4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1199
гр. София, 28.11. 2011 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на осми ноември през две хиляди и единадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 363 по описа за 2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадени и от двете страни по делото, касационни жалби срещу решение от 25.10.2010 г., постановено по въззивно гр. дело № 10609/2009 г. на Софийския градски съд (СГС). С него, при постановени частична отмяна и частично оставяне в сила на решение от 14.09.2009 г. по гр. дело № 12954/2005 г. на Софийския районен съд, като краен резултат е осъдено [фирма] да заплати на О. В. Н., на основание чл. 344, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 2 от КТ, сумата 3 822.13 лв., представляваща обезщетение за получавано през периода 15.02.2005 г. – 26.07.2005 г., по-ниско по размер трудово възнаграждение, поради извършено на 26.01.2005 г. незаконно уволнение на ищеца, като този иск е отхвърлен в останалата му част – за периода 26.01.2005 г. – 14.02.2005 г. и за разликата над горната сума 3 822.13 лв. до пълния му предявен размер от 13 000 лв.; отхвърлен е изцяло и предявеният между същите страни иск по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за сумата 558.12 лв. и за периода 26.01.2005 г. – 20.12.2005 г.
Ищецът О. В. Н. обжалва въззивното решение в отхвърлителната му част, а ответникът [фирма] – в осъдителната му част. И в двете касационни жалби, както и в изложенията на страните по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК (това на ищеца – приложено към негова молба с вх. № 24919/21.03.2011 г., а това на ответника – инкорпорирано в касационната му жалба) се поддържат оплаквания, освен за неправилност, и за недопустимост на съответната обжалвана част от въззивното решение, като постановена по непредявен иск, вместо по предявения такъв.
В тази връзка ищецът поддържа, че предвид изложеното в исковата му молба и предвид молба-уточнение от 11.03.2009 г., освен исковете по чл. 344, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 2 от КТ и по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, в рамките на процесната сума той бил предявил и иск (с посочена от ищеца правна квалификация чл. 45 от ЗЗД, във вр. с чл. 294 от КТ) за обезщетение за пропуснати ползи – неполучени материални и социални добавки, предвидени в чл. 294 от КТ, което е резултат и в причинна връзка от незаконното му уволнение, представляващо според ищеца непозволено увреждане. Също в тази връзка, ищецът поддържа, че въззивният съд неправилно се произнесъл и по-точно – изобщо не се е произнесъл по процесуалноправния въпрос допустимо ли е искането му за обективно съединяване на исковете му в едно производство. Този въпрос се сочи като съществен за правилното приложение на закона, на изискването за което не отговаряло обжалваното решение, поради което се сочи, че била налице хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. По повод на това се сочи и че неприлагането на закона “в точния процесуален смисъл” довело до сериозна материална загуба на касатора-ищец.
Оплакванията на ответника за недопустимост на въззивното решение се основават на твърденията и съображенията му, че ищецът е твърдял в исковата си молба единствено, че е останал без работа, но не и че е работил на по-ниско платена работа, поради което е предявил иск за обезщетение само по чл. 225, ал. 1 от КТ, но не и по чл. 225, ал. 2 от КТ, какъвто е разгледал и уважил въззивният съд. В тази връзка и ответникът сочи допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК – произнасянето на въззивния съд касаело процесуалноправен въпрос от значение за точното прилагане на закона. Такъв процесуалноправен въпрос (общо основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК) обаче не е формулиран от ответника, а вместо това се повтаря оплакването за недопустимост на обжалваното решение.
Съгласно т. 1 от тълкувателно решение (ТР) № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, ако съществува вероятност обжалваното въззивно решение да е процесуално недопустимо, ВКС е длъжен да го допусне до касационен контрол и по правен въпрос, който не е посочен от жалбоподателя.
