваното определение. Частният касатор счита, че не е доказана обезпечителна нужда за ищеца; определените обезпечителни мерки не съответстват на обезпечителната нужда; неправилно не е била определена парична гаранция като условие за допускане на обезпечението. Иска се отмяна на обжалваното определение и отхвърляне на молбата за допускане на обезпечение.
Ответникът по частната касационна жалба А. И. Б. в депозирания писмен отговор оспорва основателността на същата.
Настоящият състав на ВКС, Търговска колегия, І отделение, намира следното:
Частната жалба е постъпила в срока по чл.275, ал.1 ГПК, подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт по чл.396, ал.2 ГПК.
С обжалвания съдебен акт въззивният съд е приел, че производството пред СГС е било инициирано от А. И. Б. по молба с правно осн. чл.390 ГПК за обезпечаване на бъдещи искове за заплащане на суми по договор за заем, предоставен от молителя на ответника срещу задължение последният да върне заетата сума на разсрочени вноски. Твърдението по молбата е, че длъжникът не е изпълнил задължението си за връщане на главницата. Съобразно представените писмени доказателства решаващият състав е направил извод, че исковете са допустими и се явяват вероятно основателни, като видно от представения писмен договор той е двустранно подписан, съдържа информация относно предоставената сума и падежите на отделните погасителни вноски, както и удостоверява факта на реалното предоставяне на сумата. Опасността от разпореждане на длъжника с имуществото му, налага извод за наличие на обезпечителна нужда за ищеца. За подходящи обезпечителни мерки въззивният съд е счел предложените от молителя възбрана върху недвижим имот и запор върху дружествени дялове, притежавани от длъжника. САС е приел, че не е необходимо представяне на гаранция от молителя, тъй като са налице убедителни писмени доказателства за вероятната основателност на бъдещите искове.
След преценка на доводите на касатора в частната касационна жалба и изложението към нея, ВКС намира, че въззивното определение не следва да се допуска до касационно обжалване.
На основание чл. 396, ал.2 вр. чл.280, ал.1 ГПК преди да пристъпи към разглеждане на частната касационна жалба по същество, ВКС се произнася дали са налице изчерпателно изброените от законодателя общо и допълнителни основания за допускането й до касационен контрол. В изложението към частната касационна жалба са формулирани следните правни въпроси: 1/ Допустимо ли е допускане на обезпечение на бъдещ иск чрез налагане на възбрана върху имот и чрез налагане на запор върху дружествени дялове, които не са собственост на ответника по иска към момента на постановяване на определението ?; 2/ Като се съобрази, че в производството по допускане на обезпечение на бъдещ иск напрактика ответникът не участва, следва ли съдът да определи гаранция за внасяне от молителя, която да обезщети евентуални вреди, които ответникът може да претърпи?
Въведен е допълнителен критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по първи въпрос и липсва посочен измежду някой от изброените в чл.280 , ал.1 , т.1-т.3 ГПК по отношение на втори въпрос.
Настоящият състав на ВКС намира, че първият правен въпрос не изпълнява както общото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, така и допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за достъп до касация. Въззивният съд не е направил извод, че недвижимите имоти – дворно място и жилищна сграда, както и дяловете в търговското дружество не принадлежат на ответника по бъдещия иск. Напротив коментирани са представени с молбата писмени доказателства – справки от ТР и СВ-гр.Бургас за извършени вписвания с титуляр на посочените активи – длъжника. Във фазата по чл.288 ГПК не може да бъде проверявана правилността на фактическите и правни изводи на САС с обсъждане на представени с частната касационна жалба нови доказателства. Освен това въпросът необходима ли е проверка за принадлежността на имуществото, предмет на обезпечението към патримониума на ответника, е разрешен по задължителен за съдилищата начин с дадения в т.5 от ТР № 6/2013г. на ОСГТК на ВКС отговор, че принадлежността не е предпоставка за допускане на обезпечение чрез налагане на възбрана или запор. В т.6 от същото ТР е прието, че когато третото лице, в чието владение са намира вещта в деня на запора, възбраната или предаването, може да обжалва действията на съдебния изпълнител за насочване на изпълнението върху тези вещи (чл. 435, ал. 4 ГПК) или разполага с иск, за да установи правата си върху предмета на обезпечителната мярка, то това трето лице е легитимирано да обжалва и определението, с което е допусната тези обезпечителна мярка, засягаща правната му сфера. Трето лице, легитимирано да обжалва налагането на обезпечителна мярка „възбрана” върху недвижим имот или да иска отмяната и е и действителният собственик на имот, неправилно посочен като собственост на ответника. Следователно поставеният от частния касатор първи правен въпрос не се явява обуславящ решаващите правни изводи на въззивния съд.
По втория въпрос не е въведено изрично нито едно от възможните по чл.280, ал.1 ГПК допълнителни основания за касация. Касационната инстанция не допуска до касационно обжалване въззивен съдебен акт, ако касаторът не посочи общо и допълнително основание за достъп до касация, съобразно постановките в ТР №1/19.02.2010г. по тълк.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС. За изчерпателност следва да се посочи, че в случая САС изрично е изложил съображения защо не допуска обезпечението при условията на парична гаранция, изхождайки от съдържанието на изявленията в представените писмени доказателства и авторството на същите, поради което е приложил разпоредбата на чл.391, ал.1, т.1 ГПК, без да приложи чл.391, ал.2 ГПК. Последната разпоредба регламентира само една процесуална възможност, но не и задължение във всички случаи на представени убедителни писмени доказателства съдът да допуска обезпечение при условията на гаранция.
Горното обуславя извод за недопускане на касационно обжалване на определението на САС.
Водим от което, състав на Върховен касационен съд, Първо отделение на ТК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 459/06.02.2019г. по ч.гр.д. № 565/2019г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: