РЕШЕНИЕ
№ 317/2014 г.
София, 23.02.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на седми октомври през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЛЮБКА АНДОНОВА
при секретаря Ю. Г.
като изслуша докладваното от съдията ЛЮБКА АНДОНОВА
гр.дело № 1238/14 год.
Производството е по чл.290 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. Ж. В.-М. от [населено място], чрез пълномощника й адв.М. Д. срещу решение № IV-37 от 2.12.2013 г на Бургаски окръжен съд, Четвърти въззивен състав по гр.дело № 1969/13 г, с което е потвърдено решение № 1023/14.6.2013 г по гр.дело № 594/13 г по описа на РС Бургас.С първоинстанционното решение е признато за установено по отношение на Д. Ж. В.-М. на основание чл.422 вр.чл.415 ал.1 от ГПК вр.чл.79 ал.1 от ЗЗД и чл.240 от ЗЗД, че същата дължи на [фирма] сумата 14 262 лв, главница, предоставена й в заем с писмен договор за заем с нотариална заверка, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 16.2.12 г до окончателното плащане.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на процесуалния и материалния закон.Подържа се, че съдът е постановил неправилно решение в резултат на допуснато разместване на правилата за доказателствената тежест.В тежест на ищеца по иска е да установи при условията на пълно и главно доказване, че заемните средства, предмет на договора за заем са действително предадени и осчетоводени и кореспондират на извършените в дружеството счетоводни записвания.Иска се отмяна на съдебния акт и постановяване на ново решение по съществото на спора, с което предявеният иск бъзе отхвърлен като неоснователен.
Ответникът по касационната жалба [фирма] оспорва същата по съображения, изложени в писмен отговор, депозиран чрез процесуалния му представител адв.Р. Ш.. Подържа, че постановеното въззивно решение е правилно и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено.Претендира разноски, сторени пред настоящата инстанция, съгласно представен списък по чл.80 от ГПК.
От данните по делото се установява следното :
Ищецът [фирма] е предявил срещу Д. Ж. В.-М. иск по чл.422 вр.чл.415 ал.1 от ГПК, вр.чл.79 ал.1 от ЗЗД вр.чл.240 от ЗЗД за установяване по отношение на ответницата, че същата дължи сумата 14 262 лв, предоставена й в заем с писмен договор с нотариална заверка на подписите, заверен от нотариус Б. К., с рег.№ , с район на действие Бургаски районен съд, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението-16.2.12 г до окончателното плащане.
В исковата молба ищецът подържа, че договора е сключен на 22.12.11 г като дружество [фирма] е предоставило на Д. В.-М. в заем сумата 14 262 лв, а последната се е задължила да му я върне в срок до 30.1.2012 г.Подържа, че ответницата не е изпълнила в срок задължението си, поради което ищецът се снабдил със заповед за незабавно изпълнение по чл.417 от ГПК като по повод подадено от ответницата в срока по чл.414 от ГПК възражение е завел настоящия установителен иск за съдебно установяване дължимостта на процесната сума.
Ответницата е оспорила иска в писмени отговор по чл.131 от ГПК с твърдения, че никога не е получавала пари в заем от ищцовото дружество.Подържа,че е изпълнявала функциите на управител на магазина на [фирма] в [населено място],[жк], РУМ Р. като е отговаряла за стоковата отчетност, без да има вменени с длъжностна характеристика подобни задължения.През м.ноември 2011 г била направена инвентаризация на магазина и според протокола за извършена ревизия е констатирана липса в размер на 40 262 лв, за която сума като обезпечение за плащането й между страните са подписани три договора за заем, съответно за сумите 12 000 лв, 14 000 лв и 14 262 лв и са издадени три записа на заповед.Подържа, че представения с исковата молба договор за заем от 22.12.11 г е привиден, тъй като сумата посочена в него реално не й е предадена, а договора е подписан с цел да бъде обезпечено вземането на ищеца за липси, констатирани в резултат на ревизията.
По делото е представен договор за заем от 22.12.11 г, с нотариална заверка на подписите, по силата на който ищецът предоставил на ответницата сумата 14 262 лв, а последната се е задължила да му ги върне в срок до 30.1.12 г.В чл.6 е посочено, че ответницата-заемодател е получила изцяло заетата сума при подписване на договора, който служи и за разписка в този смисъл.
От приетата по делото съдебно-икономическа експертиза се установява, че представения договор представлява първичен счетоводен документ, а в счетоводството на ищеца в периода 21.10.11 г-31.8.12 г по сметка 229 „Други предоставени заеми” е счетоводно записано задължение на ответницата в размер на 40 262 лв.
Въззивният съд препращайки към мотивите на Бургаски районен съд е приел, че твърдяната от ответницата симулация не е установена по делото.По делото липсва твърдение, а и не са налице данни между страните да е налице обратно писмо или поне „начало на писмено доказателство”, което да дерогира правилото на чл.164 ал.1 т.6 от ГПК.Ответницата не е оспорила обстоятелството, че е подписала процесния договор за заем, а отделно от това не е установила друго основание за задължението й към ищеца, различно от това по заемното правоотношение.Приел е, че договорът представлява частен свидетелстващ документ, ползващ се с материална доказателствена сила и като такъв удостоверява изявлението на лицето, което го е подписало за получаването на процесната сума.
С определение № 675 от 19.5.2014 г, постановено по делото е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280 ал.1 т.1 от ГПК по въпроса „обективираното в договора за заем изявление, че при подписването му заемателят е получил заемната сума изцяло, достатъчно доказателство ли е, за да се приеме факта на реалното й предаване или следва този факт да се изведе след преценка на целия събран по делото доказателствен материал”.
Отговорът му се свежда до това какво доказва ищеца по предявен иск по чл.240 ал.1 от ЗЗД- постигнато между страните съгласие за сключването на договор за заем или предаване на заетата сума, както и кои са подлежащите на установяване факти от ищеца и ответника в производството по този иск и последиците от недоказването им.Тези въпроси са еднозначно разрешени в редица решения, постановени по реда на чл.290 от ГПК /решение № 174 от 23.7.2010 г по гр.дело № 5002/2008 г на ВКС, четвърто ГО, решение № 546 от 23.7.2010 г по гр.дело № 856/2009 г на ВКС, Четвърто ГО, решение № 69 от 24.6.11 г на ВКС,Трето ГО и представляващи задължителна практика, в това число и представеното от касатора решение № 837 от 13.12.2010 г, по гр.дело № 1727/2009 г, ВКС, ГК, четвърто ГО. С посочените съдебни актове е прието, че елементите от фактическия състав на договора за заем са : съгласие на страните за предаване от заемодателя в собственост на заемателя на парична сума и реалното предаване на тази сума от заемодателя на заемателя.Доказателствената тежест за пълно и главно доказване на така установените елементи от фактическия състав на договора за заем носи ищеца, защото той извлича търсената от него изгода от доказване на сключен договор за заем с ответника и неизпълнено договорно задължения на последния.Ответникът провежда насрещно доказване на своите правоизключващи или правопогасяващи възражения, от които цели да извлече благоприятни правни последици.
В настоящият случай въззивният съд при спазване разпоредбите на процесуалния закон относно събирането и кредитирането на всички доказателства по делото е приложил правилно материалния закон-нормата на чл.240 ал.1 от ЗЗД като изводите му са основани на доказателствената сила на представените по делото документи за релевантните за спора обстоятелства.
По наведените в касационната жалба оплаквания Върховният касационен съд, състав на Четвърто Гражданско отделение на Гражданска колегия приема следното :
Същите са неоснователни.
Заемът е реален договор, по силата на който едната страна предоставя на другата заместими вещи, а последната като получател се задължава да ги върне.Ищецът с допустими от закона доказателствени средства е установил, че между страните съществува заемно правоотношение.Представеният договор за заем, представлява първичен счетоводен документ, осчетоводен в сметка 229-други предоставени заеми съдържащ на ищцовото дружество.В него се съдържа изявление, че процесната сума представляваща заемни средства е предадена на ответницата и тя я е приела.
Единствените ангажирани от ответницата по делото доказателства са свидетелски показания за това, че при ответника е извършена инвентаризация на складовата наличност. С оглед на това съответна на данните по делото е преценката на решаващия съд след анализ на всички представени доказателства и предвид доводите на страните, че ответницата не е доказала възраженията си.
Въз основа на ангажираните от ответницата доказателства не е възможно да се приеме друго.Затова и правилно е прието, че доказателствата установяват осъществен фактически състав на заемното правоотношение, по което ответницата дължи връщане на сумата.
Неоснователно е изложеното в касационната жалба твърдение за допуснати от въззивния съд съществени процесуални нарушения относно разпределение на доказателствената тежест и необсъждане на всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност.Съдът е преценил всички доказателства по делото и доводите на страните, като е основал решението си на приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно закона.Непълнотата на доказателствата не е основание за отмяна на решението в касационното производство, освен когато се касае за процесуално нарушение, допуснато от въззивния съд, а в случая такова не е налице.
При този изход на спора, и оглед направеното от ответника по касация искане за присъждане на разноски и представен списък по чл.80 от ГПК следва да му бъдат присъдени разноските за настоящата инстанция в размер на 2207, 55 лв, съставляващи адвокатско възнаграждение.
Предвид изложеното, на основание чл.293 ал.1 от ГПК, Върговният касационен съд,Четвърто гражданско отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА решение № IV-37 от 2.12.2013 г на Бургаски окръжен съд, Четвърти въззивен състав по гр.дело № 1969/13 г.
ОСЪЖДА Д. Ж. В.-М. от [населено място] да заплати на [фирма] сумата разноски по делото пред настоящата инстанция в размер на 2207, 55 лв.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :1.
2.