6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1280
гр. София, 10.10. 2011 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на четвърти октомври през две хиляди и единадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 1191 по описа за 2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца [фирма], подадена срещу решение № 81/31.05.2011 г. по гр. дело № 139/2011 г. на Варненския апелативен съд, в частта му, с която е потвърдено решение № 294/23.12.2010 г. по гр. дело № 400/2010 г. на Шуменския окръжен съд, в отхвърлителните му части за сумата 42 652.24 лв., претендирана от касатора на основание чл. 86, ал. 1, изреч. 1 от ЗЗД, като обезщетение за забавено плащане през периода 21.06.2007 г. – 21.06.2010 г. на парично задължение в размер 105 944.60 лв. – главница, присъдена със същото първоинстанционно решение на основание чл. 59 от ЗЗД; както и за сумата 6 203.56 лв., претендирана от касатора на основание чл. 59 от ЗЗД, като платена от него такса „смет” за периода 21.06.2005 г. – 20.06.2010 г.
Ответната [община] в отговора на касационната жалба поддържа становище, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване; претендира и присъждане на разноските по делото за настоящата съдебна инстанция.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима.
За да постанови въззивното решение в обжалваната му част, апелативният съд е приел, че по делото е безспорно установено с влезли в сила решения, че ищецът е собственик на процесния по делото имот, както и че ответникът го е владял и продължава да го владее без правно основание. Също с влязло в сила решение по друго дело, на ищеца е присъдено обезщетение за ползите от които е бил лишен за предходен период 11.04.2007 г. – 12.06.2007 г. С необжалваната и влязла в сила част на първоинстанционното решение по настоящото дело, е уважена и претенцията на касатора в размер 105 944.60 лв. за ползването на имота без основание от ответника през последващия период 13.06.2007 г. – 20.06.2010 г. В тази връзка е прието, че вземането на ищеца, макар и да почива на същото правно основание, произтича от различен фактически състав, а именно – държането на имота от ответника през периода от време, различен от този по предходното дело, като е различен и размерът на обезщетението, присъдено по това друго дело. Изтъкнато е и че това вземане има самостоятелен характер, и като такова без определен срок, за да бъде поставен длъжникът в забава, е необходима покана съгласно изричния текст на чл. 84, ал. 2 от ЗЗД. По тези съображения, въззивният съд е приел, че с поканата от 11.04.2007 г. е настъпила изискуемостта на вземането за обезщетение за предходния период, като по него вече има и влязло в сила решение, с което наред с лихвата за забава е присъдена и законната лихва от завеждането на иска до окончателното изплащане на задължението. Апелативният съд е приел и че тази покана е неотносима към вземането, предмет на иска по настоящото дело, и не поставя ответника-длъжник в забава по отношение на него. По отношение на другия иск, предмет на касационната жалба, въззивният съд е посочил, че съгласно чл. 11 от ЗМДТ, към който препраща чл. 64 от ЗМДТ, собственикът дължи заплащане и на такса „смет”, независимо от това дали той самият или друго лице ползва имота, с изключение на хипотезата на чл. 11, ал. 3 от ЗМДТ, която в случая не е налице, тъй като ответникът няма качеството на ползвател по смисъла на тази разпоредба. С оглед съвкупния анализ на тези разпоредби, апелативният съд е направил извод, че правният режим на местните такси е приравнен на този на местните данъци, що се отнася до носителя на задължението за заплащането им, предвид което е приел, че ищецът е извършил процесните плащания на такса „смет” в качеството си на данъчнозадължено лице по ЗМДТ и не е налице неоснователно облагодетелстване на ответника за негова сметка.
В писменото изложение на жалбоподателя по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване са формулирани следните два материалноправни въпроса: 1) „какъв е характерът и най-вече – действието във времето на поканата по чл. 84, ал. 2 от ЗЗД и кога тя се преклудира” и 2) „за възможността от заплащането на едно специфично данъчно задължение, каквото има за предмет таксата „смет”, от страна на субекта-собственик на недвижим имот, да се формира регресно вземане на това лице към държател на имота, който не разполага с основание за упражняваната фактическа власт”. По отношение и на двата въпроса касаторът сочи и обосновава наличие на хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК – те да са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Така изложените от касатора основания за допускане на касационно обжалване, не са налице по следните съображения:
Съгласно правната норма на чл. 84, ал. 2 от ЗЗД, когато няма определен ден на изпълнение, длъжникът изпада в забава, след като бъде поканен от кредитора. От формулировката на разпоредбата ясно следват характерът и действието на визираната в нея покана. С връчването на последната на длъжника той изпада в забава и за него за в бъдеще настъпват всички неблагоприятни правни последици, произтичащи от забавата. При паричните задължения, каквото е това за заплащане на обезщетение по чл. 59 от ЗЗД, една от неблагоприятните последици на забавата на плащането е възникването за длъжника на акцесорно задължение по чл. 86, ал. 1, изреч. 1 от ЗЗД – за заплащане на обезщетение в размер на законната лихва, считано от деня на забавата, т.е. от деня на връчване на поканата. От това е видно, че поканата по чл. 84, ал. 2 от ЗЗД има правопораждащо действие, което се осъществява занапред във времето. То обаче се отнася единствено за акцесорното вземане/задължение за обезщетение за забава и по никакъв начин не засяга вече съществуващото главно парично задължение, нито се поражда ново такова главно задължение – за времето след връчването на поканата, а още по-малко действието на поканата би могло да се изрази в поставяне на длъжника в забава за плащането на такова бъдещо главно задължение, в каквато насока са неоснователните съображения на касатора. Паричното обезщетение по чл. 59 от ЗЗД, дължимо от неоснователно ползващия чужд имот несобственик на лишения от ползата от имота собственик възниква ежедневно – „ден за ден”, независимо дали собственикът е поканил или не държателя да заплаща такова обезщетение. Връчването на такава покана за плащане е от значение, както беше посочено, единствено за поставяне на длъжника в забава и за възникване на акцесорното задължение за заплащане на обезщетение за забава по чл. 86, ал. 1, изреч. 1 от ЗЗД, съизмеряващо се със законната лихва за периода на забавата върху главното обезщетение по чл. 59 от ЗЗД. От друга страна, кредиторът може да кани длъжника да му заплаща само вече възникнало парично задължение за обезщетение по чл. 59 от ЗЗД – за вече изтекъл период на неоснователно ползване на собствения му имот. Такава покана действа занапред във времето, както беше посочено – за възникването на обезщетение за забава на плащането на вече съществуващото главно задължение. Длъжникът, обаче не би могъл да бъде канен да заплаща, наред с вече съществуващото, още и невъзникнало и несъществуващо към датата на връчването на поканата главно задължение за обезщетение по чл. 59 от ЗЗД, – което би възникнало след тази дата на поканата, ако длъжникът-несобственик продължи да ползва без основание имота на кредитора-собственик за нов период от време. Поради това, чрез връчването на такава покана, длъжникът не би могъл да бъде поставен и в забава за плащането на такова бъдещо, още несъществуващо към датата на поканата главно парично задължение оп чл. 59 от ЗЗД, което би възникнало тепърва – за следващия датата на поканата период от време. За да е налице забава за плащането на това ново главно парично задължение за следващия първата покана период от време, е необходимо връчването на нова покана на длъжника, която да се отнася именно за тази нова главница. От това следва и че при поканата по чл. 84, ал. 2 от ЗЗД, поставяща длъжника в забава, изобщо не стои въпросът за нейното „преклудиране”, каквото се сочи от касатора. Длъжникът продължава да бъде в забава, докато не изпълни цялото си главно парично задължение, но само това и в такъв размер, каквото то е възникнало и е съществувало към датата на поканата и за което той е бил поканен да плаща, респ. и поставен в забава с връчването й. Напълно неуместна в случая е сочената от касатора аналогия с поканата по чл. 31, ал. 2 от ЗС. Последната, за разлика от тази по чл. 84, ал. 2 от ЗЗД, представлява елемент от фактическия състав за възникването на самото главно парично задължение за обезщетение по чл. 31, ал. 2 от ЗС, като едновременно с това поставя и в забава съсобственика-длъжник за заплащането на това главно обезщетение. Поради това, както главното, така и акцесорното задължения за обезщетения възникват едновременно от момента на връчване на поканата – ежедневно („ден за ден”), докато не отпадне някой от елементите на фактическия състав за дължимостта на главното обезщетение по чл. 31, ал. 2 от ЗС. Действието на поканата по чл. 240, ал. 4 от ЗЗД, която също се сочи от касатора, не се различава по нищо от действието на поканата по общия текст на чл. 84, ал. 2 от ЗЗД – по отношение поставянето на длъжника в забава и последиците от това. Поканата по чл. 240, ал. 4 от ЗЗД, обаче, освен че поставя начало на забавата на длъжника-заемополучател, прави и изискуемо – след изтичането на посочения в разпоредбата 1-месечен срок, вече възникналото при сключването на реалния договор за заем, задължение за връщане на заетите пари или заместими вещи, за изпълнението на което страните не са уговорили срок. Връчването на поканите по чл. 84, ал. 2 от ЗЗД и по чл. 240, ал. 4 от ЗЗД, за разлика от тази по чл. 31, ал. 2 от ЗС, по никакъв начин не могат да породят главно задължение, нито могат да поставят длъжника в забава за плащането на главно задължение, което не е съществувало към датата на връчването на поканата, респ. не могат да породят и акцесорно задължение за обезщетение за забава – по отношение невъзникнало към датата на връчването на поканата главно задължение. Именно в този смисъл е и константната съдебна практика (включително и постановените по реда на чл. 290 от ГПК, решение № 45/18.05.2010 г. по търг. дело № 532/2009 г. на І-во търг. отд. на ВКС, решение № 89/30.06.2010 г. по търг. дело № 985/2009 г. на І-во търг. отд. на ВКС, решение № 93/06.07.2010 г. по търг. дело № 808/2009 г. на І-во търг. отд. на ВКС,) по тълкуването и приложението на чл. 84, ал. 2 от ЗЗД, и конкретно – относно характера и действието на поканата, визирана в тази правна норма. Тази трайна съдебна практика не се нуждае от промяна или от осъвременяване с оглед изменения в законодателството или на обществените условия, нито е създадена поради неточно тълкуване на правната норма на чл. 84, ал. 2 от ЗЗД, нито последната е непълна или неясна, нито противоречи на друга правна норма. Поради това, по първия формулиран от касатора материалноправен въпрос не е налице сочената от него хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК – този въпрос да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото (в тази връзка вж. и т. 4 от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС).
