ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 720
София, 04.06.2015г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на втори юни през две хиляди и петнадесета година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЛЮБКА АНДОНОВА
при секретаря
изслуша докладваното от съдията ЛЮБКА АНДОНОВА гр.дело № 2248 по описа за 2015 година
Производството е по чл. 288, вр. с чл. 280 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на П. на Република България, подадена чрез Б. С.-прокурор в Софийска апелативна прокуратура, срещу решение № 313 от 19.02.2015г., постановено по в.гр.д. № 4291/2014г. по описа на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, VІІІ-ми състав. Решението се обжалва в частта, с която е потвърдено решение №5851/01.08.2014г., постановено по гр.д.№14677/2012г. по описа на Софийски градски съд, в частта, с която е уважен предявеният от Й. Д. Г. срещу П. на РБ иск с правно основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от незаконно повдигнато обвинение за извършено престъпление по чл.316, предл.1, вр. с чл.309, ал.1, предл.1 от НК до размер на 5 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 01.11.2012г. до окончателното изплащане на задължението. Въззивното решение в останалата част, с която е отменено първоинстанционното решение и е отхвърлен предявеният иск за разликата над 5 000 лв. до присъдените от първата инстанция 10 500 лв. е влязло в сила.
Касаторът счита, че в обжалваната от него част въззивното решение на Софийския апелативен съд е неправилно, постановено е при нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необосновано.
Ответникът по касационната жалба Й. Д. Г. от [населено място], оспорва същата по съображения, изложени в писмен отговор, депозиран чрез пълномощника му адв.Х. Х.. Поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, респ., че подадената касационна жалба е неоснователна.
Жалбата е подадена в срока по чл.283 от ГПК, от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл.287, ал.1 от ГПК.
Съставът на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение намира, че касационната жалба е процесуално допустима. По заявените основания за допускане на касационно обжалване, съдът намира следното:
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че с постановление от 27.10.2006г. по досъдебно производство №60338/2006г. по описа на 4-то РПУ-СДП ищецът Й. Д. Г. е бил привлечен като обвиняем за извършени престъпления по чл.316, предл.1, вр. с чл.309, ал.1, предл.1 и чл.290, ал.1 от НК, като му е била взета мярка за неотклонение „парична гаранция”. В последствие, с постановление от 16.02.2007г. на Софийска районна прокуратура наказателното производство е било прекратено досежно обвинението по чл.290, ал.1 от НК. На 13.03.2007г. е внесено предложение от СРП за освобождаването на Г. от наказателна отговорност с налагане на административно наказание по реда на чл.78а от НК, за извършено престъпление по чл.316, предл.1, вр. с чл.309, ал.1, предл.1 от НК, въз основа на което било образувано НАХД №3511/2007г. по описа на Софийски районен съд. С решение от 17.05.2012г. СРС е оправдал обвиняемия Г. по повдигнатото му обвинение. Решението не било протестирано от СРП и е влязло в законна сила на 02.06.2012г.
От правна страна въззивният съд е приел, въз основа на събраните по делото писмени и гласни доказателства, че са налице предпоставките на закона за ангажиране на отговорността на държавата по реда на чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ. Претендира се обезщетение за преърпени вреди от повдигане на обвинение срещу пострадалото лице за извършено престъпление от общ характер, по което същия е бил оправдан с влязло в сила решение, което е основание да бъде ангажирана отговорността на държавата, чрез нейните органи-Прокуратурата. Съобразно общите разпоредби за разпределение на доказателствената тежест ищецът по иск за неимуществени вреди следва да установи основанието на иска си, а размерът на претърпените вреди следва да бъде определен от съда по справедливост, съгласно чл.52 от ЗЗД, във вр. с чл.4 от ЗОДОВ. Справедливостта не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обстоятелства, които следва да се имат предвид при определяне размера на обезщетението. Според приетото от въззивния съд, на първо място от значение за определяне размера на обезщетението е естеството на повдигнатото обвинение срещу пострадалото лице, като в случая на ищеца е било повдигнато обвинение за извършено престъпление от общ характер, което съобразно чл.93, т.7 от НК не съставлява тежко умишлено престъпление, тъй като за неговото извършване е предвидено наказание лишаване от свобода до две години. От голямо значение, също така е периодът, в който е започнало и приключило наказателното производство с влязъл в сила акт на съда, който период в процесния случай възлиза на близо шест години. Същият не може да се определи като разумен срок по смисъла на чл.6 от КЗПЧОС. Съдът е счел, че са основателни оплакванията на ответника, че определеното от първоинстанционния съд обезщетение е прекомерно. По делото е допусната съдебно-медицинска експертиза, заключението по която съдът е кредитирал като обективно и компетентно дадено, от което се установява, че липсва причинна връзка между незаконните действия на прокуратурата и проявилото се в рамките на наказателното производство онкологично заболяване на ищеца. По делото също така не са били ангажирани доказателства, които потвърждават фактическите твърдения на ищеца относно начина, по който е изживял факта, че е привлечен към наказателна отговорност, съответно дали отношението на неговите близки и познати към него се е променило. Въз основа на това, въззивният съд е приел, че в полза на пострадалия следва да бъде присъдено обезщетение, което да бъде адекватно на претърпените от него неимуществени вреди в размер на 5000 лв., а за разликата над тази сума искът следва да бъде отхвърлен като неоснователен.
