4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 449
гр. София, 15.07. 2011 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на пети юли през две хиляди и единадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев частно гр. дело № 343 по описа за 2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 от ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на [фирма] срещу определение № 7519/20.05.2011 г. по частно гр. дело № 6316/2011 г. на Софийския градски съд (СГС), с което е потвърдено определение от 04.04.2011 г. по гр. дело № 10047/2011 г. на Софийския районен съд (СРС), с което е оставена без уважение молбата на частния жалбоподател по чл. 97, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД за постановяване на решение, с което съдът да определи начин и място за предаване на владението от жалбоподателя на Столична община на недвижими имоти, описани в нотариален акт № 83, том ІІ, рег. № 6996, дело № 215/2007 г. или да назначи пазач на имотите, който да ги приеме по опис и ги пази от името и за сметка на Столична община. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел (включително чрез препращане към мотивите на първоинстанционния съд), че разпоредбите на чл. 97 от ЗЗД не намират приложение по отношение недвижими имоти, като не е предвидена и възможност за назначаване от съда на пазач на такива.
В частната касационна жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното определение, като са развити подробни съображения в тази насока.
Ответната по частната касационна жалба Столична община не заявява становище.
Частната касационна жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащ на касационно обжалване акт на въззивния съд и е процесуално допустима.
В представеното от страна на жалбоподателя изложение на основанията за допускане на касационното обжалване, е формулиран следният правен въпрос: допустимо ли е приложението на чл. 95 и чл. 97 от ЗЗД – забава на кредитора и последиците от нея във връзка с изпълнение на задължение за предаване владение на недвижим имот. Като допълнително основание за касационно обжалване се сочат хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК. Във връзка с първата хипотеза (по т. 2) се поддържа, че този правен въпрос е разрешен в противоречие с влязло в сила определение № 2143/11.02.2011 г. по ч.гр.д. № 1463/2011 г. на СГС. Във връзка с другата хипотеза (по т. 3) се изтъква, че по така поставения въпрос не е формирана практика на ВКС и останалите съдилища, като се излагат подробни съображения, че той е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, от който зависи изходът на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 от ГПК.
Въпросът относно приложението на чл. 95 от ЗЗД – забава на кредитора по отношение изпълнение на задължение за предаване на недвижим имот, макар и поначало да е включен в предмета на спора по делото, не е обусловил крайния правен извод на въззивния съд (включително като се вземе предвид и препращането към мотивите на първоинстанционния съд). Поради това тази първа част от формулирания от жалбоподателя правен въпрос (отнасяща се за приложението на чл. 95 от ЗЗД) не представлява в случая част от общото основание за допускане на касационно обжалване (в този смисъл – и т. 1 от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). Такова общо основание представлява само втората част от поставения въпрос, чието разрешаване е обусловило изцяло крайния извод на въззивния съд, а именно – въпросът относно приложението на разпоредбите на чл. 97 от ЗЗД във връзка с изпълнение на задължение за предаване на недвижим имот.
Този правен въпрос обаче не е решаван противоречиво от съдилищата, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК (предвид и указанията по прилагането и тълкуването на процесуалния закон, дадени с т. 3 от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). Соченото в тази връзка от жалбоподателя, определение № 2143/11.02.2011 г. по ч.гр.д. № 1463/2011 г. на СГС (което дори и не е приложено в препис към частната касационна жалба, а такъв е представен по делото единствено с молбата до първоинстанционния съд) е постановено по реда на чл. 274, ал. 1, т. 2, във вр. с чл. 413, ал. 2 и с чл. 418, ал. 4 от ГПК. То поначало не е съдебен акт (влязло в сила решение), който да попада в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, като това определение не е и имало за предмет, и с него не е разгледан и разрешен поставеният и значим по настоящото дело правен въпрос. Само по себе си посочването в това определение на абстрактна възможност за жалбоподателя „…при липса на съдействие от кредитора да се е възползвал и освободил от задължението (за предаване на процесните и по настоящото дело недвижими имоти) чрез изпълнение по реда на чл. 97 от ЗЗД”, не представлява дейност на съда по тълкуването и прилагането на правните норми, установени с разпоредбите на чл. 97 от ЗЗД, каквато тълкувателна и правоприложна дейност, съпоставена с разрешението на правния въпрос в обжалваното по настоящото дело въззивно определение, да формира противоречива съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК. Поради това, в случая не е налице това сочено от частния жалбоподател, допълнително основание за допускане на касационно обжалване.
По поставения от частния жалбоподател правен въпрос относно приложението на разпоредбите на чл. 97 от ЗЗД (и конкретно – на ал. 1) във връзка с изпълнение на задължение за предаване на недвижим имот, действително липсва съдебна практика. Това обаче не обосновава извод за наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК – този въпрос да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото (предвид и указанията по прилагането и тълкуването на процесуалния закон, дадени с т. 4 от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). Разпоредбите на чл. 97 от ЗЗД, и конкретно – на алинея първа, изречение първо, са ясни и не пораждат различни правни тълкувания относно неприложимостта им по отношение на недвижими имоти. Това разрешение се сочи и от гражданскоправната теория. Действително (както изтъква частният жалбоподател) в чл. 97, ал. 1 от ЗЗД законодателят използва широкият по съдържание израз „ако задължението е да се предаде нещо…”, който при буквално тълкуване включва и задължението за предаване на недвижим имот. Последният обаче очевидно не може да бъде предаден „…за пазене в подходящо място, определено от районния съд по местоизпълнението”, каквато е формулировката на чл. 97, ал. 1, изреч. 1 – in fine от ЗЗД, несъмнено изключваща недвижимостите. Недвижим имот очевидно не би могъл да бъде продаден и по реда на чл. 97, ал. 2 от ЗЗД, както в хипотеза като настоящата, когато длъжникът (в случая – продавач) вече не е собственик на имота, а още по-малко в хипотеза, когато длъжникът (например наемодател) е собственик на имота. Тъй като разпоредбите на чл. 97 от ЗЗД уреждат изключителни правомощия на съда да интервенира пряко в частноправни (най-често договорни) отношения, то тези разпоредби поначало не могат да се тълкуват разширително. В този смисъл, ако действителната воля на законодателя беше в приложното поле на чл. 97, ал. 1 от ЗЗД да бъде включена и престацията за предаване на недвижим имот, то той изрично би уредил начин на такова предаване или соченото от частния жалбоподател назначаване от съда на пазач на имота, а не би сочил в разпоредбата способ, приложим единствено за движими вещи, какъвто е предаването за пазене в „подходящо място”. Що се отнася до довода на частния жалбоподател, че направеното от него искане по чл. 97, ал. 1 от ЗЗД по настоящото дело, било единствената възможност той да се освободи от задължението си по чл. 187 от ЗЗД за предаване на процесните недвижими имоти, то и той е неоснователен, тъй като купувачът има не само правото, но и – съгласно чл. 200, ал. 1, предл. 2 от ЗЗД – задължението да получи продадената вещ, поради което неговата забава не е единствено такава на кредитор, а и на длъжник; респ. жалбоподателят-продавач от своя страна разполага с всички правни възможности на кредитор.
От горното следва, че в случая не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК за допускане на касационно обжалване на определението на въззивния съд.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определението с № 7519 от 20.05.2011 г., постановено по частно гр. дело № 6316/2011 г. на Софийския градски съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.