1
6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 342
гр. София, 24.07.2019 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на двадесет и втори април две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА
като разгледа докладваното от съдия Желева ч. т. д. № 801 по описа за 2019 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на И. Р. Б. срещу определение № 3794 от 26. 10. 2018 г. по ч. т. д. № 1637/2018 г. на Варненски окръжен съд, ТО. С него е потвърдено определение № 10185 от 13. 09. 2018 г. по гр. д. № 4707/2018 г. по описа на Варненски районен съд, с което е прекратено производството по делото, и И. Р. Б. е осъден да заплати на „Юробанк България“ АД юрисконсултско възнаграждение в размер на 50 лв.
В частната касационна жалба се поддържа, че въззивното определение е неправилно и се иска отмяната му. Сочи се, че съдът неправилно приел, че ищецът няма правен интерес от исковете, тъй като при уважаването им ще се създаде предпоставка за отмяна на влезлите в сила решения по т. д. № 1713/2015 г. и т. д. № 1714/2015 г. на Варненски окръжен съд, с които са уважени предявените от ответната банка срещу ищеца искове, основани на договорите за кредит, част от клаузите по които се иска да бъдат прогласени за нищожни като неравноправни по настоящото дело. Излагат се оплаквания срещу извода на съда, че исковете са недопустими на основание чл. 299 ГПК с оглед влезлите в сила съдебни решения по цитираните дела. Твърди се, че по приключилите спорове не е извършвана преценка за действителност с оглед нормите на чл. 143 вр. чл. 146 ЗЗП на която и да е клауза от договорите за кредит, сключени между страните по делото. В частната касационна жалба е направено и искане за отправяне на преюдициално запитване до Съда на ЕС за тълкуване на текстове на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори.
Представено е изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в което допускането на касационно обжалване се поддържа по отношение на следните значими за изхода на делото правни въпроси: „1. Допустим ли е иск за прогласяване на нищожност на текст от договор за кредит между търговска банка и физическо лице, сключило договора за лични нужди, след като с влязло в сила решение физическото лице е осъдено да заплати парични суми на търговската банка, след като при постановяване на решението съдът не е обсъдил действителността на договорния текст, предмет на иска за прогласяване на нищожност? В този смисъл решението по осъдителния иск има ли сила на пресъдено нещо спрямо действителността на договорните клаузи към изискванията на чл. 143 вр. чл. 146 ЗЗП, след като тези клаузи не са обсъдени при постановяване на решението по осъдителния иск?; 3. Допустим ли е иск за прогласяване нищожността на текстове от договори за кредит, поради тяхната неравноправност по смисъла и условията на чл. 143 вр. чл. 146 ЗЗП, при наличие на влезли в сила съдебни решения, с които въз основа на тези договори са присъдени парични суми, но без да е изследвана валидността на договорните клаузи към изискванията на чл. 143 вр. чл. 146 ЗЗП?“ Касационният жалбоподател твърди, че отговорът на въпросите по т. 1 е в противоречие със задължителното тълкуване на пределите на силата на пресъдено нещо на влязло в сила съдебно решение, дадено в т. 9 от ППВС № 2/1977, т. 18 от Тълкувателно решение № 1 от 4. 01. 2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, т. 5 от Тълкувателно решение № 7 от 31. 07. 2017 по тълк. д. № 7/2014 г. на ОСГТК на ВКС, както и с разрешенията досежно пределите на силата на пресъдено нещо, приети в решение № 136 от 22. 02. 2016 г. по гр. д. № 1872/2015 г. на ВКС, II г. о. и решение № 186 от 7. 02. 2018 г. по т. д. № 1785/2016 г. на ВКС, II т. о. Позовава се на допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК по третия формулиран въпрос, като сочи, че произнасянето на въззивния съд по този въпрос не съответства на решение на Съда на ЕС от 26 януари 2017 г. по д. С-421/14 (Banco Primus SA срещу Jesus Gutierrez Garcia).
Постъпил е писмен отговор от „Юробанк България“ АД, в който се изразява становище за неоснователност на частната касационна жалба. Прави се искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като прецени данните по делото и доводите по чл. 274, ал. 3 вр. чл. 280, ал. 1 ГПК, приема следното:
Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК.
За да потвърди определението на Варненски районен съд за прекратяване на производството по делото по предявените от И. Р. Б. срещу „Юробанк България“ АД искове за прогласяване нищожността, поради тяхната неравноправност по смисъла на чл. 143 ЗЗП, на клаузите на чл. 3, ал. 1, чл. 3, ал. 4, чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 3 и чл. 12, ал. 1 от договор за кредит за покупка на недвижим имот HL 42249 от 21. 08. 2008 г. с предмет предоставяне на кредитен лимит в швейцарски франкове на равностойността на 37 500 евро, и клаузите на чл. 3, ал. 1, чл. 3, ал. 4, чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 3 и чл. 12, ал. 1 от договор за кредит за покупка на недвижим имот HL 422576 от 21. 08. 2008 г. с предмет предоставяне на кредитен лимит в швейцарски франкове на равностойността на 10 500 евро, сключен между И. Р. Б. и „Юробанк и Еф Джи България“ АД, въззивният съд е приел, че посочените клаузи от договорите регламентират начина на формиране и промяна на дължимите лихви по кредита през периода на действие на договора. Констатирал е, че с влезли в сила решения по т. д. № 1713/2015 и т. д. № 1714/2015 г. на Варненския окръжен съд по искове по чл. 422, ал. 1 ГПК е признато за установено съществуването на вземанията на банката-кредитор към ищеца по процесните договори за кредит, включващи дължимите суми за главница, лихви, такси и застраховки, като дългът по договорите е обявен за предсрочно изискуем и за събиране на вземанията е образувано изпълнително дело. Счел е, че за ищеца липсва правен интерес от предявените искове, тъй като не съществува необходимост от прилагане на действителни клаузи, касаещи лихвите по кредитите, в отношенията на страните. Изтъкнал е, че след влизането в сила на съдебното решение се преклудира правото на страната да оспорва дълга на основания, които са й били известни до приключване на съдебното дирене. Поради това ответникът следва да изчерпи всички правоизключващи и правопогасяващи възражения по отношение на претендираното от ищеца право, включително и относно действителността на клаузи от договорите от значение за определяне и последваща промяна на лихвите. По тези съображения е формирал извод за недопустимост на предявените искове за обявяване на нищожността на уговорките по процесните договори за кредит на основание чл. 299 ГПК.
Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение.
Формулираните от касационния жалбоподател въпроси се свеждат до въпроса дали силата на пресъдено нещо на съдебното решение, с което по иск по чл. 422, ал. 1 ГПК е признато за установено съществуването на вземане по договор за банков кредит, сключен с потребител, е процесуална пречка за съществуването на правото на иск по искове на потребителя за прогласяване на нищожността на клаузи от този договор поради неравноправния им характер, когато този характер не е разгледан в производството по иска по чл. 422, ал. 1 ГПК. Този въпрос е обуславящ за изхода на спора, но по отношение на него не е доказано наличието на допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК.
Константна е практиката на ВКС, че обективните предели на силата на пресъдено нещо обхващат основанието на иска, индивидуализирано чрез правопораждащите факти, и искането /чл. 298, ал. 1 ГПК/. Със сила на пресъдено нещо се установява съществуването или несъществуването на заявеното от ищеца право, предмет на делото и на съдебното решение. Във времево отношение спорното право е установено за съществуващо или несъществуващо към деня на приключване на съдебното дирене, след което решението е влязло в сила, т. е. след което е възникнала силата на пресъдено нещо. От нормата на чл. 439, ал. 2 ГПК се извежда т. нар. преклудиращо действие на силата на пресъдено нещо спрямо фактите, които са настъпили до този момент, но не са предявени от ответника. Съществуването на правото не може да се оспорва въз основа на такива факти. Преклудиращото действие на силата на пресъдено нещо се отнася до фактите, които са релевантни за съществуването, изискуемостта, принадлежността или размера на съдебно признатото вземане, независимо дали те са били известни на страната, в полза на която пораждат изгодни правни последици. Преклудирани са фактите, представляващи основания за нищожност на правните сделки, за погасяване на вземанията или пораждащи права за унищожаване или разваляне на сделки, на които се основава съдебно признатото право. След влязло в сила решение, което установява със сила на пресъдено нещо вземане с договорно основание, длъжникът не може да въведе в нов процес между него и кредитора твърдения за нищожност на договора, съответно да заведе иск за обявяване на тази нищожност / решение № 115 от 10. 01. 2012 г. по т. д. № 883/2010 г. на ВКС, I т. о., определение № 360 от 21. 12. 2016 г. по ч. гр. д. № 518/2016 г. на ВКС, I г. о., решение № 335 от 13. 11. 2018 г. по т. д. № 2477/2017 г. на ВКС, II т. о./ В съответствие с тази практика на ВКС, която не се нуждае от промяна или осъвременяване, е приетото в обжалваното въззивно определение за съществуването на процесуална пречка за допустимостта на предявените установителни искове, поради което не са налице твърдяните допълнителни предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК.
Неоснователни са и доводите на частния касационен жалбоподател, че релевантният процесуалноправен въпрос е решен в противоречие с акт на Съда на Европейския съюз, съответно се е осъществило основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Съобразно решението по делото С-421/2014 г., на което се позовава касаторът, Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че допуска национална разпоредба, която забранява националният съд служебно да преразглежда неравноправни клаузи в договор, сключен с продавач или доставчик, когато вече е установена законосъобразността на всички клаузи в договора с оглед на посочената директива с влязло в сила решение. За сметка на това при наличие на една или няколко договорни клаузи, чийто твърдян неравноправен характер все още не е разгледан при предходен съдебен контрол върху спорния договор, приключил с влязло в сила решение, Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че национална юрисдикция, редовно сезирана от потребител чрез насрещно възражение, е длъжна да разгледа по искане на страните или служебно, когато разполага с необходимите за тази цел данни от фактическа и правна страна, твърдяния неравноправен характер на договорните клаузи. Така дадените разрешения обвързват допустимостта на оспорването на действителността на клаузи от договор на основание неравноправния им характер от потребител не само с непроизнасянето на съда по валидността им при предходен съдебен контрол върху спорния договор, но и с редовното сезиране от потребител на националния съд, т. е. с допустим съдебен спор за съществуване на вземането по този договор. В случая по главното производство, по което са поставени преюдициалните въпроси по посоченото дело на СЕС, потребителят се е позовал на неравноправен характер на клауза от договор за кредит по регламентирано в испанското право възражение срещу принудително изпълнение върху ипотекиран имот. Следва да се посочи, че в т. 46 и 47 от посоченото решение, както и в т. 68 от решение по съединени дела С-154/15, С-307/15 и С-308/15 и в цитираните в тях други актове на СЕС е изтъкнато значението на принципа на силата на пресъдено нещо както в правовия ред на Съюза, така и в националните правни системи. Разяснено е, че за да се гарантира стабилността на правото и на правоотношенията, както и доброто правораздаване, е необходимо решенията, които са станали окончателни след изчерпване на наличните способи за защита и след изтичането на предвидените за тази защита срокове, да не могат повече да бъдат оспорвани. Признато е, че защитата на потребителя не е абсолютна. По-специално, че правото на Съюза не задължава национална юрисдикция да не прилага вътрешните процесуалноправни норми, които придават на дадено решение сила на пресъдено нещо, дори ако това би позволило да се отстрани допуснато с въпросното решение нарушение на разпоредба, съдържаща се в Директива 93/13, независимо от естеството на това нарушение. Поради това е изключено да се прецени като противоречащ на решението на Съда на Европейския съюз, посочено от касационния жалбоподател, формираният от въззивния съд извод, че силата на пресъдено нещо на влезлите в сила съдебни решения, с които по искове по чл. 422, ал. 1 ГПК е установено съществуването на вземанията /включително за сумите за възнаградителна лихва/ по договорите за банков кредит на страните, е процесуална пречка за съществуването на правото на иск на ищеца по предявените искове за установяване нищожността на клаузите от тези договори във връзка с формиране и промяна на дължимите лихви по кредитите поради неравноправния им характер, независимо от обстоятелството, че този характер на клаузите, съответно действителността им не са били предмет на преценка в приключилите производства.
По изложените съображения не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на определението на въззивния съд.
Неоснователно е и искането за отправяне на преюдициално запитване по чл. 628 ГПК, тъй като частният касационен жалбоподател не поставя въпрос във връзка с тълкуването на конкретна разпоредба от Директива 93/13.
С оглед изхода на делото и на основание чл. 81 вр. чл. 78, ал. 8 ГПК на ответната по жалбата банка следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 50 лв.
Воден от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 3794 от 26. 10. 2018 г. по ч. т. д. № 1637/2018 г. на Варненски окръжен съд, ТО.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането за отправяне на преюдициално запитване.
ОСЪЖДА И. Р. Б., ЕГН [ЕГН] от [населено място], кв. В. В., [жилищен адрес] да заплати на „Юробанк България“ АД, ЕИК[ЕИК] със седалище и адрес на управление [населено място], ул. Околовръстен път № 260 юрисконсултско възнаграждение в размер на 50 лв. /петдесет лева/.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: