1
9
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 337
гр. София, 22.07.2019 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на двадесет и втори април две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА
като разгледа докладваното от съдия Желева ч. т. д. № 715 по описа за 2019 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на „Джи Чи Еффе Дженерале Конструциони Феровиарие“ АД със седалище и адрес на управление Таранто, Италия, ул. Данте Алигиери № 217 срещу определение № 4001 от 21. 12. 2018 г. по ч. гр. д. № 5858/2018 г. на Софийски апелативен съд, ГО, четвърти състав. С него е потвърдено определение № 6994 от 21. 11. 2017 г. по т. д. № 6362/2016 г. на Софийски градски съд, ТО, VI-7 състав, поправено с определение № 2571 от 11. 05. 2018 г., с което е оставен без уважение отводът за недопустимост на производството, поради наличие на арбитражно споразумение, съгласно чл. 9.3 от договора за гражданско дружество и определение № 4504 от 10. 09. 2018 г., с което по реда на чл. 250 ГПК е допълнено определение № 6994 от 21. 11. 2017 г., постановено по същото търговско дело на СГС, и е оставено без уважение възражението на „Джи Чи Еффе Дженерале Конструциони Феровиарие“ АД за неподсъдност на делото на българския съд.
В частната касационна жалба се поддържа, че въззивното определение е неправилно и се прави искане за отмяната му и прекратяване на производството по делото по предявените главни и евентуални искове.
Допускането на касационно обжалване се основава на наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателят поставя следните правни въпроси: „1. Когато с исковата молба са предявени два иска – главен и евентуален, по които искове са налице различно основание и страни /обективни и субективни предели/ и при наличие на възражение за различна подсъдност по двата иска от ответната страна, въззивният съд длъжен ли е в мотивите си да обсъди всички доводи на ответната страна досежно подсъдността по евентуалния иск, и ако въззивният съд не се произнесе, следва ли да се приеме, че актът на този съд е постановен при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и в противоречие с практиката на ВКС?; 2. Когато практиката на националните съдилища допуска механизъм за дерогация на избраната подведомственост на спора /уговорен арбитраж/ вследствие прехвърлянето на материалното право /вземането/ от страна по договор към трета страна посредством договор за факторинг/цесия, кой е релевантният договор обуславящ подсъдността на спора: договорът за факторинг/цесия, от който тази трета страна-ищец черпи самостоятелни права към ответника по спора, или договорът между ответника и прехвърлителя на вземането /цедента/, съдържащ дерогираната от съда арбитражна клауза?; 3. При преценка допустимостта на иска пред местен /български/ съд спрямо ответник – местно на Италия юридическо лице по иск с основание договор за цесия, преценката за допустимостта следва ли да се извърши съобразно източника на правата на ищцовата претенция /договор за факторинг/цесия/ съответно при приложението на чл. 4 от Регламент 1215/2012 г. или преценката за допустимост следва да се извърши спрямо източника на самия договор за цесия /предходен договор за СМР или договор за гражданско дружество/, съответно при приложението на чл. 7 от Регламент 1215/2012 г.?; 4. При иск по силата на договор за особен залог, предявен от процесуален субституент, компетентен ли е българският съд да разгледа иска на този процесуален субституент, предявен към ответника със седалище в трета страна: а/ когато страните по главната сделка – източник на правата на процесуалния субституент по иска са уговорили изрично разглеждането на всички спорове да се отнася пред арбитражния съд на МТК в Париж; б/ когато задълженото лице по главния договор е местно на друга страна членка, като в този случай, ако не намира приложение общото правило на чл. 4 на Регламент 1215/2012 г., произтичащ от мястото на регистрация на ответника, коя специална норма на същия регламент следва да се приложи, за да обоснове допустимост по седалище на заложния кредитор или по седалище на заложния длъжник?“. По първия въпрос частният жалбоподател се позовава на противоречие на обжалвания акт с практиката на ВКС, намерила израз в решение № 17 от 23. 07. 2014 г. по т. д. № 811/2012 г., решение № 180 от 11. 01. 2016 г. по т. д. № 1618/2014 г., решение № 186 от 14. 01. 2016 г. по гр. д. № 5980/2014 г. и решение № 136 от 6. 11. 2015 по т. д. № 2483/2014 г., че въззивната инстанция е задължена да обсъди в мотивите на решението си всички факти, доказателства и доводи на страните. Твърди, че останалите въведени с изложението процесуалноправни въпроси са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
В депозирания писмен отговор от „Уникредит Булбанк“ АД се изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
„Трейс Груп Холд“ АД поддържа, че не са налице предпоставките за достъп до касация, съотв. подадената частната касационна жалба е неоснователна.
„СК – 13 Транстрой“ АД не е заявило становище по частната касационна жалба.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като прецени данните по делото и доводите на страните, приема следното.
Частната касационна жалба срещу определение № 4001 от 21. 12. 2018 г. по ч. гр. д. № 5858/2018 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено определение № 6994 от 21. 11. 2017 г. по т. д. № 6362/2016 г. на СГС, поправено с определение № 2571 от 11. 05. 2018 г., с което е оставен без уважение отводът за недопустимост на производството, поради наличие на арбитражно споразумение, съгласно чл. 9.3 от договора за гражданско дружество е подадена от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 276, ал. 1 ГПК, но е процесуално недопустима, тъй като е насочена срещу неподлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Съгласно задължителните указания по т. 9, б. „в“ на Тълкувателно решение № 1 от 9. 12. 2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС определението на въззивния съд, с което се потвърждава определение на първоинстанционен съд, с което е оставен без уважение отвод за неподведомственост, респ. за неподсъдност не подлежи на касационно обжалване, тъй като не е от категорията на актовете, предвидени в чл. 274, ал. 3, т. 1 и т. 2 ГПК. В случая с обжалваното определение в посочената част въззивният съд е потвърдил определението, с което е оставено без уважение възражението на частния жалбоподателя за неподведомственост на спора на съдилищата на Република България поради наличие на арбитражно споразумение. Касае се до оставяне без уважение на отвод за неподведомственост. Поради това подадената частна касационна жалба срещу визираната част на въззивния акт следва да бъде оставена без разглеждане.
В останалата й част, а именно срещу акта на въззивния съд за потвърждаване на определението на първоинстанционния съд за оставяне без уважение на възражението на жалбоподателя за неподсъдност на делото на българския съд, частната касационна жалба е процесуална допустима като подадена от надлежна страна в преклузивния срок за обжалване срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Съгласно разпоредбата на чл. 28 КМЧП определението за наличието или липса на международна компетентност на българския съд подлежи на въззивно и касационно обжалване.
В обжалваното определение е прието, че Софийски градски съд е сезиран с искове с правно основание чл. 266, ал. 1 и чл. 86 ЗЗД и евентуални искове по чл. 44а, ал. 2 ЗОЗ вр. чл. 266, ал. 1 ЗЗД против „Джи Чи Еффе Дженерале Конструциони Феровиарие“ АД и „Трейс Груп Холд“ АД. Посочено е, че по главните искове ищецът твърди, че е носител на материално право на вземане, което по силата на договор за събиране на вземания /факторинг/ от 17. 12. 2014 г. и споразумение от 31. 08. 2015 г. е придобил от „СК 13 Трансстрой“ АД. Последното дружество било участник в гражданско дружество по ЗЗД „Джесиеф-СК-Трейс Рейлинфра Консорциум“. Ищецът уведомил платеца – гражданско дружество за извършеното прехвърляне на вземане, като претендира заплащането на задържани суми по конкретно посочени фактури, издадени от „СК 13 Трансстрой“ АД срещу ответниците „Джи Чи Еффе Дженерале Конструциони Феровиарие“ АД и „Трейс Груп Холд“АД, съразмерно тяхното дялово участие в дружеството по ЗЗД, при разделна отговорност. Твърди, че участниците в дружеството по ЗЗД са подписали протокол от работна среща на 10. 03. 2011 г. и протокол от 23. 04. 2015 г. за разпределение на работите между „Трейс Груп Холд“ АД и „СК 13 Трансстрой“ АД. Тези протоколи, с които участниците в гражданското дружество разпределили помежду си работите по изпълнението на сключените между гражданското дружество и ДП Национална компания „Железопътна инфраструктура“ договори за изпълнение на конкретно посочен обект, представлявали договори за превъзлагане и проектиране на СМР. По евентуалните искове ищецът твърди, че е кредитор на „СК-13 Трансстрой“ АД по договор за поемане на кредитни ангажименти по линия на револвиращ кредит от 10. 01. 2011 г., като тези вземания са обезпечени с особен залог. Сочи, че като процесуален субституент предявява правата на „СК – 13 Трансстрой“ АД против посочените ответници. Претендира от първия ответник 60% от задържаните суми по фактурите, а от втория 20 %, ведно с лихвата за забава от всеки от тях.
