ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 61
София, 10.02.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на осми февруари през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЛЮБКА АНДОНОВА
при секретаря
изслуша докладваното от съдията ЛЮБКА АНДОНОВА
ч.гр.дело № 495/16
Производството е по чл. 274, ал.3 от ГПК.
Образувано по частна касационна жалба на [фирма], приподписана при условията на чл.284 ал.2 изр.2 от ГПК от адв.С. Л. от САК срещу въззивното определение № 18296/28.9.15 г, постановено по ч.гр.дело № 10453/2015 г на Софийски градски съд, Първо ГО, с което е потвърдено определение от 26.6.2015 г по гр.дело № 35119/15 г на Софийски районен съд, Първо ГО, 41 състав за връщане на исковата молба и прекратяване поради недопустимост на производството по делото.
В частната жалба се подържа, че атакуваното определение е неправилно и незаконосъобразно, като постановено в противоречие с процесуалния закон.Иска се след допускането му до касационен контрол да бъде постановено друго, с което делото да бъде върнато на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия по разглеждане на предявения допустим иск.
Ответниците по частната жалба не вземат становище по същата.
Частната жалба е подадена в законоустановения срок от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
От данните по делото се установява следното :
[фирма] и Л. А. Д. са предявили обективно и субективно съединени искове срещу взискателите в две изпълнителни производства, образувани въз основа на изпълнителни листове, издадени по влезли в сила съдебни решения.В обстоятелствената част на исковата молба ищците са посочили, че съдебните решения, по които са издадени горните изпълнителни листове са постановени спрямо [фирма], а Л. А. Д. е участвал като трето лице-помагач.Подържали са, че в хода на изпълнителните производства са допуснати редица нарушения напр.това, че изпълнителните действия са били насочени спрямо третото лице помагач ; в издадените по делата изпълнителни листове се съдържали неточности в това число и неточно възпроизвеждане на диспозитива на изпълнителните основания ; влезлите в сила съдебни решения са постановени по отношение на събирателното дружество, но не и по отношение на неговия управител Л. Д. ; взискателят Л. Б. В. не е разполагал с правото да иска издаване на изпълнителни листове въз основа на влезлите в сила съдебни решения ; след връчване на поканата за доброволно изпълнение на 4.12.12 г взискателите не са поискали извършването на изпълнителни действия, поради което изпълнителните дела е следвало да бъдат прекратени.Формулиран е петитум за постановяване на решение, с което да бъде признато за установено, че Л. А. Д. като физическо лице и съдружник в [фирма], както и като управител на дружеството не дължи на взискателите по двете изпълнителни дела сумата 2 684, 75 лв-разноски, да обезсили изпълнителните листове и да спре принудителното изпълнение.
Първоинстанционният съд е приел, че предявените искове са процесуално недопустими, поради което е върнал исковата молба.Приел е, че установителен иск за недължимост на съдебни разноски, присъдени в друго производство е недопустим.Приел е, че ищецът е разполагал с възможност да обжалва незаконосъобразните според него действия на съдия-изпълнителя, както и самото разпореждане за издаване на изпълнителните листове. Като е пропуснал да стори това, ищецът не би могъл в отделно исково производство, предявявайки установителни искове да се позовава на новонастъпили факти, които извежда от горните опорочени според него действия.
Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното определение.Приел е, че съгласно нормата на чл.439 от ГПК длъжникът в изпълнителното производство може да се защити по исков ред чрез оспорване на вземането, основавайки се само на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене, по което е издадено изпълнителното основание.В случая с исковата молба нови обстоятелства не са заявени, следователно не е налице правен интерес от предявения иск, тъй като процесуалния закон е предвидил друг ред за защита на субективните права, засегнати от правния спор.Приел е също, че разпореждането за издаване на изпълнителен лист подлежи на обжалване в двуседмичен срок, който за ответника тече от връчване на поканата за доброволно изпълнение, като процесуално недопустимо се явява извършването на последваща проверка посредством предявяване на установителен иск относно законосъобразността на това разпореждането.Противното би довело до заобикаляне на императивния процесуален ред за защита.По отношение на заявените в обстоятелствената част на исковата молба нарушения на ГПК, допуснати в хода на изпълнителните производства въззивният съд е приел, че същите не могат да съставляват новонастъпили факти по смисъла на чл.439 ал.2 от ГПК, които да обосновават допустимост на предявения установителен иск.
В частната касационна жалба, която според касатора съдържа изложение на основанията по чл.284 ал.3 от ГПК се сочи касационното основание по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК. Сочи се неправилност и незаконосъобразност на процедурата по издаване на изпълнителен лист, сочи се „нелегитимност на кредитора“ и неточност на отразяване в изпълнителния лист на диспозитива на съдебното решение.
По заявеното в изложението по чл.284 ал.3 от ГПК Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение намира следното :
Касаторът е длъжен да формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалвания акт, както разяснява т. 1 на ТР № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, да е разрешаван противоречиво от съдилищата или да е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото, като в първите две хипотези се посочват конкретните решения, на които жалбоподателят се позовава и се представят преписи от тях, а в третата хипотеза се обосновава с какво разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона.
Обвързаността на касационния съд от предмета на жалбата се отнася и до фазата на нейното селектиране. Задължението на жалбоподателя по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК за точно и мотивирано изложение на касационните основания, е относимо и към основанията за допускане на касационно обжалване, съдържащи се в приложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. Посоченият от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като общо основание за допускане на въззивното определение до касационен контрол, определя рамките, в които Върховният касационен съд е длъжен да селектира касационните частни жалби. Обжалваното определение не може да се допусне до касационен контрол, без да бъде посочен този въпрос, както и на основания, различни от формулираните в жалбата. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на частния жалбоподател, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната частна жалба. Върховният касационен съд може от обстоятелствената част на изложението в приложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК само да конкретизира, да уточни и да квалифицира правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване – а именно разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело.
В случая в изложението на касационните основания изобщо не са формулирани въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, т. е. не е налице изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, тъй като то не отговаря на приетото с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, поради липса на ясно и точно формулирани въпроси. Недопустимо е съдът сам да формулира въпросите, които касаторът евентуално би имал интерес да постави, защото такова процесуално действие на съда би довело до нарушение на принципа на диспозитивното начало, прокламиран с чл. 6 ГПК.
По тези съображения обжалваното определение не следва да бъде допуснато до касационен контрол.
Воден от горните мотиви Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 18296/28.9.15 г, постановено по ч.гр.дело № 10453/2015 г на Софийски градски съд, Първо ГО.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :1.
2.