3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1209
гр. София, 26.09. 2011 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесети септември през две хиляди и единадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 1178 по описа за 2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение № 151/21.04.2011 г. по гр. дело № 201/2011 г. на Добричкия окръжен съд, с което е потвърдено решение № 77/26.01.2011 г. по гр. дело № 5250/2010 г. на Добричкия районен съд. С последното са уважени, предявените от Д. С. Й. срещу касатора, искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КТ. В жалбата се поддържа оплакване за неправилност на въззивното решение.
Ответникът по касационната жалба – ищецът Д. С. Й. в отговора на жалбата поддържа становище, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване; претендира присъждане на направените разноски за адвокатско възнаграждение пред настоящата съдебна инстанция.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима.
В писменото изложение на жалбоподателя по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК е формулиран следният материалноправен въпрос: „при депозиране на молба от работника или служителя до работодателя за прекратяване на трудовото правоотношение, без да е посочено основанието за това, следва ли работодателят да тълкува молбата като предложение за прекратяване по взаимно съгласие или като предизвестие, уговорено между страните в трудовия договор”. По отношение на този материалноправен въпрос, като допълнително основание за касационно обжалване се сочи хипотезата на т. 3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. Поддържа се, че по този въпрос липсва произнасяне на ВКС, поради което се излага становище, че отговорът му ще доведе до точното прилагане на закона и ще даде принос за развитието на правото.
По делото е установено, че процесното уволнение е извършено с връчена на ищеца на 27.09.2010 г., заповед № 054/18.08.2010 г. на управителя на дружеството-касатор, на основание чл. 326, ал. 1 от КТ – прекратяване на трудовия договор от страна на ищеца с „неотработен срок” на предизвестие. На 17.08.2010 г. ищецът е подал до управителя на дружеството-касатор молба със съдържание: „Моля да ми бъде прекратен трудовия договор като пекар. Надявам се, че молбата ми ще бъде уважена.”. На следващия ден 18.08.2010 г. (която е и датата на издаване на заповедта) управителят е поставил резолюция: „Да се освободи, като се спази срока на предизвестие 30 дни”. При така установените обстоятелства, въззивният съд е приел, че между страните не е постигнато взаимно съгласие за прекратяване на трудовото правоотношение по чл. 325, т. 1 от КТ, тъй като работодателят е поставил върху молбата резолюция за освобождаване на работника с предизвестие. Приел е също, че молбата на ищеца съдържа волеизявление за прекратяване на трудовия договор, но не съдържа известяване на работодателя, че това прекратяване ще стане след определен срок. По тези съображения въззивният съд е приел, че в случая не е налице посоченото в процесната заповед основание за прекратяване на трудовото правоотношение по чл. 326, ал. 1 от КТ, а работодателят неоснователно едностранно е определил този начин на прекратяване с предизвестие, предвид което процесната уволнителна заповед е незаконосъобразна.
От горното е видно, че посоченият от жалбоподателя материалноправен въпрос не е включен в предмета на спора по делото и не е обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд. Това е така, защото молбата на ищеца за прекратяване на трудовото правоотношение между страните не е без посочено в нея основание за това, както е поставен материалноправният въпрос на касатора. Напротив, с молбата на ищеца ясно и еднозначно е отправено, нуждаещо се от приемане, предложение до ответника-работодател за прекратяване на трудовия договор по взаимно съгласие („Моля да ми бъде прекратен трудовия договор като пекар. Надявам се, че молбата ми ще бъде уважена.”). От съдържанието на молбата е очевидно, че в случая не е налице едностранно волеизявление на работника до работодателя за прекратяване на трудовото правоотношение с предизвестие по чл. 326, ал. 1 от КТ, респ. (предвид чл. 220, ал. 1 от КТ) при неспазване („неотработване”) срока на предизвестие, както неоснователно е посочено в процесната заповед за уволнение, и което я прави незаконосъобразна. Именно това е приел и въззивният съд. В случая касаторът-работодател неправилно е тълкувал, иначе напълно ясната молба на ищеца. Поради това по делото изобщо не стои за разрешаване и не е решаван от въззивния съд, формулираният от касатора въпрос – как следва да се тълкува молба на работника или служителя за прекратяване на трудовото правоотношение, в която не е посочено основанието за това прекратяване.
Предвид горното, формулираният от жалбоподателя материалноправен въпрос не представлява общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като този правен въпрос не е от значение за правния спор по делото и разрешаването на този въпрос не е обусловило решаващите правни изводи на въззивния съд. При това положение няма основание да се изследва и соченото от жалбоподателя, във връзка с този правен въпрос, допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК е посочена и хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, но в тази връзка изобщо не е формулиран правен въпрос, а самият жалбоподател поддържа, че посоченото в изложението му решение № 313/21.07.2010 г. по гр. дело № 201/2009 г. на ВКС, ІV-то гр. отд., цитирано от първоинстанционния (а не от въззивния) съд по делото, няма отношение към настоящото производство, а разглежда отношения, различни от тези по процесния случай.
По горните съображения, в случая няма основание и не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
Предвид крайния изход на делото, на основание чл. 81, във вр. с чл. 78, ал. 1 от ГПК, жалбоподателят дължи и следва да бъде осъден да заплати на ищеца, претендираните и направени от последния разноски за адвокатско възнаграждение за защита пред касационната съдебна инстанция, в размер 200 лв.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 151/21.04.2011 г., постановено по гр. дело № 201/2011 г. на Добричкия окръжен съд;
ОСЪЖДА [фирма] да заплати на Д. С. Й. сумата 200 лв. – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.