Съставът на въззивния съд е приел, че съдът е сезиран с търговски спор, по който е образувано търговско дело между правни субекти от различни държави – членки на ЕС, поради което приложение следва да намерят разпоредбите на Регламент (ЕС) № 1215/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 12. 12. 2012 г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела. Изтъкнал е, че системата на общите за Съюза норми за предоставяне на компетентност, предвидени в глава II от Регламент № 1215/2012, се основава на общото правило, установено в член 4, параграф 1, че искове срещу лица, които имат местоживеене в държава членка, се предявяват пред съдилищата на тази държава, независимо от гражданството на страните. Единствено като изключение от общото правило за компетентност на съдилищата по местоживеенето на ответника глава II, раздел 2 от Регламент № 1215/2012 предвижда някои специални правила за компетентност, между които и това по член 7, пар. 1, б. а) и б), предл. второ. Прилагането на правилото за специалната компетентност по член 7, пар. 1, буква a) от Регламент № 1215/2012 по делата, свързани с договор, предполага наличието на правно задължение, което е поето доброволно от едно лице към друго и на което се основава искът на ищеца. В настоящия случай с исковете си кредиторът защитава своите интереси във връзка с изпълнението на задължения за заплащане на изпълнени СМР, произтичащи от договор за изработка/строителство, и затова в съответствие с член 7, пар. 1, буква б) от Регламента „мястото на изпълнение на въпросното задължение“ е мястото, където съгласно този договор са били предоставени строителните услуги, а именно Р България. Поради това въззивният съд е заключил, че българският съд е международно компетентен да разгледа повдигнатия спор и постановеният в този смисъл акт на първоинстанционния съд следва да бъде потвърден.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на определението на въззивния съд.
Касационното обжалване не следва да бъде допуснато по първия поставен в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК въпрос, тъй като по отношение на този въпрос не е осъществена общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросът представлява оплакване за допуснато от въззивния съд нарушение на съдопроизводствените правила, тъй като за да достигне до изводите си за международна компетентност на българския съд да разгледа спора, апелативният съд не е обсъдил доводите на частния жалбоподател във връзка с евентуалните искове, и изисква проверка на правилността на атакуваното определение. Съгласно задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС материалноправният и/или процесуалноправният въпрос, с който се аргументира допускането на касационно обжалване, трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Подчертано е, че в стадия по селекцията на касационните жалби, касационният съд не може да се произнася относно правилността на обжалваното въззивно решение, съответно определение. Освен това, при постановяване на обжалваното определение въззивният съд не се е отклонил от задължителната практика на ВКС за правомощията на въззивната инстанция в производството по обжалване на определенията, визирани в чл. 274, ал. 1 ГПК, а именно от постановките на Тълкувателно решение № 6 от 15. 01. 2019 г. по тълк. д. № 6/2017 г. на ОСГТК на ВКС. С него е прието, че ограниченията относно обхвата на дейността на въззивния съд, предвидени в чл. 269, изр. 2 ГПК, не се прилагат в производството по частна жалба. В мотивите на тълкувателното решение, с което са дадени задължителни указания, че обжалването с частна жалба е по естеството си пълно въззивно, е разяснено, че и в двата случая – на подадена бланкетна частна жалба и на частна жалба, съдържаща конкретни оплаквания срещу обжалваното определение, съдът служебно проверява всички правно релевантни факти, сам преценява доказателствата, събрани от първата инстанция, тези представени с частната жалба и отговора, както и събраните от него, въз основа на което разрешава въпросите, включени в предмета на производството. В случая, при осъществяване на дължимата преценка за законосъобразност на обжалваното определение за оставяне без уважение на възражението на частния касационен жалбоподател за неподсъдност на исковете на българския съд, въззивният съд е съобразил, че предмет на главните и евентуалните искове са едни и същи вземания за възнаграждения по договор за изработка, като мястото на изпълнение на възложените СМР е Република България и е формирал извод за прилагане на правилото за специална компетентност по чл. 7, пар. 1, б. б) от Регламент № 1215/2012 г. Както е изтъкнато в мотивите на обжалваното определение, по главните искове ищецът извежда материалноправната си легитимация от договор за събиране на вземания/факторинг от 17. 12. 2014 г. и споразумение от 31. 08. 2015 г., докато по евентуалните искове по чл. 44а, ал. 2 ЗОЗ същият в качеството на заложен кредитор, процесуален субституент е предявил искове за събиране на вземанията на техния носител „СК – 13 Трансстрой“ АД, конституиран като съищец по делото. Що се касае до правилността на формираните в резултат на преценката на фактическия и доказателствен материал по делото изводи за наличие на основание за международна компетентност на българския съд, то тя не може да бъде контролирана във фазата по селекция на касационните жалби.