Касаторът поддържа нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост на въззивното решение. Сочи касационите основания на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 от ГПК. Поставя следните процесуалноправни и материалноправни въпроси:
На първо място счита, че с решението си Софийският апелативен съд се е произнесъл по процесуалноправен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС, а именно за определяне на неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителната преценка на всички конкретно обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл.52 от ЗЗД. Според него по този въпрос обжалваното решение противоречи на т.ІІ от ППВС №4/23.12.1968г., на т.3 и т.11 от Т.Р.№3/22.04.2005г. по тълк.д.№3/2004г. на ОСГК на ВКС, както и на т.19 от Т.Р.№1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС, поради липсата на мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди.
Счита, на второ място, че с решението си САС се е произнесъл по материалноправен въпрос, свързан с определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице и как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД, към която препраща чл.4 от ЗОДОВ, който въпрос според касатора е решаван противоречиво от съдилищата. Сочи и прилага следните съдебни решения: решение № 3 от 29.01.2014г. по гр.д.№2477/2013г. на ВКС, ІV Г.О.; решение №151 от 13.05.2014г. по гр.д.№5386/2013г. на ВКС, ІV Г.О.; решение №49 от 23.03.2010г. по гр.д.№67/2010г. на АС-Велико Търново.
Относно така заявените основания за допускане на касационно обжалване.
По първия въпрос:
Соченото от П. на Република България касационно основание не е налице. Доводите за постановяване на съдебния акт в противоречие с практиката на ВКС са неоснователни.
Въззивният съд е формирал собствени фактически констатации и правни изводи за наличие на причинно-следствена връзка между незаконното обвинение и настъпилите за ищеца неимуществени вреди в съответствие с т.19 от Т.Р. №1/2001г. по т.д.№1/2000г. на ОСГК. Според т. 19 от посоченото тълкувателно решение, която не е загубила сила и при действащия ГПК при въззивното производство съдът прави свои фактически и правни изводи по съществото на спора като преценява самостоятелно събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал, достига до свое собствено решение по отношение на иска, извършвайки в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционния съд, въззивният съд изготвя собствени мотиви, което задължение произтича от характеристиката на дейността му като решаваща. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд се е съобразил с тази практика на ВКС, като е направил свои фактически и правни изводи по съществото на спора, преценявайки събрания доказателствен материал по делото. Поради това не се установява соченото основание за допускане на касационно обжалване.
В подкрепа на доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по първия правен въпрос са цитирани т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС. С т. 3-та от посоченото тълкувателно решение е прието, че държавата се освобождава от отговорност за вреди, ако единствена причина за увреждането е поведението на гражданина. Тази практика е неотносима по поставения правен въпрос, тъй като въззивният съд не е формирал решаващи правни изводи, че единствена причина за увреждането на ищеца е неговото поведение. С т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС е застъпено становището, че отговорността на държавата се намалява в случаите, при които е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия, че преценката се прави при наличието на причинно – следствена връзка между поведението на пострадалия и вредоносния резултат с оглед особеностите на всеки конкретен случай. Прието е, че обезщетение за вреди се дължи и в случай на частично оправдаване при доказана причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди. Прието е, че обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално по справедливост – чл. 52 ЗЗД като се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които е осъден деецът съпоставени с тези, за които е оправдан. В тази част посочената практика на ВКС не е относима към настоящият случай, тъй като както се посочи по-горе ответникът по жалбата с влязло в сила решение е оправдан изцяло по повдигнатото му обвинение. В останалата част от становището на ОСГК на ВКС, отразено в т. 11-та от ТР № 3/2005 г. е прието, че обезщетението за неимуществени вреди следва да се определя при наличие на причинна връзка с незаконните актове на правозащитните органи. С обжалваното решение въззивният съд не се е отклонил от тази практика на ВКС. Както се посочи въззивният съд е обсъдил всички събрани по делото доказателства и релевантни за спора факти, и е направил извода за наличие на причинна връзка между претърпените неимуществени вреди от ищеца и проведеното срещу него наказателно производство.