Видно от изложеното в исковата молба, ищецът очевидно включва посочените там коледна и великденска премии и други материални добавки в общия размер от 13 000 лв. на претендираното обезщетение по чл. 225, ал. 1 от ГПК. В молбата от 11.03.2009 г. (подадена по повод указания на първоинстанционния съд за уточняване задачата на вещото лице) – под формата на уточнение – вече е направено разграничение между обезщетението по чл. 225, ал. 1 от КТ и тези материални добавки по чл. 293 и чл. 294 от КТ, като тяхното неполучаване се сочи като претърпяна имуществена вреда вследствие незаконното уволнение. И с тази молба, обаче, не е заявено искане към съда за присъждането им отделно от обезщетението по чл. 225, ал. 1 от КТ. Освен това, нито с тази молба, нито с исковата молба или с друго процесуално изявление от страна на ищеца по делото не са заявени твърдения за непозволено увреждане в хипотезата на т. 1 от ППВС № 4/30.10.1975 г., която е допустимата хипотеза на иск по чл. 45 от ЗЗД, респ. по чл. 49 от ЗЗД (когато той е предявен срещу работодателя – юридическо лице, а не срещу неговия ръководител, както е и в случая) за претендиране на причинени от незаконосъобразното уволнение имуществени вреди, извън тези по чл. 225, ал. 1 и ал. 2 от КТ. От това следва, че по делото ищецът не е предявил срещу ответника такъв иск по чл. 49 от ЗЗД за обезщетение за вреди от непозволено увреждане.
Също видно от исковата молба, ищецът изрично не е претендирал обезщетение в хипотезата на чл. 225, ал. 2 от КТ. С постановеното по реда на чл. 290 от ГПК, решение № 479/08.07.2010 г. по гр. дело № 965/2009 г. на ВКС, ІV-то гр. отд., обаче е прието, че в случаите, когато прекратеното трудово правоотношение е заместено с ново след уволнението, то незаконно уволненият работник или служител също има право на обезщетение по чл. 344, ал. 1, т. 3 от КТ, при положение, че полученото брутно трудово възнаграждение по нововъзникналото правоотношение е по-ниско от това, което е получавал за длъжността по прекратения трудов договор. Размерът на вредата в тези случаи се определя по правилата на чл. 225, ал. 2 от КТ. В тази връзка изрично е прието и че при тези хипотези не става реч за различни искови претенции, съответно допустимо изменение на първоначалния иск, а до приложение на относимата материално правна норма според установените факти. Така постановеното по реда на чл. 290 от ГПК решение на ВКС представлява, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК и съгласно т. 2 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, задължителна за първоинстанционните и за въззивните съдилища практика на ВКС, с която е съобразено въззивното решение в обжалваната от ответника част.
От гореизложеното следва, че не може да се направи обоснован извод за вероятна недопустимост на въззивното решение, каквато се сочи и от двете страни по делото по отношение на съответната обжалвана от нея част на същото; респ. не е налице такова основание за допускане на касационно обжалване съгласно т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по посочения от ищеца процесуалноправен въпрос относно допустимостта на обективното съединяване на иска за обезщетение по чл. 344, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 225 от КТ с иск за обезетение по чл. 49 от ЗЗД (или както сочи ищецът – по чл. 45 от ЗЗД, във вр. с чл. 294 от КТ). Като е обсъдил и е взел предвид съдържанието на исковата молба и на молбата на ищеца от 11.03.2009 г., въззивният съд е приел, че по делото са предявени само искове по чл. 344, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 и ал. 2 от КТ и по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД и се е произнесъл по тях, без да е приемал, че е сезиран и с иск по чл. 49 от ЗЗД (респ. по чл. 45 от ЗЗД, във вр. с чл. 294 от КТ). Поради това, пред въззивния съд изобщо не е стоял и той не се е произнасял по посочения от ищеца процесуалноправен въпрос, като последното се изтъква и от самия ищец в изложението му по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК. От това следва, че този процесуалноправен въпрос не представлява общо основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК (в този смисъл – също т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС).
В изложението, инкорпорирано в касационната жалба на ответника, се сочи и допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Във връзка и с него обаче ответникът не е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Въпреки пространността на изложението на ищеца, освен обсъдения по-горе процесуалноправен въпрос, друго основание за допускане на касационно обжалване не е посочено и от него. Развитите и от двете страни, подробни оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното въззивно решение не представляват основание за допускане на касационно обжалване, а могат да представляват касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Те обаче не са предмет и не могат да бъдат обсъждани в настоящото производство по чл. 288 от ГПК. Те биха подлежали на обсъждане от касационната съдебна инстанция, едва и само ако се допусне касационно обжалване на въззивното решение – при наличие на основание за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Съгласно т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното решение, като ВКС не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба, а може само да го уточни и конкретизира. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване.
От горното следва, че в случая не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението от 25.10.2010 г., постановено по въззивно гр. дело № 10609/2009 г. на Софийския градски съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.