Вторият въведен с изложението на частния касационен жалбоподател въпрос не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй при формулирането му се смесват процесуалноправният спор относно основателността на възражението за неподведомственост на делото на съдилищата на Р България поради наличие на арбитражно споразумение и спорът за съществуване на основание за международна компетентност на българския съд. Следва да се изтъкне, че въззивният съд въобще не е обсъждал приложимостта на правилото за специална компетентност по чл. 7, пар. 1, б. б) от Регламент № 1215/2012 г. с оглед предявените искове в контекста на изводите си досежно неоснователността на отвода за неподведомственост поради наличието на арбитражна клауза. Освен това в частта срещу въззивния акт за потвърждаване на определението за оставяне без уважение на възражението за неподведомственост на спора на съдилищата на Р България частната касационна жалба е недопустима, поради което въпроси във връзка с отвода за арбитражна клауза не могат да обосноват допускането на касационно обжалване на въззивното определение в частта за международната компетентност на българския съд.
Третият въпрос в изложението на частния касационен жалбоподател е обусловил крайния извод на въззивния съд. По отношение на този въпрос обаче не са налице допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно т. 4 от Тълкувателно решение № 1/19. 02. 2010 г. на ОСГТК на ВКС формулираният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни и противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не са обосновани от частния касационен жалбоподател съобразно тези изисквания. В константната практика на ВКС, намерила израз в решение № 1279 от 12. 11. 1996 г. по гр. д. № 29/1996 г., V г. о., решение № 32 от 9. 09. 2010 г. по т. д. № 438/2009 г., II т. о., решение № 162 от 28. 01. 2013 г. по т. д. № 453/2012 г., I т. о., решение № 239 от 15. 05. 2015 г. по т. д. № 986/2017 г., I т. о., решение № 160 от 4. 07. 2018 г. по т. д. № 1164/2017 г., II т. о. и др. е изяснено, че прехвърлянето на вземане по чл. 99 ЗЗД представлява договор между кредитора по едно облигационно отношение и трето лице – нов кредитор. По силата на договора прехвърленото вземане, в състоянието му към момента на сключване на договора, преминава от предишния кредитор /цедент/ към новия кредитор /цесионер/ от момента на сключване на цесионния договор. Договорът за прехвърляне на вземане има действие за длъжника от деня на съобщаването на цесията от цедента на длъжника. Последният не е страна по договора за прехвърляне на вземането, но действието на цесията спрямо него има за последица правото на цесионера да иска изпълнение от длъжника и съответно задължение длъжникът да престира на цесионера. При предявен от цесионера срещу длъжника осъдителен иск с предмет цедираното вземане в основанието на иска се включват фактите, от които произтича вземането /напр. договор, непозволено увреждане, неоснователно обогатяване и др./ на цедента, като предявилият иска следва да се позове и на обуславящите легитимацията му обстоятелства – договорът за прехвърляне на вземането и съобщаването на цесията от цедента на длъжника / в този смисъл са решение № 114 от 7. 09. 2016 г. по т. д. № 362/2015 г. на ВКС, II т. о. и постановеното по чл. 274, ал. 3 ГПК определение № 256 от 17. 06. 2019 г. по ч. т. д. № 461/2019 г. на ВКС, I т. о./. На посочената практика на ВКС съответстват изводите на въззивния съд, на които се основава заключението за международна компетентност на българския съд съобразно правилото на чл. 7, пар. 1, б. б) от Регламент № 1215/2012 г., че в случая ищецът в качеството си на фактор/цесионер претендира вземания, които неговият праводател има на основание договор за изработка, и че решаващ за обосноваване на достъпа до специалната, допълнителна компетентност по цитирания член е именно последният договор.
