О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1348
гр. София, 24.10. 2011 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети октомври през две хиляди и единадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 189 по описа за 2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Й. Д. А. срещу решение № 114/15.10.2010 г. по въззивно гр. дело № 339/2010 г. на Варненския апелативен съд. С него, при постановени частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 1224/25.11.2008 г. по гр. дело № 2503/2007 г. на Варненския окръжен съд, въззивният съд частично е отхвърлил – за горницата над 5 000 лв. до 40 000 лв., предявеният от жалбоподателя срещу П. на Република България (П.) иск по чл. 2, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, представляващи болки и страдания от повдигане на обвинение за извършено престъпление от общ характер по чл. 195, ал. 2, във вр. с ал. 1, т. 4 и т. 5 от НК, по което е бил оправдан с влязла в сила присъда по н.о.х.д. № 1148/2002 г. на Р., и за задържането му под стража, като мярка за процесуална принуда по сл.д. № 50/1995 г. по описа на О.-П., за периода 01.03.1995 г. – 19.10.1995 г.
Атакуваното решение на апелативния съд е постановено по реда на чл. 218з от ГПК от 1952 г. (отм.). С отменителното решение № 518/21.06.2010 г. по гр. дело № 1060/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС са дадени указания по чл. 294, ал. 1, изреч. 2 от ГПК за прилагане на посоченото н.о.х.д. към гражданското дело, за предоставяне възможност на страните да направят възраженията и доводите си във връзка с данните по наказателното производство и за обсъждането им при решаването на спора. При новото разглеждане на делото въззивният съд е приел, че искът е доказан по основание, като е намерил за справедлив размер на обезщетението сумата 10 000 лв. Наред с това, в изпълнение на указанията на касационната инстанция, е разгледал възражението на ответника по чл. 5, ал. 2 от ЗОДОВ – за съпричиняване на увреждането от страна на касатора-ищец, като е приел, че е налице такова допринасяне от негова страна за настъпването на процесните вреди – в равна част, поради което е намалил обезщетението с ? – на 5 000 лв.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания за неправилност на въззивното решение.
Ответната П. не е подала отговор на касационната жалба в срока за това.
В писменото изложение на жалбоподателя по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, на първо място се сочи “основен материалноправен и процесуалноправен въпрос”, а именно – дали е налице повдигнато незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл. 195, ал. 2, във вр. с ал. 1, т. 4 и т. 5 от НК и съответно – незаконно задържане на касатора-ищец, какви са претърпените от него вреди, в каква степен е повлияло случилото се с него в периода месец март 1995 г. – месец декември 2003 г., как то се е отразило на развитието на личността му, на неговото физическо и емоционално здраве, може ли да се счита, че има виновно допринасяне от пострадалия, от правилното решаване на който ще се реши спора – какъв следва да бъде размерът на процесното обезщетение. Това изброяване на повечето от обстоятелствата по делото, които са от значение за основателността на предявения иск по чл. 2, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ и за определяне размера на процесното обезщетение, не представлява посочване на конкретен правен въпрос, представляващ общо основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Липсва посочване на такъв правен въпрос и в пункт 2 от изложението на касатора, където единствено се изтъква, че въззивният съд е следвало да обсъди и прецени всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност и поотделно, и прилагайки принципа за справедливост, да определи размера на обезщетението за причинените на ищеца вреди.
Съгласно т. 1 от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното решение, като ВКС не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба, а може само да го уточни и конкретизира. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това.
Независимо от горното, по отношение първата група “материалноправни и процесуалноправни въпроси” се поддържа, че те били решени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС. В тази връзка са посочени и представени три решения на ВКС, постановени по реда на ГПК от 1952 г. (отм.), без в изложението да е посочено по какъвто и да било начин в какво се изразява соченото противоречие между тях и атакуваното въззивно решение. Липсва аргументация в тази насока и в пункт 2 от изложението, където се поддържа противоречие с практиката на “самия” апелативен съд, като във връзка с това е посочено и представено решение № 40/23.06.2006 г. по гр. дело № 65/2006 г. на Бургаския апелативен съд, но без данни същото да е влязло в сила. С оглед на това, не са налице и сочените от касатора допълнителни основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК (в този смисъл – и т. 1-3 и мотивите към тях от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС).
На трето място, в изложението е формулран следният правен въпрос: дали предвид т. 13 от от тълкувателно решение № 3/22.04.2005 г. по тълк. дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, при предявени два иска, следва веднага да се отхвърли този по чл. 2, ал. 1, т. 1 от ЗОДОВ или същият, включен в този по чл. 2, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ, следва да бъде оценен съобразно нанесените вреди и цената на общо предявените искове. Сочи се, че този въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, поради което се поддържа, че е налице допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Последното не е налице, тъй като отговор на така формулирания от касатора въпрос е даден със сочената от самия него т. 13 от от тълкувателно решение № 3/22.04.2005 г. по тълк. дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС. В нея ясно е казано, че обезщетението за неимуществени вреди от деликтите по чл. 2, ал. 1, т. 2, предл. 1 и предл. 2 от ЗОДОВ включва и обезщетението за вреди от незаконно наложената мярка за неотклонение „задържане под стража“. При така дадените задължителни за съдилищата указания по тълкуването и прилагането на закона, въпрос за “отхвърляне на иска по чл. 2, ал. 1, т. 1 от ЗОДОВ” изобщо не стои.
Отделно от горното, доколкото в случая предмет на касационно обжалване е въззивно решение, постановено при повторно разглеждане на делото, съгласно императивната разпоредба на чл. 295, ал. 1 от ГПК, същото може да бъде обжалвано само за нарушения, допуснати при новото разглеждане на делото. Именно с тези нарушения следва да бъдат свързани и заявените основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Нарушенията, допуснати при първоначалното разглеждане на делото, независимо дали са били заявени или не в първото касационно производство, са ирелевантни за новото касационно обжалване, тъй като са преклудирани.
В настоящия случай, с оглед дадените задължителни указания с отменителното решение № 518/21.06.2010 г. по гр. дело № 1060/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС (възпроизведени по-горе), следва да се приеме, че предметът на новото въззивно разглеждане се изчерпва единствено с обсъждане на обстоятелствата, произтичащи от, и на възраженията, основани на данните от приложеното, съгласно тези указания, наказателно дело. Поради това, релевантни за настоящото касационно производство са само онези нарушения, допуснати при новото въззивно разглеждане, които са свързани с така очертания негов предмет. В изложението на касатора обаче липсва посочване на правен въпрос, който да е обусловил правните изводи на въззивния съд, с оглед именно този по-тесен предмет на въззивното производство при новото разглеждане на делото. Всички останали нарушения, които са били заявени или не са били, но е следвало да бъдат заявени при първото касационно обжалване, се явяват преклудирани. Във връзка с тях касаторът не би могъл и да излага правни въпроси, които да обосноват допускане на ново касационно обжалване.
По гореизложените съображения, в случая не са налице основания и не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 114/15.10.2010 г., постановено по въззивно гр. дело № 339/2010 г. на Варненския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.