ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1043
София, 11.08.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и осми юли през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЛЮБКА АНДОНОВА
при секретаря
изслуша докладваното от съдията ЛЮБКА АНДОНОВА
гр.дело № 2106/2014 год.
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. Ж. П. и К. С. П. и двамата от [населено място] чрез процесуалния им представител адв. С. И. срещу решение № 2118 от 11.12.2013 г, постановено по гр.дело № 2307/13 г на Пловдивски окръжен съд, поправено с решение № 51 от 7.1.14 г по гр.дело № 2307/13 г на Пловдивски окръжен съд, Десети граждански състав.С първоинстанционното решение Д. Ж. П. и К. С. П. са осъдени солидарно да заплатят на Д. К. Д. и О. Д. сумата 10 000 лв на основание чл.240 от ЗЗД, представляваща предоставени в заем парични средства, съгласно писмен договор от 5.5.2010 г, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 19.9.12 г до окончателното плащане, както и 950 лв направени по делото разноски.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението, нарушение на процесуалния и материалния закон.
Ответниците по касационната жалба Д. К. Д. и О. Д. не вземат становище по същата.
Касационната жалба е процесуално допустима като подадена в законоустановения срок от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Предявеният иск е с правно основание чл.240 ал.1 от ЗЗД.
Установено е от фактическа страна, че на 5.5.2010 г между Д. К. Д. и О. Д. от една страна в качеството им на заемодатели и Д. Ж. П. и К. С. П. в качеството им на заематели е сключен договор за заем за сумата 10 000 лв.Изрично е посочено, че тази сума е предадена при подписване на договора, за което същият служи като разписка.Предвидена е солидарна отговорност на заемателите и активна солидарност на заемодателите-всеки от тях може да иска от всеки от всеки от двамата ответници изпълнение по договора.Падежът на паричното задължение е определен на 5.5.2011 г.Договорът е оспорен като неавтентичен, като в рамките на откритото производство по оспорване истинността на документа със съдебно-почеркова експертиза е установено, че подписът не е на О. Д., но останалите подписи са изпълнени от лицата, сочени като техни автори.Разпитана по реда на чл.176 от ГПК ищцата О. Д. заявява, че знае за договора и условията по него, както й, че съпругът й се е подписал вместо нея, за което тя изрично го е помолила, тъй като била физически възпрепятствана да присъства при сключването му.
От правна страна въззивният съд е приел, че ответниците не са доказали да са върнали заетата сума, а доколкото договорът е сключен в писмена форма, погасяването на паричното задължение не може да се установява със свидетели, а с писмени доказателства или признанията на страната.В случая ответниците не са представили разписка или друго доказателство, от което да може да се направил извод за връщане на заемната сума, а наведените твърдения за съществуващи облигационни отношения между страните и трето за спора лице са ирелевантни за делото.
В изложението на основанията по чл.284 ал.3 от ГПК касаторите са посочили касационните основания по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 от ГПК.Подържат, че 1/въззиното решение противоречи на задължителната практика на ВС и ВКС, обективирана в ППВС № 1/1953 г и ТР № 1 от 4.1.2001 г на ВКС по тълк.дело № 1/2000 г „относно задължението на съда да прецени всички доказателства и доводите на страните, както и конкретно ясно и точно да изложи върху кои доказателства основава приетата за фактическа обстановка, а ако по делото са събрани противоречиви доказателства, мотивирано да посочи защо и на кои вярва, на кои не, кои възприема и кои не.” 2/Сочат, че въпросите „действителен ли е договор за заем, съдържащ множество страници на отделни листове, които не са трайно скрепени един за друг, а страните са положили подпис единствено върху последната страница”, както и въпроса ”необходимо ли е всички страници на договора, от който страната се опитва да черпи права да бъдат двустранно подписани, за да не се осъществи тяхната подмяна или е необходимо страните да са положили подпис само на последната страница” е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.Поставили са и въпроса „следва ли по аналогия на чл.20 ал.1 от Наредба № 32 от 29.1.1997 г за служебните архиви на нотариусите и нотариалните кантори отделните документи да се подшиват и подлепват, а отделните листове се скрепяват с подпис и печат, като основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК.
3/Сочат, че въззивното решение в частта, за разноските противоречи на ТР № 6 от 6.11.13 г на ВКС по тълк.дело № 6/13 на ОСГТК относно необходимостта от представен списък по чл.80 от ГПК за присъждане на разноските представляващи адвокатско възнаграждение.
По първия въпрос.Соченото основание не е налице.Мотивите на въззивното решение напълно съответстват на задължителната практика на ВС и ВКС, обективирана в ППВС № 1/1953 г и ТР № 1 от 4.1.2001 г на ВКС по тълк.дело № 1/2000 г както и задължителната практика на ВКС по прилагането на чл. 235 от ГПК /чл.188 от ГПК отм/, която включва решения по чл. 290 от ГПК – решение № 450 от 21.07.09 г. по гр. д. № 3547/08 г. на ВКС, II ГО; решение № 570 от 06.11.09 г. по гр. д. № 4112/08 г. на ВКС, II ГО; решение № 796 от 02.02.11 г. по гр. д. № 1660/09 г. на ВКС, I ГО и др. В тях се приема, че въззивният съд, като съд по съществото на правния спор, е длъжен да направи свои фактически и правни изводи по делото, като обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните.
В настоящия случай въззивният съд е обсъдил всички доказателства по делото в тяхната взаимна връзка и е изложил изводи за твърдяните факти.Посочил е кои факти намира за установени и кои намира за недоказани.Обсъдени са всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото.
По втория въпрос.
Не е налице основанието по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК, доколкото съществува задължителна съдебна практика, обективирана в решения по чл.290 от ГПК относно обстоятелството, че договорът за заем е неформален и не е задължително да е сключен в писмена форма. Така с решение № 174 от 23.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 5002/2008 г., IV г. о., ГК, ВКС приема, че договорът за заем се счита за сключен от момента, в който заемодателят даде, а заемополучателят получи заетата сума или друга заместима вещ, а не от момента на писмения договор или от постигане на съгласието за сделката, независимо от формата на волеизявленията. Безспорно, следва да е налице съгласие – съвпадане на насрещните волеизявления на страните, но това не е достатъчно – фактическият състав се завършва след като вещта бъде предадена /при заем за потребление се предава паричната сума/. С друго решение по реда на чл.290 от ГПК № 582 от 21.12.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1384/2009 г., IV г. о., ГК, ВКС приема, че установяването на заемно правоотношение може да се осъществи не само с договор, но и с писмен документ – разписка, декларация, изходящ от длъжника, удостоверяващ получаването от него на заетата сума и задължението му да я върне. Това произтича от характера на договора за заем – той е неформален, поради което може да бъде сключен както в писмена, така и в устна форма.
Наличието на задължителна съдебна практика относно действителността на договора за заем, който не е сключен в писмена форма изключва приложното поле на чл.280 ал.1 т.3 от ГПК и прави безпредметно произнасянето по въпроса следва ли, за да бъде действителен един договор за заем отделните му страници да се подшиват, подлепват, подпечатват и подписват.Тези въпроси не са от значение за точното приложение на закона и развитието на правото.Страните сами решават дали по подпишат всяка страница на договора, подписването, подшиването и подпечатването на страниците не рефлектира върху действителността му. Въпросът „следва ли по аналогия на чл.20 ал.1 от Наредба № 32 от 29.1.1997 г за служебните архиви на нотариусите и нотариалните кантори отделните документи да се подшиват и подлепват, а отделните листове се скрепяват с подпис и печат не е бил предмет на обсъждане от въззивния съд, не е част от решаващите му мотиви, поради което няма значение за крайния изход на спора.Установено е от доказателствата по делото, че ответниците са положили подписите си върху оспорения от тях договор, че същите са получили заемната сума и при настъпване на падежа не са я възстановили.Въпроси относно тези решаващи мотиви не са поставени от касаторите в изложението по чл.2884 ал.3 от ГПК.
По третия въпрос. Въззивното решение в частта, за разноските не противоречи на ТР № 6 от 6.11.13 г на ВКС по тълк.дело № 6/13 на ОСГТК относно необходимостта от представен списък по чл.80 от ГПК за присъждане на разноските представляващи адвокатско възнаграждение.Съгласно т.8 от соченото Тълкувателно решение липсата на представен списък по чл.80 от ГПК не е пречка за присъждане на разноски съобразно доказателствата по делото.Правната последица от неизпълнение на процесуалното задължение за представянето на списък по чл.80 от ГПК е въведена със самата норма-страната няма право да иска изменение на решението в частта за разноските.Липсата на списък води до ненадлежно упражняване на правото да се иска изменение на решението, а не води като последица неприсъждане на сторените и доказани разноски.По същия начин въпросът е разрешен от въззивния съд, а твърдяното противоречие по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК не е налице.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на IV г. о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2118 от 11.12.2013 г, постановено по гр.дело № 2307/13 г на Пловдивски окръжен съд, поправено с решение № 51 от 7.1.14 г по гр.дело № 2307/13 г на Пловдивски окръжен съд, Десети граждански състав.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :1.
2.