Първата част на последния въведен с изложението на касационния жалбоподател въпрос – четвърти въпрос, б. „а“ не следва да бъде обсъждан с оглед обосноваване на достъпа до касационен контрол, тъй като касае въззивното определение във връзка с отвода за неподведомственост, което не подлежи на касационно обжалване.
Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по втората част на четвърти въпрос, поставен в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, а именно: При иск по силата на договор за особен залог, предявен от процесуален субституент, компетентен ли е българският съд да разгледа иска на този процесуален субституент, предявен към ответника със седалище в трета страна, когато задълженото лице по главния договор е местно на друга страна членка, като в този случай, ако не намира приложение общото правило на чл. 4 на Регламент № 1215/2012 г., произтичащ от мястото на регистрация на ответника, коя специална норма на същия регламент следва да се приложи, за да обоснове допустимост по седалище на заложния кредитор или по седалище на заложния длъжник? Този въпрос не съответства на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като в атакуваното определение не е обоснована международна компетентност на българският съд с оглед седалището на заложния кредитор или седалището на длъжниците по заложените вземания. При разрешаване на процесуалния спор съдът е съобразил, че евентуалните искове са по чл. 44а, ал. 2 ЗОЗ за събиране на заложените в полза на ищеца вземания с източник договор за изработка, като последният е релевантен за определяне на допустимостта на подадените пред българския съд искове с оглед правилото на чл. 7, пар. 1, б. б) от Регламент № 1215/2012 г. Освен това в противоречие с изискванията на т. 4 от Тълкувателно решение № 1/19. 02. 2010 г. на ОСГТК на ВКС касаторът не сочи неясната, непълна или противоречива правна норма, която се нуждае от тълкуване.
Неоснователни са доводите за очевидна неправилност на обжалваното въззивно определение. Очевидната неправилност представлява основание за достъп до касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, което е независимо от поставените в изложението въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК и не е тъждествено с касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. За да е очевидно неправилно по смисъла на цитираната разпоредба, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаите на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Обжалваното определение не е засегнато от тези пороци. Освен това доводите на касатора за очевидна неправилност повтарят оплакванията в частната касационна жалба за отсъствието на основания за международна компетентност на българския съд по спора.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на определението по ч. гр. д. № 5858/2018 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено определението на СГС за оставяне без уважение на възражението за неподсъдност на делото на българския съд.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ частната касационна жалба на „Джи Чи Еффе Дженерале Конструциони Феровиарие“ АД със седалище и адрес на управление Таранто, Италия, ул. Данте Алигиери № 217 срещу определение № 4001 от 21. 12. 2018 г. по ч. гр. д. № 5858/2018 г. на Софийски апелативен съд, ГО, четвърти състав в частта, с която е потвърдено определение № 6994 от 21. 11. 2017 г. по т. д. № 6362/2016 г. на Софийски градски съд, ТО, VI-7 състав, поправено с определение № 2571 от 11. 05. 2018 г., с което е оставен без уважение отводът за недопустимост на производството, поради наличие на арбитражно споразумение, съгласно чл. 9.3 от договора за гражданско дружество
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 4001 от 21. 12. 2018 г. по ч. гр. д. № 5858/2018 г. на Софийски апелативен съд, ГО, четвърти състав в частта, с която е потвърдено определение № 4504 от 10. 09. 2018 г. по т. д. № 6362/2016 г. на Софийски градски съд, с което по реда на чл. 250 ГПК е допълнено определение № 6994 от 21. 11. 2017 г. по същото делото на СГС и е оставено без уважение възражението на „Джи Чи Еффе Дженерале Конструциони Феровиарие“ АД за неподсъдност на делото на българския съд.
Определението в частта, с която е оставена без разглеждане подадената частна касационна жалба, подлежи на обжалване в едноседмичен срок от съобщаването му на частния касационен жалбоподател пред друг тричленен състав на Търговска колегия на Върховен касационен съд, а в останалата част – не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: