6
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 956
София, 18.07.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на седемнадесети юли през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЛЮБКА АНДОНОВА
при секретаря
изслуша докладваното от съдията ЛЮБКА АНДОНОВА
гр.дело № 1072/2014 год.
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на К.Д. Д. от [населено място] чрез процесуалния му представител адв.Е. П. от САК срещу решение № 459 от 7.10.2013 г, постановено по гр.дело № 721/13 г на Пловдивски апелативен съд, 2 граждански състав, в частта, с която е отменено решение № 190 от 25.4.2013 г по гр.дело № 1077/12 г по описа на Старозагорски окръжен съд и е отхвърлен като неоснователен предявеният иск за присъждане на обезщетение за имуществени вреди, представляващи пропуснати ползи от неполучени доходи в размер на 30 363 лв поради неучастие в мисия извън страната за 6 месеца в рамките на периода 18.1.11 г -29.2.12 г.
Срещу въззивното решение е подадена касационна жалба и от ответника Прокуратурата на РБ, която го обжалва в частта, с която искът по чл.2 ал.1 т.2 от ЗОДОВ е уважен за разликата над сумата 5 000 лв до сумата 10 000 лв.
В депозираните касационни жалби се релевират доводи за недопустимост и неправилност на решението в обжалваните части поради нарушение на процесуалния и материалния закон.
Страните взаимно си оспорват касационните жалби.
Предявеният иск е с правно основание чл.2 ал.1 т.2 от ЗОДОВ.Установено е по делото, че ищецът е офицер от Българската армия и от 2006 г е назначен в поделение 38640-Казанлък.След подаден от него рапорт, със заповед № 593/12.12.2006 г на командира на поделението му било разрешено да пътува от местоживеенето си в [населено място] до местоработата в поделението в [населено място] като му бъдат заплащани 90 % от разходите. Установено е, че на 30.10.2009 г е образувана прокурорска преписка № 1904/09 г по описа на Военно-окръжна прокуратура Пловдив по повод извършена от инспектората на МО проверка в поделение № 38640-Казанлък относно заплащането на военнослужещите на неправомерни разходи за транспорт.Материалите касаещи ищеца са отделени и на 3.11.2009 г е образувана преписка № 1228/2009 г на Военно-окръжна прокуратура-Пловдив, в която се съдържат данни за евентуално извършено от него при условията на продължавана престъпна дейност престъпление по чл.212 ал.1 от НК.По преписката са снети обяснения на военнослужещи и на съседи на ищеца.С постановление на прокурор при ВОП-Пловдив от 12.1.2010 г е постановен отказ да се образува наказателно производство.По почин на военноапелативен прокурор при ВАП е извършена проверка относно законосъобразността на горното постановление и същото е отменено, като преписката е върната, с разпореждане за образуване на досъдебно производство и извършване на разследване за извършено престъпление по чл.212 ал.1 от НК.Образовано е ДП № 1810Сл/2010 г по описа на ВОП- Пловдив, по което е разпитан ищеца, негови съседи, роднини и колеги.На 18.1.2011 г Д. е привлечен като обвиняем за продължавана престъпна дейност по чл.209 ал.1 от НК.На 26.4.2011 г е изготвен обвинителен акт в който пострадалият е обвинен в продължавана престъпна дейност по чл.209 ал.1 от НК, изразяваща се в това, че в периода м.ноември 2006 г-м.октомври 2009 г в [населено място] с цел да набави за себе си имотна облага възбудил и поддържал заблуждение у командира на поделение № 38640 и на неговите заместници, че пътува с обществен междуселищен автобусен транспорт от [населено място] до [населено място] и обратно като представял нередовни билети и с това причинил на МО имотна вреда в размер на 3 093 лв.На 27.4.11 г Пловдивски военен съд постановил срещу ищеца оправдателна присъда.По протест на Военно-окръжна прокуратура Пловдив е образувано нохд. № 56/11 г по описа на Военно-апелативен съд София, приключило с решение № 54/12.10.11 г потвърждаващо оправдателната присъда.По протест на Военно-апелативна прокуратура София е образувано касационно нохд № 2869811 г по описа на ВКС, Трето НО, по което е постановено решение № 641/29.2.12 г, потвърждаващо решението на Военно-апелативен съд.От правна страна въззивният съд е приел въз основа на събраните по делото писмени и гласни доказателства, както и неоспореното заключение на допуснатата по делото комплексна съдебно медицинска експертиза, изпълнена от вещи лица-психиатър и психолог, че ищецът, който бил млад, интелигентен и професионално удовлетворен специалист претърпял вследствие на воденото срещу него наказателно производство съществена промяна като се затворил в себе си, започнал да страни от колеги, съседи и роднини, на него се гледало като на „престъпник”.Станал тревожен, раздразнителен, избухлив, развил състояние наречено „разстройство в адаптацията с тревожно депресивна симптоматика”, с оглед на което било провеждано продължително лечение.Д. станал несигурен и мнителен, накърнено било достойнството му на гражданин и офицер от Българската армия. Семейството му било пред разпадане, наложило се да смени местоработата си.Отчитайки всички тези обстоятелства, тежестта на престъплението, в което Д. е бил незаконно обвинен, срокът на наказателното преследване, конкретните негативни преживявания на пострадалия и техният интензитет, въззивният съд е приел, че по критериите на чл.52 от ЗЗД следва да бъде определено справедливо обезщетение за неимуществени вреди в размер на 10 000 лв. Иска за присъждане на обезщетение за имуществени вреди в размер на 30 363 лв въззивният съд е приел за неоснователен, тъй като не е доказано, че в резултат на образуваното наказателно производство Д. е пропуснал да реализира сигурна полза от заминаването си на военна мисия за срок от 6 месеца.Приел е, че в случая пропуснатата полза е хипотетична и несигурна, тъй като пострадалият е искал да подаде, но в действителност не е подал документи за участие в чуждестранна военна мисия, тъй като не са допускани военнослужещи, срещу които има образувано наказателно производство.
По касационната жалба на ищеца Коста Д. Д..
В изложението на основанията по чл.284 ал.3 от ГПК касаторът сочи, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1, 2 и т.3 от ГПК.Материалноправния въпрос, изведен от изложението и уточнен от съда съобразно разясненията, дадени с ТР № 1819.2.2010 г по тълк.дело № 1/2009 г на ОСГТК касае наличието на причинна връзка между воденото срещу пострадалия наказателно производство и пропуснатата полза, изразяваща се в неполучени доходи поради неучастието му в международни мисии.Подържа се, че същият е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в решение № 72/1.4.2011 г по гр.дело № 833/2010 г на Трето ГО на ВКС, че по него е налице противоречива практика- решение № 1145/8.11.2008 г по гр.дело № 4927/2007 г на ГК, П. ГО, постановено по реда на чл.218а ал.1 б.”а” от ГПК/отм/, както и че този въпрос е от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото.
Не се установяват сочените касационни основания.
