7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 295
гр. София, 29.04.2020 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 13 април през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЗОЯ АТАНАСОВА
ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 440 по описа за 2020 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ищеца Г. С. С., чрез адв. Г. П. срещу решение № 326/03.10.2019 г. по в.гр.дело № 502/2019 г. на Пазарджишкия окръжен съд, с което е отменено решение № 540/22.04.2019 г. по гр.дело № 907/2019 г. на Пазарджишкия районен съд, с което е уважен предявен иск от жалбоподателя срещу „МБАЛ-Ескулап“ ООД с правно основание чл.79,ал.1,вр.чл.266,ал.1 ЗЗД за сумата 6660 лв., ведно със законната лихва, считано от 26.02.2019 г. до окончателното изплащане и е осъдено ответното дружество да заплати на ищеца разноски по делото 700 лв. за заплащане адвокатско възнаграждение и 270.74 лв. за платена държавна такса и вместо това е отхвърлен изцяло предявеният иск с правно основание чл.79,ал.1 ЗЗД, вр.чл.266,ал.1 ЗЗД. Поддържаните основания за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението, да се отмени въззивното решение и вместо това се постанови друго, с което предявеният иск се уважи.
В изложението са формулирани въпросите: 1.когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция е неправилна, следва ли той да обезпечи правилното приложение на материалния закон, като след като преквалифицира спора укаже на страните подлежащите на доказване факти, разпредели доказателствената тежест и укаже необходимостта за ангажиране на съответни доказателства за правнорелевантните факти, решен в противоречие със задължителната практика на ВКС, 2. нарушени ли са процесуалните права на въззиваемия, когато първоинстанционния съд изрично го е уведомил с доклада по чл.146 ГПК, че няма постъпил отговор на исковата молба/ОИМ/, при липса на указания от въззивната инстанция, че определени обстоятелства, посочени за първи път с въззивната жалба се нуждаят от доказване, когато именно тези обстоятелства са основание за отмяна на решението и отхвърляне на иска, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Поддържа се, че решението е очевидно неправилно. Цитирано е т.решение №1/09.12.2013 г. на ОСГК на ВКС – т.2 и решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК.
Ответникът по касационната жалба „МБАЛ – Ескулап“ ООД не е изразил становище по жалбата.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
От фактическа страна е прието за установено, че на 03.01.2012 г. между „МБАЛ – Ескулап“ ООД в качеството на възложител и д-р Г. С. С. в качеството на изпълнител – консултант е сключен консултантски договор, по силата на който ищецът С. за задължил да консултира възложителя по клинични пътеки, изискващи консултантска дейност от лекар със специалност „Кардиология“. Прието е също, че е уговорено консултациите да бъдат предоставени според изискванията на НЗОК, като възложителя поел задължение да изплати на изпълнителя възнаграждение в размер на 18 лв. за всяка извършена консултация и, че договорът е безсрочен.
Посочено е, че с анекс № 10/08.08.2012 г. към договор № 13/РД-29-419/01.03.2012 г. за оказване на болнична медицинска помощ от МБАЛ, сключен между НЗОК като възложител и ответника „МБАЛ – Ескулап“ ООД като изпълнител, считано от 23.07.2012г. в Приложение № 1“Списък на специалистите, оказващи медицинска помощ по клинични пътеки“ към Договор № 13/РД-29-419/01.03.2012 г. е вписан ищецът С. като консултант по „Кардиология“ по цитираните в анекса клинични пътеки.
От правна страна е приел за установено, че между ищеца Г. С. и ответника „МБАЛ – Ескулап“ ООД е възникнало облигационно правоотношение по силата на сключения между тях консултантски договор от 03.01.2012 г. Приел е също, че въз основа на този договор изпълнителят поема задължение да извърши конкретни действия, като проучвателна дейност за възложителя, предоставяне на съвети, изготвяне на планове, проекти, договори и др. срещу дължимо от поръчващия възнаграждение. Посочил е, че престацията се определя по волята на договарящите, като изпълнението се изразява в предоставяне на резултата от труда на консултанта. Прието е, че договорът да консултантски услуги е вид договор за изработка, който може да има за предмет резултати както на физически, така и на умствен труд, че при този договор водещо значение е отдадено на интелектуалните усилия на изпълнителя, но е възможно и обединяването им със задължение за техническо изготвяне на специфичен продукт.
Съдът е приел, че правната уредба на договора за изработка е в чл.258 – чл.269 ЗЗД и, че по правната си същност е неформален, консенсуален, двустранен, комутативен, възмезден, че при учреденото от него материално правоотношение за изпълнителя-ищец са породени две основни задължения-да извърши съобразно поръчката в срок и без отклонение от нея и недостатъци процесните услуги и да предаде работата на възложителя. За възложителя се поражда задължение да приеме/одобри/ извършената работа и да заплати уговореното възнаграждение на изпълнителя.
Прието е, че съгласно чл.264, ал.1 ЗЗД поръчващият е длъжен да приеме изработеното. Посочил е, че приемането като правно действие представлява: фактическо получаване на изработеното и признанието, че то съответства на поръчаното. Формиран е извод, че приемане е налице, когато реалното получаване на изработеното се придружава от изрично или мълчаливо изразено изявление на поръчващия, че счита работата за съобразна с договора, че приемане означава одобряване. За да може да се даде на приемането значение на ободряване, според съда законът предписва на поръчващия да прегледа работата и да направи всички възражения за неправилно, неточно изпълнение – чл.264,ал.2 ЗЗД. Ако не направи такива възражения, работата се счита за приета, съгласно уредената в чл.264,ал.3 ЗЗД необорима презумпция.
Съдът е приел, че в предмета на делото е претенцията на ищеца, предявена на основание чл.79,ал.1 ЗЗД, вр.чл.266,ал.1 ЗЗД за сумата 6660 лв., представляваща дължимо възнаграждение по процесния договор за консултантски услуги от 03.01.2012 г.
Приел е, че за изправността на ищеца-изпълнител по договора за консултантски услуги не са представени доказателства. Посочил е, че съгласно чл.266,ал.1 ЗЗД задължението на възложителя за заплащане на възнаграждението за изпълнената работа възниква след приемането й. Според съда приемането на извършената работа обхваща както едно фактическо действие – разместване на фактическата власт върху изработеното, чрез реалното му получаване от възложителя така и правно действие – признание, че то напълно съответства на възложеното с договора, което е израз на одобряването му.
Прието е, че по делото не е представено нито едно доказателство за извършени консултации от ищеца по силата на процесния консултантски договор, нито резултатите от извършената консултантска дейност, за да се направи извод, че работата е извършена и приета, при което възложителят да дължи заплащане на възнаграждението за тази работа. Отчетено е, че и пред въззивната инстанция жалбоподателят-ищец не е навел доказателствени искания, които да установят осъществяването на материалните предпоставки, при проявлението на които би възникнало правото за заплащане в негова полза на сумата в размер на 6660 лв.
При тези съображения е формиран извод, че не е налице доказано изпълнение на възложената работа – реално извършени консултации, нито предаване на резултата от работата и приемането му от възложителя, за да възникне задължение за последния да заплати уговореното възнаграждение.
Преценено е за неоснователно възражението на ответника за недействителност на консултантския договор, като привиден и сключен вместо трудов договор от лице без необходимата представителна власт. Изведен е извод, че тълкуването на клаузите на договора не навеждат на правоотношения по трудов договор. В тази насока е посочено, че предмет на трудовия договор е престирането на работна сила, при което работникът или служителят се поставя изцяло на разположение на работодателя в рамките на определено работно време, на определено работно място, за да изпълнява трудови функции, произтичащи от заеманата длъжност, според длъжностната характеристика, срещу което получава предварително уговорено месечно трудово възнаграждение в определен основен и допълнителен размер. Посочил е, че при договора за изработка се престира трудов резултат – изпълнителят се задължава да предаде на възложителя крайният резултат от извършване на определена дейност срещу възнаграждение за приетата работа – т.е. след предаване и приемане на резултата, че процесният консултантски договор е сключен в писмена форма, но не съдържа уговорки за задължителни елементи на трудовото правоотношение по смисъла на чл.66,ал.1 КТ, като място на работа, размер на платен годишен отпуск, срок на предизвестие за страните при прекратяването му, основно и допълнително месечно трудово възнаграждение с постоянен характер, продължителността на работни ден или седмица. Отчетено е, че възнаграждението за изпълнителя по консултантския договор е уговорено типично като при договор за изработка- заплащане по единни цени за извършена консултация, че липсват клаузи, сочещи на отношения на зависимост и подчиненост на изпълнителя спрямо възложителя и спрямо установен от поръчващия ред, трудова дисциплина и издавани нареждания, както при отношенията между работник и работодател. Преценено е за неоснователно възражението, че процесният консултантски договор е сключен от името на дружеството-ответник по иска от лице без представителна власт. Изводът е обоснован с извършена служебна проверка в Търговския регистър, от която е установено, че към датата на сключване на договора управител на дружеството е било лицето Е. Т., който е представлявал дружеството при подписване на процесния консултантски договор.
