ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 619
София, 09.05.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на тридесети април през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЛЮБКА АНДОНОВА
при секретаря
изслуша докладваното от съдията ЛЮБКА АНДОНОВА
гр.дело № 7108/2013 год.
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. Ц. П. от [населено място], чрез пълномощника й адв.Д. С. срещу решение от № 154 от 5.7.2013 г по гр.дело № 229/2013 г на Ловешки окръжен съд, Гражданско отделение, с което е потвърдено решение № 153 от 13.7.2012 г по гр.дело 0 75/12 г на Троянски районен съд в частта, с която е отхвърлен като неоснователен предявеният от Д. Ц. П. от [населено място] против „Р. // ЕАД и И. Б. П. иск по чл.26 от ЗЗД вр.чл.23 от СК /отм/ за обявяване нищожността на сделката, обективирана в нотариален акт № , т., рег.№ , дело № г на нотариус Н. Х., с район на действие Л. за учредяване на договорна ипотека от И. П. в полза на банката върху недвижим имот, представляващ апартамент № в [населено място],[жк], [жилищен адрес] с площ от 62,23 кв.м.
В касационната жалба се релевират доводи за недопустимост и неправилност на обжалваното решение поради нарушение на процесуалния и материалния закон.
Ответникът Р. // ЕАД оспорва касационната жалба по съображения, изложени в писмен отговор депозиран по делото чрез пълномощника адв.С. Д..Счита, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване.Респ.подържа, че касационната жалба е неоснователна.
От данните по делото се установява следното :
Първоинстанционният съд е бил сезиран с искове по чл.26 от ЗЗД.Страните по делото И. Б. П. и Д. Ц. С. са сключили граждански брак на 6.9.1998 г.На 29.9.2006 г за обезпечаване на вземането на „Р. //” ЕАД по отпуснатия на [фирма] договор за банков кредит в размер на 80 000 евро, съпругът-индивидуален собственик-И. Б. П. е учредил в полза на банката договорна ипотека върху собственото си жилище, представляващо апартамент № в [населено място],[жк], [жилищен адрес] с площ от 62,23 кв.м.Ищцата Д. Стоянова подържа,че договорната ипотека е сключена в нарушение на закона, поради липса на съгласие на съпруга-несобственик за разпореждане със семейното жилище, респ.липса на разрешение от районния съд за извършването му, което обосновава нищожност на договорната ипотека по смисъла на чл.26 от ЗЗД вр.чл.23 от СК /отм/.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че към момента на учредяване на договорната ипотека апартаментът не е представлявал „семейно жилище” на страните по смисъла на СК.Приел е за установено от събраните по делото доказателства /исковата молба, с която е инициирано бракоразводното дело, с твърдения за момента на настъпване на фактическата раздяла г и представените удостоверения за промяна на постоянния и настоящ адрес на съпругата Д. С., издадени от [община]/, че към 29.9.2006 г ипотекираният апартамент е бил обитаван единствено от И. П., тъй като страните са били във фактическа раздяла.Прие е, че съгласно чл.23 от СК /отм/ и чл.26 от СК в сила от 1.10.2009 г действията на разпореждане със семейното жилище-лична собственост на единия съпруг се извършват със съгласието на другия, ако двамата съпрузи нямат друго жилище.Когато липсва съгласие разпореждането се извършва със разрешение на районния съдия, ако се установи, че не е във вреда на ненавършилите пълнолетие деца и на семейството.Приел е за безспорно установено по делото, че страните нямат родени от брака деца, а жилището не е „семейно” по смисъла на пар.1 от ДР на СК, тъй като към момента на учредяване на договорната ипотека съпрузите са били във фактическа раздяла.Съпругата Д. С. е напуснала жилището и се е регистрирала на друг адрес.Приел е, че ищцата не е доказала при условията на пълно главно доказване факта, че жилището-лична собственост на ответника е имало характера на семейно към 29.9.2006 г, поради което за извършеното разпореждане не е било необходимо съгласието на другия съпруг, следователно сделката не е недействителна по смисъла на чл.26 ал.1 от ЗЗД.
В изложението по чл.284 ал.3 от ГПК касаторът е посочил основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 от ГПК.Сочи, че материалноправния въпрос „представлява ли семейно жилище имотът, който съпрузите обитават съвместно, ако нямат родени от брака деца” е разрешен от въззивния съд в противоречие със Постановление № 20 от 16.12.1963 г по обобщаване съдебната практика по семейното жилище при развод на Пленума на ВС, Постановление № 12 от 28.11.1971 г на Пленума на ВС, както и решения № 1212 от 23.10.2008 г по гр.дело № 5674/2007 г на Пето ГО, решение № 740 от 28.10.2009 г на ВКС по гр.дело № 629/2008 г на Трето ГО, решение № 125 от 4.3.2009 г на ВКС по гр.дело № 5999/2007 г на Първо ГО, постановени по реда на чл.218 а от ГПК и решение № 1083 от 24.10.1991 г по гр.дело № 866/91 г на Първо ГО. Подържа се, че процесуалноправните въпрос с какви допустими и относими доказателствени средства се установява съвместното обитаване на жилището от двамата съпрузи и момента на фактическата раздяла, както и установяват ли удостоверенията за постоянен и настоящ адрес тези обстоятелства и допустими ли са свидетелските показания на нотариуса извършил сделката, чиято нищожност се подържа са разрешени от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС.
Така даденото от въззивния съд, разрешение на първия изведен от касатора материалноправен въпрос относно понятието „семейно жилище“ по смисъла на чл. 23, изр. 1 от СК от 1985 г. (отм.), не е в противоречие, а напротив – в пълно съответствие с константата съдебна практика, включително на ВКС, намерила израз в решение № 404/10.01.2012 г. по гр. дело № 1720/2010 г. на III-то гр. отд. на ВКС, което е постановено по реда на чл. 290 от ГПК, ППВС №20/1963 г. и ППВС № 21/1971 г., които са задължителни за всички съдилища.Съгласно тези решения „семейно жилище“, по смисъла на отменените СК от 1968 г. и СК от 1985 г. и на действащия СК от 2009 г., е това жилище, което е обитавано само от двамата съпрузи, когато те нямат ненавършили пълнолетие деца до прекратяване на брака, респ.до фактическата раздяла между съпрузите.
По изложените съображения, касационното обжалване не следва да се допуска по първия изведен от касатора материалноправен въпрос – относно понятието „семейно жилище“ по смисъла на чл. 23, изр. 1 от СК от 1985 г. (отм.).
По отношение на втория и третия процесуалноправни въпроси следва да се отбележи, че от една страна във връзка с тях касаторът не сочи нито общо нито допълнително основание за допускане на касационно обжалване.От друга страна тези въпроси касаят направените от жалбоподателя оплаквания, че съдът е преценил неправилно доказателствата, въз основа на които е изградил вътрешното си убеждение.Тази преценка може да доведе до опорочаване на фактическите изводи на съда, а не на правните такива и съответно да доведе до произнасяне по съществен правен въпрос, поради което не представлява предпоставка за допустимост на касационното обжалване. Необосноваността е грешка при формиране вътрешното убеждение на съда поради нарушаване на логически, опитни или научни правила и не съставлява основание за допускане на касационното обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Тя е само основание за касационно обжалване на въззивното решение като неправилно, но само, ако преди това такова обжалване бъде допуснато.
Последният формулиран от касатора въпрос относно „допустимостта на свидетелските по казания на нотариуса, изповядал сделката” също не е налице основание за допускане на касационно обжалване.Този въпрос изобщо не е бил разглеждан в мотивите на въззивния съд, поради което не е обусловил същия изхода на настоящия правен спор.Действително свидетелските показания на нотариуса са обсъдени от първоинстанционния съд, но предмет на селекция по смисъла на чл.280 от ГПК е въззивното, а не първоинстанционното решение.
Следователно не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Воден от горното Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от № 154 от 5.7.2013 г по гр.дело № 229/2013 г на Ловешки окръжен съд, Гражданско отделение.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :1.
2.