От разпоредбите на чл. 64, във вр. с чл. 11 от ЗМДТ ясно и еднозначно следва изводът, че собственикът (респ. титулярът на вещното право на ползване, каквато хипотеза в случая не е налице) има публичноправното фискално задължение да заплаща таксата за битови отпадъци (т.нар. такса „смет”), независимо от това дали реално ползва съответния недвижим имот, респ. съответните комунални услуги (сметосъбиране, сметоизвозване и пр.), по повод на които тя поначало се заплаща, или това ползване се осъществява от друго лице. Поради това, дори и в случаите, когато имотът, респ. посочените комунални услуги се ползват от лице, което няма основание да държи имота, то неговият собственик, заплащайки таксата „смет” погасява своето публичноправно фискално задължение, а не чуждо такова. От това следва, че в тези случаи стои въпросът дали е налице неоснователно разместване на блага и дали възниква вземане за обезщетяване в общата хипотеза на неоснователното обогатяване по чл. 59 от ЗЗД, какъвто иск е и предявен по делото. В случая изобщо не се поставя и не стои въпрос за регресно вземане, каквото е визирано в хипотезата на суброгацията по чл. 74 от ЗЗД, и каквото „регресно вземане” на „субекта-собственик” към „държателя на имота, който не разполага с основание за упражняваната фактическа власт” се сочи и стои в основата на постановката на втория материалноправен въпрос, формулиран от касатора. Поради това този втори правен въпрос не е от значение за изхода на делото и не е обусловил правните изводи на въззивния съд, предвид което и не представлява общо основание за допускане на касационно обжалване. Съгласно т. 1 от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. ВКС може единствено и само да уточни и да конкретизира въпроса, но не е задължен и е недопустимо да го извежда от изложението към касационната жалба, респ. недопустимо е съдът да преформулира поставения от касатора въпрос, променяйки по този начин съществото на въпроса и превръщайки го в нов, различен правен въпрос, тъй като е недопустимо и да се допусне касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, но който е различен от посочения от касатора (освен ако той е от значение за валидността или процесуалната допустимост на въззивното решение, каквато хипотеза не е налице в случая).
По горните съображения, в случая няма основание и не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение – в сочената от касатора хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, по формулираните в изложението му два материалноправни въпроси.
При този изход на делото, на основание чл. 81, във вр. с чл. 78, ал. 3 от ГПК, касаторът-ищец дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответника, претендиарните и направени от последния разноски за адвокатско възнаграждение за защита пред настоящата съдебна инстанция по делото, в размер 1 176 лв.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 81/31.05.2011 г., постановено по гр. дело № 139/2011 г. на Варненския апелативен съд, в обжалваната му част, с която е потвърдено решение № 294/23.12.2010 г. по гр. дело № 400/2010 г. на Шуменския окръжен съд, в отхвърлителните му части за сумата 42 652.24 лв., претендирана на основание чл. 86, ал. 1, изреч. 1 от ЗЗД, като обезщетение за забавено плащане през периода 21.06.2007 г. – 21.06.2010 г. на парично задължение в размер 105 944.60 лв. – главница, присъдена със същото първоинстанционно решение на основание чл. 59 от ЗЗД, както и за сумата 6 203.56 лв., претендирана на основание чл. 59 от ЗЗД, като платена такса „смет” за периода 21.06.2005 г. – 20.06.2010 г.;
ОСЪЖДА [фирма] да заплати на [община] сумата 1 176 лв. (хиляда сто седемдесет и шест лева) – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.