Съдът е приел да неоснователно възражението за привидност на консултантския договор, поради наличието на начало на писмено доказателство по смисъла на чл.165,ал.2 ГПК – представения от ищеца анекс към договор № 13/РД-29-419/01.03.212 г., че страните са целели сключване на трудов договор за постигане на трудовоправен резултат. Прието е, че доказателствената тежест за разкриване на симулацията е за ответното дружество, че без обратно писмо или начало на писмено доказателство страна по сделка не може да разкрие симулация. Отчетено посоченото от ответника, че не е известно обратно писмо за разкриване на симулацията. Относно посочения анекс съдът е приел, че не представлява начало на писмено доказателство по смисъла на чл.165,ал.2 ГПК, тъй като страна по него не е ищецът, поради което анексът не е писмено доказателство, изходящо от другата страна – от ищеца, нито удостоверява негови изявления пред държавен орган, които да правят вероятно твърдението на ответника, че изразеното в процесния консултантски договор съгласие е привидно.
При тези съображения е направен извод, че не е налице доказано изпълнение на възложената работа от ищеца, нито предаване на изработеното, поради което не е налице задължение на възложителя на работата за заплащане на възнаграждение по чл.266,ал.1 ЗЗД.
По правните въпроси:
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК на въззивното решение на Пазарджишкия окръжен съд.
Очевидна неправилност е въведено с новата разпоредба на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК основание за допускане на касационен контрол, без допускането на такъв да е обусловено от обосноваване на общата и допълнителните предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт.
Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contra legem“ до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен „extra legem“, т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност, когато въззивния акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. В настоящият случай не е налице очевидна неправилност на обжалваното решение, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано.
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1,т.1 ГПК по първия правен въпрос от изложението. Съгласно т.2 от т.решение № 1/2013 г. по т.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на императивна материалноправна норма, като даде указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства. Правният въпрос въззивният съд не е разрешил в отклонение от посочената практика на ВКС, тъй като с решението не е приета правна квалификация на предявения иск различна от тази на първоинстанционния съд. Решаващите правни изводи на въззивния съд относно правната квалификация на предявения иск съвпадат с тези на първоинстанционния съд. Касае се за извършено уточнение от въззивния съд, но не и за прието различно правно основание на исковата претенция. Поради това не се установява основание за допускане на касационно обжалване по този правен въпрос по чл.280,ал.1,т.1 ГПК. Цитираните решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК съдът не обсъжда с оглед посочената по-горе задължителна практика на ВКС по поставения правен въпрос.
Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1, т.3 ГПК по втория въпрос от изложението. Съгласно практиката на ВКС, обективирана в т.4 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2010 г. на ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. Поставения въпрос касае приложното поле на разпоредбите на чл.146 ГПК, които са ясни и пълни и не се нуждаят от тълкуване. По приложението им е установена трайна и обилна съдебна практика, която не следва да се осъвременява, поради липса на данни за промени в законодателството и обществените условия.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
Не допуска касационно обжалване на решение № 326/03.10.2019 г. по в.гр.дело № 502/2019 г. на Пазарджишкия окръжен съд по касационна жалба вх. № 9952/05.11.2019 г., подадена от ищеца Г. С. С., [населено място], [улица], чрез адв.Г. П., съдебен адрес, [населено място], [улица], чрез адв.Г. П..
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: