7
7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 288
София,29.04.2020г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховния касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на четиринадесети април две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЗОЯ АТАНАСОВА
ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
изслуша докладвано от съдията В.Райчева гр.дело № 202/2020г.по описа на ВКС
Производството е по чл.288 ГПК.
Делото е образувано по повод подадената касационна жалба срещу решение от 19.07.2019г. по гр.д.№6015/2018г. на АС София,с което е уважен частичто иск с правно основание чл.79 ЗЗД.
Жалбоподателят –Столична община, в писмено становище, чрез процесуалния се представител поддържа, че в решението ,в частта, с която е уважен иска, е даден отговор на правни въпроси от значение за спора в противоречие с практиката на ВКС. Поддържа, че решението е и очевидно неправилно и моли да се допусне касационно обжалване.
Ответникът- „Гранд метал” ЕООД, чрез процесуалния си представител, в писмено становище поддържа, че не следва да се допуска касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., прие следното:
С обжалваното решение въззивният съд, като е отменил първоинстанционното решение, е осъдил Столична община да заплати на „Гранд метал” ЕООД на осн. чл.79, вр. чл. 231, ал.2 ЗЗД сумата от 26 421,37лв, представляваща паричната стойност на извършените строително-монтажни работи в помещение към трафопост в [населено място], с площ от 161,29 кв.м – обект частна общинска собственост, отдаден под наем с договор между страните № 08-П-254/29.12.2008г и допълнително споразумение от 10.03.2009г., ведно със законната лихва върху присъдената главница, считано от датата на подаване на исковата молба 02.06.2016г. до окончателното изплащане.
Като е потвърдил решението в останалата му част съдът е отхвърлил предявения иск до пълния му размер от 55 770,64лева.
Да видя но евлязло в сила.
Съдът е приел за установено, че между страните е сключен договор за наем на 29.12.2008г., по силата на който е бил отдаден за временно и възмездно ползване застроен общински имот – частна общинска собственост, индивидуализиран като помещение към трафопост в [населено място], който съгласно уговорката на страните ще се ползва за кафе-сладкарница, срещу месечен наем в размер на 1017лв с ДДС, платим до 5-то число на текущия месец, като в чл.7 от наемния договор е предвидено задължение за наемателя да въведе обекта в действие в едномесечен срок от приемането му, след като осигури всички необходими разрешителни документи съгласно нормативните изисквания. Установено е, че в тежест на наемателя /чл.8/ са възложени разходите по отстраняване на всички повреди, които се дължат на обикновената употреба по смисъла на чл.231, ал.1 ЗЗД, и извършването на всички основни ремонти, необходими за нормалната употреба на обекта.
Прието е за установено от представения протокол от 29.12.2009г., че на същата дата е предадено държанието на наетия обект, с подробно описание на всяко от помещенията към него и наличното оборудване.
Констатирано е, че с допълнително споразумение от 10.03.2009г. страните са постигнали съгласие за изменение на клаузата по чл.10, ал.2 от договора, като вместо предишната договореност, изключваща правото на наемателят да търси компенсация за извършени ремонти и трайни подобрения в имота, вече се предвижда при предсрочно прекратяване на договора възстановяване равностойността им от наемодателя, ако са стойност над 3000лв, след представяне на счетоводни документи.
Прието е също така за установено, че са извършени строително ремонтни работи в обекта, за което свидетелстват приложените протоколи, в които всички са описани по вид, спецификация и единична стойност на/ извършени СМР, заедно с представени фактури за извършени разходи и актове за приемане на СМР от наемодателя в качеството на възложител.
Съдът е приел, че претенцията на ищеца с оглед на направените допълнително уточнения от 04.07.2016г произтича от твърдения за задължения, произтичащи от договора за плащане на извършени ремонтни работи в наетия имот, като се претендира стойността на вложени материали и труд за привеждане на обекта в годно за употребата му по предназначение за търговски обект, а не стойността, с която се е увеличила цената на имота в резултат на тези строителни работи, въпреки позоваването на термина „подобрения“.
Съдът се е позовал на практика на ВКС, изразена в решение № 571 от 14. 10. 2008 г. по т.д. № 313/2008 г. на ВКС, ТК, I отд., където е прието, че при извършени от наемател подобрения, когато в договора за наем не е уговорено за чия сметка са, съгласно ППВС № 1/1979 г., обеднелият разполага с иска по чл.59 ЗЗД, както и че качеството на лицето, извършило подобренията, се определя от даденото съгласие, с оглед което подобрителят може да бъде владелец, държател или лице, което води чужда работа без пълномощие, като при извършени подобрения от наемател, се дължат направените разходи, а не увеличената стойност на имота.
Съдът е приел за основателно възражението на ответвика по жалба-ищец в производството, за това че искът му не е погасен подавност. Съдът отново се е позовал на практика на ВКС в постановените по реда на чл.290 ГПК решения на ВКС /решение № 175/13.10.2016г. по к.д. № 821/2016г, ГК, 4г.о.; решение № 120/ 01.07.2009 г. по к.д. № 21/2009г. ТК, 2 т.о./ , в които е прието, че давностният срок започва да тече от момента на предаване на имота след прекратяване на наемния договор, който е и момент на получаване на престацията, изразяваща се във връщане на наетия имот от страна на наемателя на наемодателя. Прието е,че в случая направеното правопогасяващо възражение за изтекла давност е неоснователно, доколкото считано от посочената дата на предсрочно прекратяване на договора, от който момент настъпва изискуемостта на задълженията е 03.06.2011г., до предявяване на иска на 02.06.2016г. общият петгодишен давностен срок не е изтекъл.
Съдът е разгледал възражението за прихващане на общината-жалбоподател в настоящето производство с насрещно изискуемо вземане в общ размер на 18 803,36лв, включващ неплатен наем по договора в размер на 10 511,90лв – главница за периода м.06.2010г-м.юни 2011г., ведно с 2102,38лв ДДС и лихви в размер на 6189,05лв, считано от падежа на всяка дължима наемна вноска на 5-то число на съответния месец до 01.06.2016г.
Погасителната давност започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо, съгласно чл. 114, ал. 1 ЗЗД, която изискуемост настъпва на датата на падежа, на който е уговорено да се изпълни задължението, като при срочните задължения давността тече от деня на падежа /5-то число на текущия месец/. Прието е, че вземанията на кредитора -ответник за наемни вноски и лихви са се погасили по давност на 05.07.2014г, ако до този момент кредиторът не е предприел действия, прекъсващи давността. Изложени са съображения за това, чеподаването на заявление по чл.417 ГПК за снабдяване със заповед за изпълнение и изпълнителен лист не е действие по смисъла на чл.116, б.“б“ ЗЗД, прекъсващо давността, тъй като разпоредбата на чл. 117, ал.2 ЗЗД е изключителна и не може да се тълкува по аналогичен начин с ефекта на исковия процес. Посочено е, че в заповедното производство, както и в изпълнителния процес течението на давностния срок не се спира поради неговата висящност, нито подаването на заявление по чл.417 ГПК или молба за образуване на изпълнително дело са действия по см. на чл.116, б.“б“ и б.“в“ ЗЗД, които прекъсват давността.
Прието е, че ищецът- наемател не е оспорил факта, че дължи плащане на наем за процесния период, за който ответникът се е снабдил със заповед по чл.417 ГПК и образувал изпълнително дело, но последният, обаче е противопоставил правопогасяващо възражение за изтекла давност, в който случай в тежест на кредитора-ответник е да докаже, че е предприел действия, прекъсващи течението на давността по смисъла на чл.116 б.“б“ и б.“в“ ЗЗД.
Съдът се е позовал на ТР №2/2013г. на ОСГТК на ВКС, т.10 и т.14 , където е прието, че подаването на молба за издаване на изпълнителен лист въз основа на несъдебно изпълнително основание, както и подаването на заявление за издаване на заповед за изпълнение не прекъсва давността. В посоченото тълкувателно решение е прието още, че по смисъла на чл.116, б.”в „ ЗЗД давността се прекъсва с предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ, а такива доказателства не са представени от ответника, върху когото тежи доказателствената тежест. Различен извод не следва от съдържанието на представеното удостоверение изх. № 17738/02.10.2017г на ЧСИ , свидетелстващо, че няма събрани суми по изп. дело, нито такъв би могъл да се направи от удостоверителното изявление в него, че изп. дело не е прекратено.
Прието е, че падежът за плащане на последната наемна вноска е настъпил на 05.06.2011г., от който момент е започнала да тече 3-годишната погасителната давност, съгласно чл.114, ал.1 ЗЗД за главница и лихви – включени в предметния обхват на изпълнителния лист и следващия по време исков период до завеждане на исковата молба, която погасителна давност е изтекла на 05.06.2014г., като в този период от време действия на принудително изпълнение по смисъла на чл.116, б.“б“ и „в“ ЗЗД, прекъсващи давността спрямо ищеца не са били извършвани.
Съдът е приел, съобразвайки е заключението на съдебно техническата експертиза, че не следва ли да бъдат признати за дължими стойността на разноските за материалите и строителните работи – доставка и монтаж на водомер, монтаж на електроинсталация в т.ч. електроуреди, мовелитова шпакловка на стени и тавани, метална охранителна щора и товарене, извозване на строителни отпадъци на депо , респ. началният момент, от който вземанията на наемодателя за извършени необходими разноски стават изискуеми и съответно започва да тече давностен срок, тъй като не са представени надлежни разходо-оправдателни счетоводни документи, които да доказват по безспорен начин заплащането на разходи.
Съдът е приел за основателен иска за сумата сумата от 26421,37лв, представляваща дължимата парична стойност на извършени СМР в наетия обект, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба 02.06.2016г.
В изложение по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателят Столична община, чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора: за задължението на съда да изложи собствени мотиви, за задължението на наемателя да извършва дребни поправки съгласно разпоредбата на чл.231, ал.1 ЗЗД и да поеме разноските свързани с обикновеното използуване на веща и за това откога започва да тече давност за направените от наемателя разходи за поддръжна на наетия имот. Поддържа , че са налице основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и чл.280, ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение по поставените от жалбопоателя въпроси и на сочените от него основания. Съдът е дал разрешение на поставените въпроси в съответствие с практиката на ВКС, включително и тази, на която се е позовал в решението си.
Константна е практиката на ВКС, обективирана в решенията, послужили като основание за допускането на касационното обжалване, че излагането на мотиви към съдебното решение е задължение на съда пряко произтичащо от разпоредбата на чл.236,ал.2 ГПК и мотивите на въззивната инстанция следва да съдържат самостоятелно изложение на приетата за установена фактическа обстановка по делото, преценката на доказателствата, доводите и възраженията на страните, на които следва да бъде даден самостоятелен отговор. Правомощията на въззивната инстанция са ясно очертани в разпоредбите на чл.269-271 ГПК, а съгласно разясненията в т.19 на ТР № 1/2001г. на ОСГК на ВКС, дейността й е аналогична на тази на първата и без да представлява нейно повторение, я продължава. Поради това въззивният съд дължи даване на собствено разрешение по спорния предмет след самостоятелна преценка на доказателствата, формиране на собствени фактически и правни изводи, които следва да изрази в мотивите си. Непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което и дейността на въззивната инстанция е свързана с установяване на истинността и на фактическите твърдения на страните чрез преценка на доказателствата по делото. Предвид изложените в обжалваното решение мотиви, следва да се приеме, че то е постановено в съответствие с тази практика.
В трайната практика на ВКС се приема също така, че когато страните са обвързани от договор за наем и наемателят направи подобрения без съгласието на наемодателя, то той има право на обезщетение доколкото подобренията са извършени с оглед ползването на имота по предназначение – чл. 230, ал.2 ЗЗД. Когато страните са обвързани от договор за наем и наемателят направи подобрения със съгласието на наемодателя, то страните могат да уговорят за чия сметка ще останат извършените разноски, като страните могат да постигнат съгласие наемодателят да ги заплати; да бъдат прихванати от наема или наемът да не бъде увеличен, тъй като собственикът на имота се ползва от подобренията, какъвто е именно и конкретния случай. Когато претендираното подобрение по съществото си е поправка на наетата вещ, тогава приложимата норма ще е чл. 231 ЗЗД – ал. 1 за повредите, дължащи са обикновено употребление и ал. 2 за поправката на другите повреди, стига да не са виновно причинени от пренаемателя.
Когато претендираното подобрение по съществото си е поправка на наетата вещ, тогава приложимата норма ще е чл. 231 ЗЗД – ал. 1 за повредите, дължащи са обикновено употребление и ал. 2 за поправката на другите повреди, стига да не са виновно причинени от пренаемателя.
Съдът е съобразил и даденото тълкуване в т.7 ППВС № 1/79 г., вземанията, произтичащи от фактическите състави на неоснователно обогатяване по чл.55, ал.1 ЗЗД, се погасяват с изтичането на петгодишната давност по чл. 110 ЗЗД, като в случаите на третия фактически състав на чл. 55, ал. 3 ЗЗД поради това че основанието е налице към момента на извършване на престацията и тя не може да се иска обратно, докато то съществува, вземането става изискуемо от деня, в който отпада основанието, вслучая от прекратяването на наемния договор.
Не е налице и твърдяната от жалбоподателя очевидна неправилност на решението, тъй като въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност, когато въззивния акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК . В настоящият случай не е налице очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваната част, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано.
Предвид изложените съображения, съдът
О п р е д е л и :
Не ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 19.07.2019г. по гр.д.№6015/2018г. на АС София.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:+