Възивният съд се е произнесъл в решението си по всички конкретни въпроси от значение за спора, касаещи преценката за „справедливото” обезщетяване на неимуществени вреди, в съответствие с практиката на ВКС, включително и в посочената от жалбоподателя т.ІІ от ППВС №4/23.12.1968г. Според тази разпоредба размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Понятието „справедливост“ по смисъла на чл.52 от ЗЗД обаче не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. В случая изводите на въззивния съд за размера на обезщетението са мотивирани по начина, който обвързващата практика изисква, а въпросът, дали тези изводи са правилни, не може да се разглежда в производството по чл.288 ГПК.
В трайната практика на ВКС се приема, че справедливото обезщетяване, каквото изисква чл.52 ЗЗД, на всички неимуществени вреди, означава съдът да определи точен паричен еквивалент на болките и страданията, на трайните поражения върху физическата цялост и здраве на пострадалото лице във всеки отделен случай конкретно, а не по общи критерии. В съответствие именно с трайната практика на ВКС /включително и посочената от касатора/ съдът е присъдил обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди, които се дължат именно поради необходимостта пострадалият да бъде компенсиран в най-пълна степен за вредите от незаконни действия на правозащитните органи. В този смисъл е и даденото разрешение в задължителната практика на ВКС /по смисъла на т. 2 от ТР № 1/2009 г. на ОСГК и ТК на ВКС/ в решение от 24.06.2010 г. по гр. д. № 1650/2009 г., решение от 09.06.2010 г. по гр. д. № 1091/2009 г. на ВКС и решение от 20.12.2010 г. по гр. д. № 1889/2009 г. на ВКС. Въззивният съд е изследвал и отчел всички конкретни обстоятелства, имащи отношение към последиците от проведеното наказателно преследване, а именно: вида и интензивността на доказаните и реално преживяните от ищеца емоционални страдания и безпокойства от повдигнатото му обвинение в извършване на престъпление, продължителността на воденото срещу него наказателно производство /близо шест години/, която определено е извън разумните срокове, както и взетата по отношение на него мярка за неотклонение „парична гаранция”. Съобразени са тежестта и характера на повдигнатото обвинение-за престъпление, което не е тежко по смисъла на чл.93, т.7 от НК. Съдът е отчел и обстоятелството, че присъденото обезщетение не следва да надвишава справедливия размер, необходим за репариране на реално претърпените неимуществени вреди, поради което за разликата над сумата от 5 000 лв. е отхвърлил иска като неосноснователен. С оглед на изложеното, не се установява поставеният правен въпрос да е решен от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС, поради което не е налице основанието чл.280, ал.1, т.1 от ГПК.
По втория въпрос:
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл.280, ал.1, т.2 ГПК по втория поставен от касатора материалноправен въпрос. За да е налице това основание делото трябва да е решено в противоречие с влезли в сила решения на други съдилища, т.е. да е налице различно решаване на еднородни случаи, към които се прилага една и съща норма. Решаването на релевирания правен въпрос трябва да има за резултат различия в тълкуването и прилагането на едни и същи разпоредби от съдилищата. Не може да се приеме, че посочените въпроси са разрешени противоречиво с обжалваното въззивно решение и с посочените от касатора в изложението към касационната жалба съдебни решения. В последните обезщетенията за неимуществени вреди са определени въз основа на различни обстоятелства, обуславящи размера им-при различни по тежест обвинения, продължиелност на наказателното преследване и настъпили за пострадалите негативни последици.
В заключение, не са налице посочените от касатора основания за допускане на касационното обжалване. По тези съображения въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационен контрол.
Ответникът по касационната жалба с отговора е направил искане за присъждане на сторените от него разноски в касационната инстанция, но не е приложил надлежни доказателства, че тези разноски са действително направени, съгласно задължителните указания, дадени с т.1 от Тълкувателно решение № 6/2013г. по тълк. д. № 6/2012 г. ОСГТК на ВКС, поради което разноски не следва да му бъдат присъждани.
Воден от гореизложените мотиви, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №313 от 19.02.2015г., постановено по в.гр.д.№4291/2014г. по описа на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, VІІІ-ми състав в обжалваната част.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.