Съгласно разпоредбата на чл.4 от ЗОДОВ държавата отговаря за вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането.Възприетото във въззивното решение е съобразено с разрешението дадено в решение № 72/1.4.2011 г по гр.дело № 833/2010 г на Трето ГО на ВКС, представляващо задължителна практика, че пропуснатите ползи се установяват, като се изхожда от нормалното, закономерно настъпване на същите, ако ответникът не бе повдигнал и подържал незаконно обвинение.В този смисъл трябва да съществува сигурност за увеличаване на имуществото на пострадалия, която сигурност не се предполага. В същото време, няма никакъв спор, че К. Д. е искал да участва в международни военни мисии и е бил определен като физически годен за това, но във Служба „Личен състав” на военното формирование не са входирани подадени от него заявления и документи за участие.Съгласно свидетелските показания на Л. М. и Н. К. ищецът идвал при тях с подготвени документи, но документите не са приемани за участие, поради наличието на конкретна заповед, разпореждаща че в тях не могат да участват лица срещу които има образувано наказателно производство.Следователно и при липса на входирани документи от страна на ищеца, въззивният съд в съответствие с материалния закон-чл.4 от ЗОДОВ е приел, че твърдяната пропусната полза е предполагаема и несигурна, поради което не може да се приеме, че е пряка и непосредствена последица от деликта. В този смисъл мотивите на въззивния съд не са постановени в противоречие, а в пълно съответствие с решение по чл.290 от ГПК № 72 от 1.4.2011 г по гр.дело № 833/10 г на ВКС, Трето ГО съгласно което прокуратурата може да носи отговорност за действия на вътрешно ведомствени органи само, ако те са действали по нейно нареждане, което в случая не е налице.В случая заповедите за определяне на критерии за участие на оперативни групи в обучение в Афганистан са издавани от командира на Сухопътни войски, а не по нареждане на ответника, поради което не може да бъда ангажирана отговорността му за пропуснати от военнослужещия доходи.
Представеното от касатора Постановление № 4 от 30.10.1964 г на Пленума на ВС е неотносимо към спора, поради което настоящият съд не го обсъжда, тъй като касае „Обобщаване на практиката по някои въпроси на съдебната делба.”
Не е налице и основанието по чл.280 ал.1 т.2 от ГПК, тъй като представеното решение № 1145/8.11.2008 г по гр.дело № 4927/2007 г на ГК, П. ГО, постановено по реда на чл.218а ал.1 б.”а” от ГПК /отм/, разглежда хипотеза, при която е налице установена причинна връзка между противоправното поведение на ответника и имуществените вреди, представляващи разходи за лечение на постравматично разстройство, отключено по време на незаконното наказателно преследване.В настоящия случай, както бе отбелязано по-горе причинната връзка е прекъсната поради наличието на други факти /издадените вътрешноведомствени заповеди./
Не е налице и касационното основание по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК, доколкото нормата на чл.4 от ЗОДОВ е точна и ясна, същата не се нуждае от тълкуване, а практиката по нея- от осъвременяване, тъй като пряката причинна връзка между деликта и вредите трябва да е доказана, а не предполагаема.
По касационната жалба на Прокуратурата на РБ. Соченото касационно основание не е налице.За да определи справедлив размер на обезщетение за неимуществени вреди въззивният съд е отчел общественото положение на ищеца към повдигане на обвинението – старши лейтенант в Българската армия, уважаван от колегите и жителите на населеното място; отчел е преживените от него негативни емоционални изживявания и отражението, което воденото наказателно производство е имало на психиката му –Д. се чувствал унизен, търпял негативно отношение на приятели, познати, колеги, жители на града, част от които били разпитвани по образуваната преписка, както и обстоятелството как воденото дело се отразило негативно на семейството му и наложило промяна на местоработата.Следователно мотивите на въззивния съд са в съответствие, а не в противоречие противоречие със задължителната практиката на ВКС, както се твърди в жалбата. В цитираната от касатора т. II от Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленума на ВС са определени критериите за понятието „справедливост“ и в случая те са съобразени. Въззивният съд е взел пред вид всички съотносими обстоятелства, които е изложил при обосноваване на изводите си във връзка с присъдения размер на обезщетение. Съгласно цитираното Постановление – всеки отделен случай е специфичен, преценката е индивидуална, тъй като се отчитат различни обстоятелства. С оглед последното, решенията на които се позовават касаторите, като постановени при друга фактическа обстановка – не следва да се обсъждат.
По тези съображения въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационен контрол.
Воден от горните мотиви, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 459 от 7.10.2013 г, постановено по гр.дело № 721/13 г на Пловдивски апелативен съд, 2 граждански състав.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :1.
2.